Решение № 380 от 30.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1446/2008 г.

Решение № 380 от 30.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1446/2008 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Надежда Зекова Производство на касационно обжалване на основание чл. 218а ГПК. (отм.)

С. М. С. и Е. А. С., двамата от гр. С., са подали касационна жалба срещу решението на Софийския градски съд по гр. д. № 108/2007 г.

Ответникът "Б" А., гр. С. не е взел становище по жалбата.

След проверка, касационният съд установи следното:

Софийският районен съд с решение по гр. д. № 3925/2004 г. е отхвърлил предявеният от С. и Е. С., иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за установяване, че са собственици на 1/2 ид. ч. от парцел **ХIV-665, кв. 81 по плана на гр. С., м. "О", с площ 694 кв. м., при посочени граници. Софийският градски съд с въззивно решение от 1.10.2007 г. по гр. д. № 108/2007 г. е оставил в сила решението на районния съд. Решаващият съд е приел, че спорният имот - дворно място, е отчужден през 1960 г., откогато е държавна собственост и при влизане в сила на ЗМСМА - ДВ бр. 17/17.09.1991 г., същият имот е бил застроен с обект на общинската инфраструктура, предназначен за търговските потребности на общината, което е основание за преминаване на собствеността върху него от държавата в общината. Съдът, обаче, е изключил придобиването на собствеността върху имота от общината, като се е позовал на § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА, че общините не придобиват собственост върху имущество, включено в капитала на търговско дружество. В тази връзка, градският съд е приел, че стойността на процесния имот се води в баланса на дружеството - ответник по иска, установено от заключения на приетите по делото счетоводна и техническа експертизи. С оглед на това, решаващият съд е установил, че праводателят на ищците И, който им е продал ид. ч. от спорния парцел **** нот. акт № 50/12.2.1999 г., не е бил собственик, тъй-като е закупил имота по договор от 27.1.1999 г. със С. о., която не е притежавала правото на собственост, след придобиването му от "Б" АД.

Изводите и решението на въззивния съд противоречат на закона и нарушават съществено процесуалните правила.

Съгласно принципа на диспозитивното начало, съдът дължи произнасяне по заявените от страните искания и възражения. Позоваването на § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА, която разпоредба изключва преминаването на държавни имоти в собственост на общините, ако тези имоти вече са били предоставени от държавата на търговски дружества и включени в техния капитал, би било относимо за настоящия спор, ако ответникът по иска се позоваваше на притежание на собствеността от държавата, като негов праводател.. Такова възражение не е направено. Обратното, и двете страни - ищците и ответникът, твърдят, че техен праводател е общината. Това твърдение има опора в закона, тъй-като с § 6 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за местното самоуправление и местната администрация е изменен чл. 6 от Закона за собствеността и в ал. 2, т. 7 на разпоредбата е предвидено, че е общинска собственост имуществото, преотстъпено безвъзмездно от държавата. Спорът между страните е, в кой момент процесният имот е излязъл от патримониума на общината и е станал тяхно притежание. Според ищците това е договора от 27. 1.1999 г., с който общината е продала ** ид. ч. от дворното място на праводателя им И. Н. Според ответното дружество, с решение от 27.06.1990 г. на ИК на Общ. нар. съвет "О" и заповед № 106/11.07.1990 г. на председателя на същия съвет, спорният имот е предоставен на общинска фирма "Б", която с решение от 24.09.1997 г. е преобразувана в "Б" ЕАД. Според ответника, от момента на предоставяне на имота на общинската фирма, той е станал притежание на търговеца, и вече не е бил общинска собственост. Възражението на ответника се основава и на чл. 2, ал. 2 от Закона за общинската собственост, че имотите на търговските дружества не са общинска собственост, дори общината да е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

По така очертания спорен въпрос, решаващият съд не е изложил достатъчно съображения, обосновани от доказателствата по делото.

Въззивният съд е констатирал, че със заповед № 107/11.07.1990 г. на председателя на ОНС "О" на общинска фирма "Б" е предоставена само сграда на ул. "Б", сега ул. К., № 26, състояща се от търговска зала и склад. Относно спорния имот - терена на парцел **ХIV-665, намиращ се на същия административен адрес, по делото не са събрани доказателства, за предоставянето му на фирма "Б". Въззивният съд е взел предвид обстоятелството, установено от вещите лица, че стойността на терена е включена и се води по баланса на ответното дружество и е счел тези данни за доказателство, че имотът е на дружеството. Изводът е необоснован, тъй-като счетоводните записвания по баланса на дружеството не представляват официални свидетелстващи документи и преценката за тяхната достоверност по чл. 146 ГПК (отм.) се прави, при наличие на съответния акт, който обуславя счетоводното записване. Както е казано, по-горе, по делото няма доказателства, че с разпоредителен акт на общината, дворното място на парцел **ХIV - 665 е предоставено в уставния фонд на ОФ "Б", преобразувана през 1997 г. в "Б" АД. При това положение, решаващият съд е следвало да съобрази, че възражението на ответника по чл. 2, ал. 2 ЗОбС, че при продажбата с договора от 27.1. 1999 г. общината не е била собственик на парцела, може евентуално да бъде зачетено, при безспорно установяване на факта на прехвърляне на имота от общината на фирмата, съответно дружеството - правоприемник, със съответното диспозитивно разпореждане.

На основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд