Решение № 6399 от 10.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3381/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Втори секретар в Посолството на Република България в Анкара, Република Турция, чрез Министерство на външните работи срещу решение № 4573 от 04.02.2026 г., постановено по адм. дело № 10108/2025 г. на Административен съд - София-град. С касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Направено е искане за отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответната страна - Й. А., чрез адвокат Т. Томов, оспорва жалбата и твърди, че е неоснователна. Претендира присъждане на разноски. Върховният административен съд, четвърто отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Й. А., гражданин на Република Турция, срещу отказ за издаване на виза тип “Д“ от 26.08.2025 г. на Консулско длъжностно лице - Втори секретар в Посолството на РБ в Анкара, Турция, по заявление от 10.07.2025 г. на основание чл. 10, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ. С оспореното решение административния акт е отменен като незаконосъобразен. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, но при допуснати съществени нарушения на приложимите процесуални и материалноправни норми. Според решаващия съдебен състав, в съдържанието на формуляра не са посочени конкретните фактически основания, мотивирали административния орган да приложи чл. 10, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ. Такива липсвали и в приложени други документи, изготвени във връзка с проведеното административно производство, поради което изцяло липсвали изискуемите по закон мотиви на административния акт. Било налице и неправилно приложение на материалния закон, тъй като липсвали доказателства и обосновка на извода за неизпълнение на изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ. Първоинстанционният съдебен състав е изяснил в пълнота относимата към производството фактическа обстановка и въз основа на нея е достигнал до правилен и обоснован извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт, водеща до необходимост от отмяната му. Настоящият съдебен състав напълно споделя извода за наличието на допуснато при издаване на оспорения пред съда отказ за издаване на виза тип „Д“ от 26.08.2025 г. съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви, дали на компетентното длъжностно лице основание за издаване на засягащия интересите на Й. А. административен акт. Видно от оспорения акт, органът, за да откаже издаването на исканата виза, се е позовал на чл. 10, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ, като за фактически основания е цитирал съдържанието на правната норма. С оглед на това правилен е мотивът на първоинстанционния съд за липса на каквито и да било фактически основания за издаване на акта в контекста на приложените към заявлението доказателства. Чрез заявлението за издаване на виза за дългосрочно пребиваване не се реализира субективно право на гражданина на третата страна да получи виза, а негово задължение, за да добие право на пребиваване в страната, но от този факт не следва, че органът не е длъжен да мотивира акта си. Видно и от изричната разпоредба на чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (Наредбата), изискването за мотивиране на отказа е изрично регламентирано като в случая първо, е безспорно, че не става въпрос за мотиви, които засягат националната сигурност, тъй като Държавна агенция "Национална сигурност" не е дала отрицателно становище за издаването на визата, а отрицателното становище на Дирекция „Миграция“ е въз основа на възпроизвеждане на съмнение изразено от Консулско длъжностно лице, без да има конкретни доказателства за това. С оглед на горното и при отчитане на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК изводът на съда за немотивираност на оспорения отказ е правилен. Следва изрично да се посочи, че първоинстанционният съд подробно е разгледал различните възможни хипотези и единственият извод, който е направил, е за немотивираност на акта с оглед на доказателствата по делото. Изцяло липсва позоваване на намерението за транзитно преминаване по смисъла на описания законов текст. При издаване на индивидуалния административен акт органът е бил длъжен да посочи както фактическите, така и мотивиралите го да стори това правни основания. Това дава възможност на засегнатото лице да предприеме своевременни и адекватни действия по защита на законните си права и интереси. Липсата на мотиви ограничава и възможността на съда да извърши дължимата проверка за законосъобразност на оспорения пред него акт (в този смисъл решение № 15518 от 15.12.2020 г., постановено по адм. дело № 7720/2020 г. на ВАС, решение № 14956 от 3.12.2020 г., постановено по адм. дело № 6311/2020 г. на ВАС, решение № 15639 от 16.12.2020 г., постановено по адм. дело № 6889/2020 г. на ВАС, решение № 13290 от 27.10.2020 г., постановено по адм. дело № 122/2020 г. на ВАС; решение № 5661 от 15.05.2020 г., постановено по адм. дело № 120/2020 г. на ВАС). Поради това, позоваването само на законовия текст, следва да се определи като липса на мотиви по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК. Липсвала е пречка издателя на акта да обсъди така установените обстоятелства, да прецени тяхното значение за производството и да достигне до обоснован извод. В хода на съдебното производство не са посочени каквито и да е обосновани доводи или доказателства в подкрепа на приетата за приложима в конкретния случай разпоредба на чл. 10, ал. 1, т. 22 от ЗЧРБ, а именно, че има данни, че целта на влизането на Й. А. в страната е да я използва като транзитен пункт за миграция към трета държава. Правилно е отбелязано в оспорения съдебен акт, че нито в отказа, нито в изготвените във връзка с него писмени доказателства се споменава наличието на такива данни. Следва да се сподели и изводът за допуснати при издаване на акта съществени нарушения на материалния закон, тъй като от събраните по делото доказателства се установява липсата на посочените в отказа предпоставки, обвързани от издателя на оспорения пред съда отказ с разпоредбите на чл. 10, ал. 1, т. 22 ЗЧРБ. Предвид описаното, настоящият съдебен състав напълно споделя изложените в оспорения съдебен акт изводи от фактическо и правно естество, поради което без да ги преповтаря изцяло и на основание чл. 221, ал. 2 предложение второ от АПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд. При липса на твърдяните в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, оспореният съдебен акт следва да бъде оставен в сила като валиден, допустим и правилен. Предявеното от ответника в касационното производство искане за присъждане на разноски е основателно. С представения списък по чл. 80 от ГПК се претендира присъждането на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, действително извършените процесуални действия и положените усилия от процесуалния представител на жалбоподателя за изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба и писмено становище по делото, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС, в полза на този адвокат трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВАС в размер на 250 евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,