Решение № 6614 от 29.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2877/2017 г.

Решение № 6614 от 29.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2877/2017 г., VIII о., докладчик председателят Мирослав Мирчев Делото е във фаза на втора касация. Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на В. М. К. от гр. С. срещу решение № 2/6.01.2017 г. по адм. д. № 321/2016 г. по описа на Административен съд Л.. Касаторът сочи доводи за неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска неговата отмяна и отмяна на процесния АУЗД. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът - началник отдел "Местни приходи" при община Т., редовно призован, не се явява и не се представлява. На 24.04.2017 г. юрк. Цв. Димова е депозирала писмена защита, в която формулира доводи по съществото на спора и претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, преценява жалбата като процесуално допустима, а по същество - неоснователна, поради следното: С Решение № 12561/21.11.2016 г. по адм. д. № 2355/2016 г. по описа на ВАС, VII отделение, е отменено решение № 108/15.12.2015 г. по адм. д. № 274/2014 г. по описа на Административен съд Л., делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд с указания АДмС Л. да се произнесе по същество за всички възражения, включително - от кога К. е данъчно задължено лице за процесния имот, приложим ли е института на погасителната давност за задълженията по акта, как се броят спрямо установените факти сроковете по чл. 109 ДОПК и други. При новото разглеждане на делото, административният съд е отхвърлил жалбата на В. К. против Акт за установяване на задължение по декларация № АУ001065 от 18.12.2013 г., издаден от орган по приходите в отдел "Местни приходи" при О. Т., потвърден с Решение № 0502-70/10.03.2014 г. на началник отдел "Местни приходи" О. Т.. С акта са определени задължения по периоди както следва: Данък върху недвижимите имоти за 2008 г. в размер на 25,07 лв. и лихва 14,71 лв., ДНИ за 2009 г. в размер на 37,42 лв. и лихва 16,90 лв.; ДНИ за 2010 г. в размер на 37,24 лв. и лихва 12,80 лв.; ДНИ за 2011 г. в размер на 37,05 лв. и лихва 8,74 лв.; ДНИ за 2012 г. в размер на 36,86 лв. и лихва 4,88 лв.; Такса за битови отпадъци за 2008 г. в размер на 218,89 лв. и лихва 129,77 лв.; ТБО за 2009 г. в размер на 328,30 лв. и лихва 148,26 лв.; ТБО за 2010 г. в размер на 325,01 лв. и лихва 111,70 лв.; ТБО за 2011 г. в размер на 304,90 лв. и лихва 71,97 лв., или общ размер на задълженията 1870,47 лв., от които главница 1350,74 лв. и лихва върху същата 519,73 лв., за недвижим имот ателие с площ от 36,42 кв. м. и мазе с площ от 2 кв. м., и 0,0019 ид. ч. от парцел IХ кв. 313, находящ се в гр. Т., ул. "Е." №.... За да постанови този резултат съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган и във валидна форма, без да са допуснати нарушения на материалния закон. Според решаващия съд К. дължи ДНИ от момента на въвеждане в експлоатация на сградата през 2003 г., с оглед наличието на заповед по чл. 100 от ЗТСУ (отм.). Цитираната заповед, предхожда използването на имота. Съдът е приел, че административният орган правилно е установил основата за определяне на ДНИ и ТБО, включвайки и стойността на земята, предвид идеалните части от общите части и от правото на строеж върху общинската земя и на чл. 11, чл. 64 ЗМДТ. Обоснован е извод за неснователност на възражението за изтекла давност, защото задълженията са определени за предходните пет години считано от годината на подаване на данъчната декларация - 2013 г. С издаване на акта за определянето на задълженията, давността е прекъсната. Решението е валидно, допустимо и правилно. Страните не спорят, че В. К. е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ на 19.02.2013 г., декларирайки недвижим имот - ателие с площ от 36,42 кв. м., находящ се в гр. Т., ул. "Е." №.... За доказване на собствеността чрез обезщетение е цитирана Заповед с № 257/27.03.1990 г. на председателя на ИК на ОИС - Т., издадена по реда на чл. 100 от ЗТСУ (отм.). На 5.03.2013 г. е връчено съобщение по чл. 103, ал. 1 ДОПК за отстраняване на несъответствия в горепосочената декларация, като на 12.03.2013 г. е подадена нова декларация с вх. № 721. Както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, спорът по делото касае периода на дължимост на ДНИ и ТБО - от 2008 г. до 2012 г., или от подаването на данъчната декларация през 2013 г. Според касатора са недължими ДНИ и ТБО за идеални части от поземления имот преди 2013 г., защото жалбоподателката не била собственик на земя, а само на обект в сграда. Ковачева не дължи ДНИ и ТБО, начислени върху данъчната оценка на идеални части от земя. Настоящият касационен състав на ВАС, Осмо отделение съобрази следното: Нормата на чл. 107, ал. 3 от ДОПК предоставя възможност на органите по приходите да издадат акт служебно, когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Поради това, противно на изложеното в касационната жалба твърдение, издаването на АУЗД за период предхождащ подаването на декларация, не води до неговата нищожност. В случая, позовавайки се на липсата на подадена декларация касаеща периода 2008 г. - 2011 г., жалбоподателката се опитва да черпи права от собственото си неправомерно поведение, което е недопустимо. С данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания /чл. 10, ал. 1 ЗМДТ/. Съгласно текста на чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ, за новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. По арг. от чл. 11 ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Съгласно чл. 13 ЗМДТ данъкът се заплаща независимо дали недвижимите имоти се използват или не, а съгласно чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, за новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало използването им. Тълкуването на чл. 15, ал. 1 ЗМДТ, определящ началния момент на дължимост на данъка, налага извод, че за да се дължи такъв за сградата или за част от нея е необходимо същата да е завършена или да е започнало използването й като двете условия са предвидени алтернативно, тоест достатъчно е да е налице едно от тях. По смисъла на закона сградата се счита за завършена с издаването на разрешение за ползване /чл. 177, ал. 2 ЗУТ/, респективно на удостоверение за въвеждане в експлоатация /чл. 177, ал. 3 ЗУТ/. По аргумент от чл. 13, втората хипотеза ще бъде налице когато фактическото използване е започнало въпреки че не е имало разрешение за ползване, респективно удостоверение за въвеждане в експлоатация, а не когато при наличието на издадено такова разрешение собственикът на сградата или на част от нея реално не е започнал да ползва същата. Във връзка с възражението относно началния момент на дължимост на ДНИ и ТБО при предходното разглеждане на делото пред ВАС, касационният състав е посочил, че с оглед правното значение на издадената на Ковачева заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.) и установеното по делото, че сградата, в която се намира процесният обект, е въведена в експлоатация през 2003 г., това че тя е започнала ефективното му ползване значително по-късно е без правно значение. Следва да се отбележи, че процесният имот е индивидуализиран в АУЗД по начин, по който е индивидуализиран от собственика в неговата данъчна декларация. Видно е от приложеното по делото удостоверение № И-РД-518/20.03.2015 г., издадено от О. Т., жилищен блок "О.-О." е идентичен с въведения в експлоатация жилищен блок "О.", посочен в удостоверението за въвеждане в експлоатация /л. 390/. Относно включването на право на собственост върху земята в облагаемата основа, следва да се има предвид, че при определяне на дължимия данък и ТБО, административния орган е взел предвид отразеното в декларацията на собственика по 14 ЗМДТ. Органът е заложил 0.00186 идеални част право на строеж върху парцела. Следва да се кредитира заключението на СИЕ, констатирало размера на данък недвижими имоти, на такса битови отпадъци в трите й компонента за целия процесен период и на лихвите за забава. В този смисъл е неоснователно възражението на Ковачева относно неправилно определеният размер на ДНИ и ТБО. Неоснователна е жалбата и в частта досежно присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 161, ал. 1 от ДОПК на администрацията се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер до минималното възнаграждение за един адвокат. При положение, че органът е защитаван в хода на процеса от процесуален представител, то правилно административния съд е осъдил касатора да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 1083 лева, представляващи разноски за всички инстанции /чл. 226, ал. 3 АПК/. Размерът на възнаграждението е присъдено в нормативно установения размер по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разноски: С оглед резултата по спора и своевременно направеното искане за присъждане на сторените по делото разноски, в полза на О. Т. трябва да бъдат присъдени разноски за защита от юрисконсулт в размер на 361 лв., на основание чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр. с чл. 161, ал. 1 ДОПК за производството пред ВАС, Осмо отделение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,