Решение № 6165 от 21.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 460/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерство на вътрешните работи/МВР/, чрез процесуалния представител Главен юрисконсулт В. Табакова, против Решение 6802 от 08.11.2023 г., постановено по адм. дело 10324/2022 г. на Административен съд София - град /АССГ/, в частта му, с която е осъдено министерството да заплати на С. М. Т. обезщетение по чл.121,ал.1, т.3 от Закона за държавния служител/ЗДСл/, вр. с чл.104,ал.1 от ЗДСл в размер на 1857 лв. обезщетение за времето, през което е останал без работа вследствие на отмяната на заповед 8121К-9242/27.09.2018 г. на Министъра на вътрешните работи, мораторна лихва в размер на 734.64 лв. за периода от 30.10.2019 г. до 14.11.2022 г. и законна лихва от 15.11.2019 г. след завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. С решението е осъдено МВР да заплати на Т. обезщетение по чл.122, ал.3 от ЗДСл за недопускане да изпълнява длъжността за срок от 12 дни, от 30.10.2019 г. до 15.11.2019 г., в размер на 1303.14 лв. и законна лихва за забава върху обезщетението, считано от завеждане на исковата молба на 14.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. Решението се обжалва и в частта му, с която МВР е осъдено да заплати разноски по делото в размер на 1556 лв. Излагат се подробни съображения за неправилност на съдебното решение в обжалваната му част, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. На първо място се сочи,че МВР не е пасивно легитимирано да отговаря по предявените искове, като според касатора правно легитимиран ответник е Дирекция Управление на собствеността и социални дейности, която е самостоятелно юридическо лице, чийто директор е второстепенен разпоредител с бюджет. На следващо място се сочи, че обезщетението на Т. е било определено въз основа на получаваната от последния заплата от 1971.00 лв., какъвто е бил размерът й към момента на прекратяване на служебното му правоотношение. Т. е заемал длъжност към момента на прекратяване на служебното му правоотношение и към момента на възстановяването му от категорията държавни служители по чл.142,ал.1,т.2 от ЗМВР и съгласно ал.4 статутът на тази служители се урежда със ЗДСл. Към момента на възстановяването на Т. са действали нови Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл.142,ал.1, т.2 от ЗМВР, утвърдени със Заповед 8121К-13757/13.11.2019 г., в която е уредена хипотезата на увеличение на заплатите на служители, които са били възстановени. Първоинстанционният съд не е съобразил горецитираната заповед на Министъра на вътрешните работи, както и разпоредбите на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация и по-конкретно на чл.18. Сочи се, че съдът не е съобразил, че последната годишна оценка на изпълнението на длъжността на Т. за 2017 г. е била Изпълнението отговаря не напълно на изискванията, при която оценка съгласно заповедта на Министъра на вътрешните работи индивидуалния размер на увеличението е 3 на сто. Неправилно и необосновано АССГ е определил някаква средна аритметична сума, която според него е близка до действителното положение. По отношение на втория иск за заплащане на обезщетение по чл.122 от ЗДСл. Касаторът сочи, че не е налице недопускане до работа на Т., а се касае за технологично време на запознаване и разглеждане на заявлението на ищеца от Министъра на вътрешните работи и технологично време за изготвяне, съгласуване и връчване на заповедта за възстановяване на длъжност. Неправилно съдът е приел, че ищецът не се е явил на 30.10.2019 г. да заеме длъжността и не е бил допуснат. Такива доказателства за явяване не са събирани от съда. Предвид акцесорния характер неправилно и немотивирано се явява обжалваното решение в частта му, с която МВР е осъдено да заплати на Т. лихви и направените разноски по делото. Иска се от касационната инстанция да отмени съдебното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковите претенции на С. Т.. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание касаторът се представлява от юриск. Т., която поддържа касационната жалба. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Ответникът С. М. Т., чрез процесуалния си представител адв. Д. Йорданова, в писмено становище от 08.01.2024 г. оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. Постъпила е молба от 14.03.2024 г. от процесуалния представител адв. Йорданова, с която поддържа подадения отговор по жалбата, няма доказателствени искания. Моли касационната инстанция да отхвърли жалбата по подробни съображения, изложени в писмени бележки, представени с молбата. Претендира разноски по списък на основание чл.80 от ГПК Представителят на Върховната прокуратура, дава мотивирано писмено заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, в частта, която е неблагоприятна за касатора, както и в срока по чл. 211 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Производството пред АССГ е образувано по искова молба, подадена от С. Т. срещу МВР, инкорпорираща четири иска, както следва: 1. Иск с правно основание чл.121, ал.1, т.3, вр. с чл.104, ал.1 от ЗДСл. - за заплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа вследствие на прекратяване на служебното му правоотношение, в претендиран размер от 2 376 лева, както и за заплащане на лихва по чл.86, ал.1 от Закона за задълженията и договорите/ЗЗД/-946.83 лв.; 2. Иск с правно основание чл.122,ал.3 от ЗДСл- за обезщетение в размер на 1352.52 лв. и законна лихва от завеждането на иска-14.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата; 3. Иск с правно основание чл.32 от ЗДСл -113,26 лв. и лихва по чл.86 от ЗЗД- 34.48 лв. и иск с правно основание чл.33, т..9 и чл.192, ал.3 от ЗМВР - 480 лв. и лихва по чл.86,ал.1 от ЗЗД- 148.26 лв. Производството по делото е прекратено по отношение на третия и четвъртия иск, като същите са изплатени по подсъдност на Софийски районен съд. Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Със Заповед 8121К-9242/27.09.2018 г. на Министъра на вътрешните работи е прекратено служебното правоотношение с ищеца за длъжността Началник на сектор Планово - бюджетна дейност към Отдел Административен при Дирекция Управление на собствеността и социални дейности - МВР, считано от 19.10.2018 г. С Решение 13885/17.10.2019 г., постановено по адм. дело 2082/2019 г. на ВАС е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, като ищецът е подал на 30.10.2019 г. заявление за явяване на работа на заеманата от него длъжност. Със Заповед 8121К-13757/13.11.2019 г. на Министъра на вътрешните работи ищецът е възстановен и допуснат до работа на заеманата по служебно правоотношение длъжност, считано от 15.11.2019 г. Съдът е възприел заключението на неоспорената от страните съдебно - счетоводна експертиза, като от същото е установил възможните размери на дължимото обезщетение в два варианта - към датата на прекратяване на служебното правоотношение, към който момент основната заплата за посочената длъжност е 1971 лв. и към датата на влизане в сила на съдебното решение, с което заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е отменена, а именно - 17.10.2019 г., когато размерът на основната заплата на държавните служители, заемащи длъжността Началник на сектор в МВР е в минимален размер от 2194 лв. и максимален размер от 2 376 лв., с оглед различната база за изчисляване на същото според размера на основната заплата на ищеца, съответно дължимите лихви. Съдът е приел като база, на която следва да се определи обезщетението, числото 2 280.50 лв., което е средно аритметичното число на минимума и максимума на основната заплата за длъжността, актуален към признаването на уволнението за незаконно. На основание тази база - 2 280.50 лв., съдът е определил и размера на обезщетението по чл.122, ал.3 от ЗДСл. При така приетите от съда факти, от правна страна съставът на АССГ е приел, че исковете са частично основателни. Касационната инстанция намира, че при правилен анализ на нормите на Глава шеста на ЗДСл, регламентиращи обезщетенията, които се дължат на държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение и в частност на нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, АССГ е определил характера на производството като исково, съответно че е предявен осъдителен иск за обезщетение, с който се цели да бъде възмезден служителят при признаване за незаконно на прекратяването на служебното му правоотношение, като са налице визираните в нормата предпоставки - отменен административен акт, с който е прекратено служебното правоотношение, оставане без работа на служителя, вследствие на уволнението или същият да е получавал друго по-ниско възнаграждение, като обезщетението се дължи в максимален размер от шест месеца, при база за изчисляване - определената основна месечна заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно. Тези изводи на съда са обосновани и съобразени с доказателствата по делото, тъй като не е спорно, че прекратяването на служебното правоотношение на ищеца е признато за незаконно с влязло в сила съдебно решение, същият след прекратяване на служебното му правоотношение не е заемал друга длъжност. Необоснован е обаче изводът на съда, че обезщетението за целия претендиран период от 6 месеца следва да се определи при размер на основната заплата от 2 280.50 лева, представляващ средно аритметично число на минимума и максимума на основната заплата за длъжността, актуален към признаването на уволнението за незаконно. Възстановяването на длъжността, заемана преди отмяната на прекратяването на правоотношението за същата, настъпва по силата на влязлото в сила съдебно решение, с което е отменен като незаконосъобразен съответния административен акт за прекратяване на служебното правоотношение. Следва да е налице и второто изискуемо в кумулация условие - явяване в срока по чл. 122 от ЗДСл за заемане на длъжността. В случая, считано от 17.10.2019 г. - датата на влизане на съдебното решение за отмяна на незаконното уволнение, ищецът се е явил на работа на 30.10.2019 г., като е възстановен на длъжност със заповед от 13.11.2019 г., считано от 15.11.2019 г. Неоснователен и изложеният в касационната жалба довод, че не е налице недопускане на Т. до заеманата от него длъжност. Същият е подал заявление с Вх. 812100-16255/30.10.2019 г., адресирано до Министъра на вътрешните работи, подписано лично от Т., като в него е посочено, че на основание чл. 122 от ЗДСл моли да бъде възстановен на заеманата от него длъжност Началник сектор Планово бюджетна дейност към Отдел Административен в ДУССД - МВР. Копие от молбата е приложено като доказателство по цитираното дело на АССГ. С посочените действия - лично подаване на молба, в рамките на срока по чл. 122 от ЗДСл, ищецът е спазил изискванията на закона, като ясно и недвусмислено е заявил желание за заемане на длъжността и започване на работа. Касационната инстанция намира за неоснователен изложения довод за т.нар. необходимост от технологично време за издаването на заповедта за възстановяване от административния орган, която в конкретния случай е издадена на 13.11.2019 г., а Т. е възстановен считано от 15.11.2019 г. След като е налице влязло в сила съдебно решение за отмяна на Заповед 8121К-9242/27.09.2018 г. на Министъра на вътрешните работи, следва да се приеме, че е основателен предявеният иск в хипотезата на чл. 104, ал. 1, предл. първо от ЗДСл, като обезщетението следва да се определи в размер на основната заплата, определена към момента на признаване на уволнението за незаконно - 17.10.2019 г. Към посоченият момент, съдът неправилно е приел, че размерът на основната заплата на Т. следва да се определи като средно аритметично число на минимума и максимума на основната заплата за длъжността, актуален към момента на признаване на уволнението за незаконно. Съдът не е обсъдил и не е взел предвид представените от ответната страна Заповед 8121з - 92/31.01.2019 г. на Министъра на вътрешните работи, с което са утвърдени Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл.142,ал.1, т.2 от ЗМВР. Изрично в същата са предвидени в какъв размер следва да бъдат увеличени индивидуалните основни заплати в зависимост от получените годишни оценки на изпълнение/т.5 от заповедта/. Съгласно т. 6 от горецитираната заповед увеличение на индивидуалните основни заплати на служителите, по реда на чл.11, ал.1, т.2-5 от Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация /НЗСДА/Наредбата/, какъвто е Т./чл.11, ал.1, т.4 от Наредбата/, които не са получили увеличение на основното месечно възнаграждение по реда на т.3 да се извършва в тримесечен срок след настъпване на обстоятелство/а, даващо/и възможност за това и при спазване на условията на чл.15 и чл.16 от НЗСДА. Предвиден е максималният размер на увеличението по т.6, а именно същото не може да превишава 10 на сто от определената заплата на служителя/т.7 от заповедта/. Първоинстанционният съд не е съобразил, че при законосъобразно възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, на същият следва да бъде определена индивидуална заплата, в границите на посочените по-горе лимити с оглед последната годишна оценка на изпълнението на длъжността, както и в съответствие с изискванията на Таблицата за минималните и максималните размери на основните месечни заплати по нива и степени - приложение 1 към чл. 3, ал. 2 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, приета с ПМС 129/2012 г. на Министерския съвет /МС/, с които изисквания се съобразяват нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит. Първоинстанционният съд не е събрал доказателства към момента на възстановяване на заеманата длъжност от Т. дали същата е била заета от друг служител и съответно какъв е бил размерът на основната заплата на последния. Т.е. първоинстанционният съд при наличието на нови вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР, в сила от 31.01.2019 г., е следвало да съобрази същите при определяне на обезщетенията по чл.104, ал.1 и по чл.122, ал.3 от ЗДСл., поради което изводът му за определяне на обезщетението на база на средно аритметично число между минимума и максимума на основната заплата за посочената длъжност е необоснован и в противоречие със ЗДСл. Доколкото обезщетението по иска с правно основание по чл.122, ал.3 от ЗДСл. е определено върху същата основа - сумата от 2 280.50 лв., представляваща средно аритметично число на минимума и максимума на основната заплата за длъжността, актуален към признаване на уволнението за незаконно, то и в тази част съдебно решение е незаконосъобразно, по изложените по-горе съображения. Решението в частта му, с която са отхвърлени исковете, не е оспорено от ищеца, поради което е влязло в сила. Решението следва да бъде отменено в оспорената част, при наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Именно поради неизясняване на обстоятелството какъв размер на основната заплата следва да бъде взет предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение, настоящата касационна инстанция не може да се произнесе по спора по същество. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на АССГ, при което се изясни какъв е размерът на основната заплата на ищеца към момента на признаване на уволнението му за незаконно, като се съобразят последната годишна оценка на изпълнението на длъжността, Заповед 8121з-92/31.01.2019 г. на Министъра на вътрешните работи, с което са утвърдени Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл.142,ал.1, т.2 от ЗМВР, Таблицата за минималните и максималните размери на основните месечни заплати по нива и степени - приложение 1 към чл. 3, ал. 2 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, приета с ПМС 129/2012 г. на Министерския съвет, както и размера на основната заплата на съответния държавен служител, заемал процесната длъжност, към момента на признаване на уволнението на Т. за незаконно. При необходимост от специални знания първоинстанционният съд следва да назначи съдебно - икономическа експертиза. С оглед този резултат, следва да бъде отменено и решението в частта за акцесорното задължение за разноските, които са присъдени в полза на страните - съразмерно с уважената и отхвърлената част от исковете. В тази връзка следва да се отбележи, че правилно първоинстанционният съд е приел за неоснователен изложения довод относно липсата на пасивна процесуална легитимация на Министерство на вътрешните работи. Съгласно разпоредбата на чл.205, ал.1 от АПК тези искове се предявяват срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена от Министъра на вътрешните работи, поради което Министерство на вътрешните работи е пасивно легитимирано да бъде ответник по подадените с исковата молба два иска, По претенцията за разноски следва да се произнесе решаващият съд на основание чл. 226 от АПК, с оглед крайния резултат от делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 и 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение