Решение № 346 от 10.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2543/2015 г.

Решение № 346 от 10.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2543/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Марио Първанов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Б. П., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Р. К., срещу въззивно решение № 2191 от 28.11.2014 г. по гр. д. № 2386/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 12.05.2014 г. по гр. дело № 10849/2012 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Т. Д. П. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 45 000 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 12.07.1999 г. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 27 255 лв. - мораторна лихва за периода 07.08.2007 г - 04.08.2012 г., като неоснователни. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че Т. Д. П. и Т. Д. П. са имена на едно и също лице. Т. Д. П. е упълномощил С. Д. Т. да извършва фактически и правни действия във връзка със защита на негови имуществени интереси на територията на Република България. В писменото пълномощно не е предвидено да се плаща възнаграждение, независимо че са предоставени права за процесуално представителство, включително и за преупълномощаване на други лица и адвокати със същите права. След като е оспорена представителната власт на пълномощника относно възможността да уговаря адвокатско възнаграждение, то в тежест на ищеца е да докаже наличие на такава власт. От събраните по делото доказателства не се установява, че с упълномощаването от 16.08.1998 г. на С. Д. Т. е предоставена представителна власт за уговаряне на възнаграждение в претендирания размер. Няма основание за различен извод и от приложената кореспонденция между страните, тъй като в нея също няма изявление за признаване размера на задължението. Направен е извод, че не е доказано задължението на ответника за плащане на адвокатско възнаграждение и на основание чл. 272 ГПК е препратено към мотивите на първоинстанционния съд. Касаторът е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според него съдът неправилно е приел, че исковете са неоснователни. В пълномощното от 16.03.1998 г. е посочено, че пълномощникът С. Т. има право да подписва всички видове документи, договори и актове във връзка с наследствените имоти на упълномощителя от негово име и за негова сметка. Тава означава сключване и на всякакви възмездни договори, включително и договори за правна помощ. Дори и да се приеме, че пълномощникът не е имал право да договаря адвокатско възнаграждение, то впоследствие уговореното такова е било потвърдено от ответника по иска с писмото си до ищеца от 11.10.2010 г. С това писмо се признава задължението за плащане на уговореното адвокатско възнаграждение, поради което възражението на ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно. Налице е активна солидарност между двамата изпълнители по договора и уговореното адвокатско възнаграждение му се дължи изцяло като един от тях. Ответникът по жалбата Т. Д. П. чрез особения си представител адвокат Г. Г., оспорва жалбата. С определение № 780 от 17.06.2015 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 2191 от 28.11.2014 г. по гр. д. № 2386/2014 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните и дали е допустимо да препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Според представеното с касационната жалба решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. дело № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС - с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. С т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд трябва да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т. е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за частично основателна поради следните съображения: Правилно въззивният съд е приел, че Т. Д. П. и Т. Д. П. са имена на едно и също лице, което е упълномощило С. Д. Т. да извършва фактически и правни действия във връзка със защита на негови имуществени интереси на територията на Република България. По делото е установено, че на 12.07.1999 г. е сключен договор за правна защита и съдействие между Т. Д. П. чрез пълномощника му С. Д. Т. и адвокатите В. К. и П. П.. Уговорено е адвокатско възнаграждение от 1 600 щ. д. при подписване на договора и 4% от пазарната цена на недвижимите наследствени имоти при окончателното приключване на делата за възстановяване собствеността върху тях. Собствеността върху тези имоти е възстановена на ответника по исковете с две влезли в сила решения - съответно на 23.10.2003 г. и 06.08.2007 г. С писмо от 11.10.2010 г. до ищеца ответникът по иска е признал задължението си за плащане на уговореното адвокатско възнаграждение. От приетата по делото експертиза се установява, че пазарната цена на имотите е общо 1 121 980 лв., а 4% от нея - 44 879. 20 лв. Стойността на имотите предмет на първото дело е 383 497 лв., а на тези предмет на второто - 738 483 лв. При тази безспорно установена фактическа обстановка е неправилен изводът, че в писменото пълномощно с нотариална заверка на подписа от 16.03.1998 г. не е предвидено да се плаща възнаграждение, независимо че са предоставени права за процесуално представителство, включително и за преупълномощаване на други лица и адвокати със същите права. Упълномощителят изрично е изявил воля пълномощникът му да "подписва всички видове документи, договори и актове във връзка с наследствените му имоти... от негово име и за негова сметка.... включително и с правото да упълномощава други лица и адвокати със същите права". Съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Признанието на факта за съществуването на валиден договор за правна помощ и съдействие и на неизпълнено задължение по него за заплащане на част от уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 4% от пазарната цена на недвижимите наследствени имоти трябва да се съотнесе към момента на упълномощаването и при тълкуването на волеизявлението на упълномощителя да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. В случая има изрично упълномощаване за сключване на договор с адвокати за процесуално представителство за сметка на упълномощителя, т.е. възмездно. Този договор по начало е възмезден /чл. 36 от Закона за адвокатурата/. Ето защо трябва да се приеме, че в пълномощно е предвидено да се плати адвокатско възнаграждение и размерът на уговореното такова е включено в обема на представителната власт. С договора за правна защита и съдействие от 12.07.1999 г. между Т. Д. П. чрез пълномощника му С. Д. Т. и адвокатите В. К. и П. П. е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 4% от пазарната цена на недвижимите наследствени имоти при окончателното приключване на делата за възстановяване собствеността върху тях общо за двамата адвокати. От тази уговорка не може да се направи извод за постигнато съгласие за активна солидарност на кредиторите, т. е. за задължение на клиента да заплати на двамата адвокати една и съща престация като изпълнението в полза на единия от тях да освобождава длъжника от задължението и по отношения на другия. Такъв извод би противоречал и на възмездния характер на договора за адвокатска услуга. Освен това се предполага не активната солидарност, а разделността на правата, при която всеки от двамата кредитори, може да иска само своята ? част от задължението. Съобразно изложеното по-горе неправилен е изводът на въззивния съд, че искът за неизплатено адвокатско възнаграждение не е доказан. С договора за правна помощ и съдействие е уговорено, че възнаграждението се дължи при окончателното приключване на всяко едно от делата. Първото дело по отношение на двата наследствени апартамента на ответника е приключило с влязло в сила решение на 23.10.2003 г. Исковата молба е подадена на 04.08.2012 г. и към този момент общата петгодишна давност е била изтекла. По тази причина възражението за погасяване по давност на вземането за адвокатско възнаграждение за това дело е основателно. Тя не е прекъсната с признанието, че задължението съществува, направено с писмото от 11.10.2010 г., тъй като това е станало след изтичане на погасителната давност на 23.10.2008 г. Вземането за адвокатско възнаграждение по второто дело относно наследствените магазини и едноетажна производствена сграда от 90 кв. м. на ответника не е погасено по давност, защото е приключило с влязло в сила решение на 06.08.2007 г., а исковата молба е подадена на 04.08.2012 г. Уговореното възнаграждение за него общо за двамата адвокати е 29 539.32 лв., а * от него - 14 769.66 лв. Ето защо изводът на въззивния съд, че искът с правно основание чл. 36, ал. 1 от ЗА е неоснователен за сумата 14 769.66 лв. е неправилен. Възражението на ответника за погасяване по давност на вземането за мораторна лихва е основателно за периода 07.08.2007 г - 03.08.2009 г., защото признанието от 11.10.2010 г. на главното вземане не е прекъснало течението на давността по отношение на акцесорното задължение за мораторна лихва. По тази причина искът за мораторна лихва е основателен и доказан за сумата 4 637. 31 лв. за периода 05.08.2009 - 03.08.2012 г. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според изложеното по-горе въззивното решение трябва да се отмени в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне иска на касатора за сумата 14 769.66 лв. - представляваща неизплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 12.07.1999 г. и за сумата 4 637.31 лв. - мораторна лихва за периода 04.08.2009 - 03.08.2012 г., както и относно осъждането на касатора да заплати 1 947.65 лв. деловодни разноски. Искът за неизплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 12.07.1999 г. трябва да се уважи за сумата 14 769.66 лв. заедно със законната лихва от предявяването на иска, а искът с правно основание чл. 86 ЗЗД - за сумата 4 637.31 лв. - мораторна лихва за периода 04.08.2009 - 03.08.2012 г. Съобразно изхода на спора на касатора трябва да се присъдят 4 026.61 лв. деловодни разноски за всички инстанции. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.