Решение № 31 от 4.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 646/2016 г.

Решение № 31 от 4.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 646/2016 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 145 сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Е. Д. М. против заповед рег. № 8121К- 4916/02.12.2015 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) служебното правоотношение на Михов е прекратено по собствено желание. Жалбоподателят поддържа, че заповедта е издадена в нарушение на материалния закон, тъй като заявлението за прекратяване на служебното правоотношение е оттеглено. Моли заповедта да бъде отменена, като му се присъдят направените по делото разноски. Ответникът - министърът на вътрешните работи оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена. Претендира и присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото Върховният административен съд, пето отделение, констатира следното: Ж. М. е държавен служител, инспектор, временно преназначен на длъжност полицейски инспектор IV степен в група "Оперативна дежурна част" при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР)- С. На 03.11.2015 г. Михов подава до министъра на вътрешните работи заявление вх. № 517р-18144/03.11.2015 г., с което моли служебното му правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР по собствено желание, считано от 03.12.2015 г. Заявлението е получено от органа по назначаването на 05.11.2015 г. и на 11.11.2015 г. същото е разпределено от министъра за издаване на проекто-заповед (отбелязване върху заявлението). Със заявление вх. № 517р-18580/09.11.2015 г. служителят оттегля предходното заявление, като изрично заявява, че не желае първото заявление да се взема под внимание. С това заявление органът по назначаването се запознава на 16.11.2015 г. (отбелязване върху документа). На 02.12.2015 г. министърът на вътрешните работи издава заповед № 8121 К-4916/02.12.2015 г., предмет на оспорване в настоящото производство, с която прекратява служебното правоотношение на Михов на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР - по желание на служителя, считано от датата на връчване на заповедта. Заповедта е връчена на служителя на 08.12.2015 г. (отбелязване върху акта) и на същата дата последният подписва и акт за сдаване на длъжността. При така установените факти настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, стигна до следните изводи: Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК във връзка с чл. 231 от ЗМВР и от лице, за което административният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Оспорената заповед на министъра на вътрешните работи е издадена от компетентния по смисъла на чл. 227 във вр. с чл. 158, т. 2 от ЗМВР орган, при спазване на формалните изисквания на чл. 2 от Наредба № 8121з-311 от 17.07.2014 г. за реда за прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Заповедта е в писмена форма и в нея са посочени изброените в текста реквизити. При постановяване на заповедта не са допуснати и съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заявлението на служителя е подадено чрез непосредствения ръководител съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредба № 8121з-311/2014 г., а заповедта е издадена в срока по чл. 228, ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1 от ЗМВР. Осъществени са и материалноправните предпоставки на чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР за прекратяване на служебното правоотношение. Цитираният текст предвижда прекратяване на служебното правоотношение по желание на служителя. В случая Михов упражнява правото си чрез подаване на писмено заявление до министъра на вътрешните работи като орган по назначаването. С достигане на волеизявлението до адресата на 05.11.2015 г. за министъра на вътрешните работи възниква задължението да се произнесе по направеното искане. Задължението е изпълнено с издаване на заповедта, предмет на оспорване, с която искането на служителя е удовлетворено и служебното правоотношение е прекратено на посоченото от Михов основание и в посочения срок. Обстоятелството, че преди издаване на заповедта волеизявлението за прекратяване е оттеглено с изрично заявление от служителя, в случая не дава основание за различен извод. Законът за Министерството на вътрешните работи не съдържа изрична регламентация във връзка с оттеглянето, поради което на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА, следва да се приложат общите правила на гражданското право. Съгласно чл. 13, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), ако предложението бъде оттеглено, то няма действие, когато съобщението за оттеглянето му пристигне преди или най-късно едновременно с предложението, а според текста на чл. 13, ал. 4 от ЗЗД приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му достигне у предложителя преди или най- късно едновременно с него. Тълкуването на нормата на чл. 226, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 13, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗД налага заключението, че оттеглянето на подадено заявление за прекратяване на служебното правоотношение може да бъде извършено преди или най-късно до получаването му от органа по назначаването, а ако заявлението за прекратяване на правоотношението вече е прието, оттегляне може да се извърши само със съгласие на органа по назначаването. В случая оттеглянето на волеизявлението за прекратяване служебното правоотношение достига до министъра на вътрешните работи след като последният вече е получил и фактически е приел искането за прекратяване на служебното правоотношение (разпоредено е изготвяне на заповед). Следователно заявлението за прекратяване поражда действие и обвързва органа по назначаването със задължение да се произнесе. Обратно, направеното след приемане на волеизявлението оттегляне не може да породи правен ефект с оглед липсата на изрично съгласие на органа по назначаването с оттеглянето. В този смисъл са решения по адм. дело № 13869/2009 г. и по адм. дело № 8351/2011 г. на Върховния административен съд, петчленен състав. Поради изложеното настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, приема, че материалноправните предпоставки на чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР са осъществени. Оспорената заповед е постановена след изрично волеизявление на служителя за прекратяване на служебното правоотношение, поради което правото на органа по назначаването да прекрати служебното правоотношение на това основание е упражнено в съответствие с нормативната уредба. По този начин е спазена и целта на закона, тъй като е постигната сигурност в отношенията между органа по назначаването и служителя и са създадени предпоставки държавната служба в МВР да се изпълнява от служители със съответна мотивация, които действително желаят да осъществяват дейността на ведомството. Поради всичко изложено настоящият състав приема, че не са налице основания за отмяна на оспорената заповед. Жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателят следва да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата 400.00 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт. По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение,