Решение № 6717 от 6.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 11848/2015 г.

Решение № 6717 от 6.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 11848/2015 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Керимова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на ЕТ "Христо Каменов - САМАРИНА 99", гр. Враца срещу решение № 4588/30.06.2015 г. по адм. д. № 8203/2013 г. на Административен съд София град. Въвежда касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон. Твърди, че съдът правилно е установил фактическата обстановка по спора, но неправилно е приложил закона, като е приел, че таксата за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект следва да се изчисли върху търговска площ над, а не под 50 кв. м. Сочи, че при изчисляване на търговската площ на обекта следва да се вземе предвид легалната дефиниция на понятието съгласно § единствен, т. 2 от допълнителните разпоредби на Тарифата за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура". Прави искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което да се отмени заповед № РД-11-1103/15.07.2013 г. на директор на Дирекция "Развитие на пътна инфраструктура с бюджетни средства" /РПИБС/ при Агенция "Пътна инфраструктура". Ответникът по касационната жалба, директор на Дирекция "Развитие на пътна инфраструктура с бюджетни средства" /РПИБС/ при Агенция "Пътна инфраструктура" взема становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК. При служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Предмет на контрол за законосъобразност пред Административен съд София град е заповед № РД-11-1103/15.07.2013 г. на директор на Дирекция "Развитие на пътна инфраструктура с бюджетни средства" /РПИБС/ при Агенция "Пътна инфраструктура", с която на ЕТ "Христо Каменов - САМАРИНА 99", гр. Враца е отнето разрешение № 562/15.07.2011 г., издадено от директора на Дирекция УПЕПОФБКИ към АПИ София за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътен обект "кафе-ресторант с търговска площ до 200 кв. м. и пътни връзки към него, изграден и функциониращ в имот № 041037, местност Краище, землището на с. Бели Извор, община Враца в обслужващата зона на Път I -1 км. +660 дясно". За да отхвърли жалбата срещу заповедта, съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, във валидна писмена форма, при правилно приложение на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона. Решението е правилно като краен резултат. Обжалваният административен акт е издаден на основание чл. 26, ал. 9, във връзка с чл. 57, ал. 4, т. 3 от Закона за пътищата /ЗП/, чл. 7, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата, т. 8 от разрешение за специално ползване на пътищата № 562/15.07.2011 г., издадено от директора на Дирекция УПЕПОФБКИ към АПИ София. Изписаното основание за отнемане на разрешението е неплатена държавна такса по чл. 22, ал. 1, т. 12 от Тарифата на АПИ от търговеца за 2012 г. Задължението за такса по чл. 22, ал. 4 от Тарифата е публично държавно вземане, тъй като е задължение за такса, която е установена по основание в закон - чл. 10, ал. 5 във вр. с чл. 18 ЗП. Съгласно чл. 26, ал. 9 ЗП разрешенията се отнемат при неспазване на условията, предвидени в тях и/или при неспазване на изискванията за извършване на съответната дейност, определени в наредбата по чл. 18, ал. 5 ЗП. Съгласно чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП при извършване на дейност по специално ползване на пътищата, когато не се заплатят дължимите такси и е налице продължаващо извършване на разрешеното специално ползване на пътя, компетентният орган има правомощието да наложи санкция, която представлява отнемане на разрешителното и прекъсване на достъпа до обекта. Видно е, че двете разпоредби се отнасят една към друга както общо към частно. Член 26, ал. 9 ЗП е общата разпоредба, която установява правната възможност за отнемане на разрешителното и установява като обща правна рамка предпоставките, при които това е допустимо. В случая в т. 8 на условията на разрешителното изрично е посочено, че при неизплащане на дължимите такси за предходната година разрешението се отнема. Следователно плащането на таксите е условие, предвидено в разрешителното. Наред с това чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП е конкретна хипотеза, при която установената в чл. 26, ал. 9 ЗП възможност е осъществена. С оглед на това, съвместното позоваване в оспорения акт на чл. 26, ал. 9 във вр. с чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП не е нарушение на материалноправни разпоредби, а точно мотивиране на акта. Както в първоначалната жалба, така и в касационната, търговецът оспорва търговската площ на обекта, върху която се изчислява дължимата такса, за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект. Страните не спорят компетентността на органа да отнеме предоставената лицензия поради неплащане на посочената такса. Жалбоподателят твърди, че при изчисляване на търговската площ на обекта следва да се вземе предвид легалната дефиниция на понятието съгласно § единствен, т. 2 от допълнителните разпоредби на Тарифата за таксите, които се събират от Агенция "Пътна инфраструктура". За установяване на фактите по спора, съдът е допуснал, изслушал и приел като доказателства по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза. Направил е извод, че при всички варианти на изчисляване на таксата съобразно площта на обекта, изводът на административния орган е правилен. Въпреки правилния краен резултат на съдебния акт, касационната инстанция приема, че следва да изложи следните изводи от правна страна в допълнение мотивите на съда за законосъобразност на обжалвания административен акт: Безспорно, правното и фактическо основние за отнемане на издаденото разрешение за специално ползване на пътищата в случая е неплатената държавна такса по чл. 22, ал. 1, т. 12 от Тарифата на АПИ от търговеца. От значение за определяне на размера на тази такса е освен вида и положението, и търговската площ на обекта. Т. 11 и т. 12 на чл. 22, ал. 1 от Тарифата разграничават "единичен обект без бензиностанция или газостанция до 50 кв. м. търговска площ" и "единичен обект без бензиностанция или газостанция от 50 до 200 кв. м. търговска площ". Предвид възраженията на търговеца относно търговската площ на обекта, съдът е изслушал техническа експертиза за определяне на точната търговска площ. Според касационната инстанция, величината, касаеща "търговската площ" на обекта е заложена в издаденото разрешение на търговеца. Видно от приложеното разрешение за специално ползване на пътищата № 562/15.07.2011 г., издадено от директора на Дирекция УПЕПОФБКИ към АПИ София - л. 23 по преписката, същото е за "кафе-ресторант - търговска площ до 200 кв. м. " Така издаденото разрешение е за обект с търговска площ от 50 до 200 кв. м. Задължението на търговеца да заплаща дължимата такса за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект е за експлоатиране на обект индивидуализиран в разрешението като такъв с търговска площ до 200 кв. м., а не до 50 кв. м. В тази насока, претенцията на търговеца, че следва да заплаща такса като за обект до 50 кв. м. на първо място противоречи на съдържанието на основанието за заплащане на тази такса. Горното обосновава извод, че в хода на производството по оспорване на заповедта за отнемане на издаденото разрешение поради неплащане на дължимата такса е недопустимо съдът чрез експертиза да установява търговската площ на обекта като променя съдържанието на разрешението. При издадено разрешение за обект с търговска площ от 50 до 200 кв. м. задължение на търговеца е да заплаща съответстващата на обект с тази площ такса. Едва при разрешение за ползване на обект с площ до 50 кв. м., а начислена такава за площ до 200 кв. м. търговецът има правна възможност да оспорва размера на таксата като несъответстващ на площта на обекта по разрешението. В случая, релевантен за спора факт е единствено дали търговецът е заплатил таксата за обекта съобразно издаденото разрешение. Предвид издадено разрешение за обект с търговска площ до 200 кв. м., дължимата такса следва да се изчисли на основание чл. 22, ал. 1, т. 12 от Тарифата, както правилно е подходил административния орган. Незаплащането на нормативно определената такса е основание за отнемане на разрешението и при частично неплащане. Приетата съдебно-счетоводна експертиза безспорно установява неплащане на остатък в размер на 2486.84 лв. такса за обекта за 2012 г., която следва да се заплати за обект с търговска площ от 50 до 200 кв. м. при общ размер на същата 3600 лв. Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема, че обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, настоящият състав на Върховен административен съд