Решение № 4538 от 30.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2872/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационни жалби, подадени съответно от Директор на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - гр. Варна, приподписана от юрк. Екимова, и ЕТ Н. Димитров-3 , ЕИК 175443733, гр. Варна, подадена чрез адв. Христанов. С касационната жалба на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна, е оспорено Решение 13833 от 23.12.2024 г., постановено по адм. дело 644/2022 г. по описа на Административен съд Варна, в частта му, с която по жалба на ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, е отменен Ревизионен акт /РА/ Р-03000321001977-091-001/08.12.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение 344/22.02.2022 г. на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна, в частта му, с която спрямо ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, са установени публични задължения както следва: 1. За данък по чл. 48, ал. 2 от Закона за данък върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ за 2017 г. за разликата над 453,62 лева до пълния установен размер на главницата и за разликата от 169,87 лева до пълния установен размер на лихвата за забава и 2. За данък добавена стойност по ЗДДС за данъчен период месец Декември 2017 г. за разликата от 18 366,72 лева до пълния установен размер на главницата и за разликата от 7 265,64 лева до пълния установен размер на лихвата за забава, както и в частта на разноските. Този касатор поддържа становището, че съдебният акт в посочените му части е неправилен, поради необоснованост, постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Настоява, че макар и правилно да е очертал противоположните становища на страните в процеса, респ. правилно да е определил предмета на доказване, съдът в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК не е изложил собствени фактически установявания поотделно по всяка една от спорните фактури и придружаващите ги документи; изградил е изводите си въз основа на приетите заключения по допуснатите ССчЕ и СГрЕ, без да ги обсъди по правилото на чл. 202 от ГПК. Необосноваността на съдебния акт се свързва с преценката на стойността на събрания доказателствен материал (в частност процесните фактури и съпътстващите ги доказателства) в аспекта на установяванията относно липсата/наличието на положен подпис за получател и неговото авторство и значението на този факт за предмета на доказване. Настоява, че съвкупната преценка на доказателствата по делото обосновава, противно на възприетото от състава на първостепенния съд, че по всяка една фактурите е доказано наличието на доставка на стока по смисъла на чл. 6 от ЗДДС, респ. чл. 14 от Директива 2006/112/ЕО, поради което и при безспорно установен факт, че същите не са намерили отражение в счетоводството на ревизираното лице и че липсват доказателства стоките по тях да са налични, то следва да се приеме, че са били предмет на последващи продажби, които са укрити. По подробно изложени аргументи в тези насоки, настоява за отмяна на съдебния акт в посочената му част и съответно отхвърляне на жалбата на еднолични търговец. Заявява претенция за присъждане на сторените в процеса разноски. Ответникът по таза касационна жалба ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, чрез процесуалния си представител адв. Христанов, по подробно изложени аргументи в депозиран писмен отговор, оспорва същата и настоява за оставяне в сила на Решението на Административен съд Варна в посочените му части. С касационната жалба на ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, подадена чрез адв. Христанов, е оспорено Решение 13833 от 23.12.2024 г., постановено по адм. дело 644/2022 г. по описа на Административен съд Варна, в частта му, с която е отхвърлена жалбата на ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, против РА Р-03000321001977-091-001/08.12.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение 344/22.02.2022 г. на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна, в частта му, с която спрямо ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, са установени публични задължения както следва: 1. За данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ за 2017 г. в размер на 453,62 лева, ведно с лихви за забава в размер на 169,87 лева, и 2. За данък добавена стойност по ЗДДС за данъчен период месец Декември 2017 г. в размер на 18 366,72 лева, ведно с лихви за забава в размер на 7 265,64 лева, както и в частта на разноските. И в тази касационна жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Аналогично е становището за немотивираност - в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК, при липсата на изложени собствени фактически установявания поотделно по всяка една от спорните фактури и придружаващите ги документи, при липсата на обсъждането им поотделно и в тяхната съвкупност; допуснати нарушения при преценка събрания доказателствен материал, вкл. в разрез с правилата на чл. 183 и чл. 193 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, а и § 2 от ДР на ДОПК. Настоява, че макар и ревизията да се е развила по реда на чл. 122 от ДОПК, в доказателствена тежест за органите по приходите е да установяват наличието на предпоставките по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ДОПК, както и получаването на стоките от негова страна по издадените от всеки един от процесните доставчици фактури, за да се обоснове изводът за последващата им реализация, приходът от която е укрит, което не е сторено. Иска се отмяна на решението и съответна отмяна на РА в посочената му част. Претендира присъждане на сторените в процеса разноски. Ответникът по тази касационна жалба Директор на Дирекция "ОДОП" Варна, чрез процесуалния си представител юрк. Екимова, сочи в писмена защита доводи за нейната неоснователност. Представителят на Върховната касационна прокуратура, дава заключение за допустимостта на двете касационни жалба, както и за основателността на тази, депозирана от Директор на Дирекция ОДОП Варна, и за неоснователност на касационната жалба на ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбите, правилността на първоинстанционното решение на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното: Касационните жалби са процесуално допустими, всяка една тях като предявена от страна по делото, срещу съответна неблагоприятна част от съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, и в срок. По тяхната основателност касационната инстанция намира следното. Предмет на спора пред Административен съд Варна е била законосъобразността на РА Р-03000321001977-091-001/08.12.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение 344/22.02.2022 г. на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна, в частта му, с която в ревизионно производство, развило се по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК, при установени обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ДОПК, спрямо ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, са установени публични задължения както следва: 1. За данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ за 2017 г. в размер на 784,10 лева, ведно с лихви за забава в размер на 287,09 лева и 2. За данък добавена стойност по ЗДДС за данъчен период месец Декември 2017 г. в размер на 27 028,81 лева, ведно с лихви за забава в размер на 10 692,25 лева. За да постанови обжалвания краен резултат, Административен съд - Варна е установил от фактическа страна следното: В ревизирания период ЕТ "Н. Димитров-3 , гр. Варна, е упражнявал основна дейност - търговия на дребно в неспециализирани магазини. Ревизията е установила наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 4 ДОПК. Облагането е извършено по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК. Констатацията на органите по приходите са, че изследваните по време на ревизията фактури (описани в Приложение 27 към Ревизионния доклад /РД/) не са отразени в счетоводството на ЕТ - не са намерили отражение в счетоводните му регистри и не е отчетена последващата продажба на стоките по тези фактури, поради което същите са продадени без да е издаден документ по смисъла на чл. 6 и чл. 7 от ЗСч. Стоките са квалифицирани като обичайни за търговската дейност на ЕТ и покупко-продажбата им е облагаема съгласно чл. 12 от ЗДДС. Касае се за част от издадените от тези търговци фактури, останалите иначе надлежно осчетоводени при получателя. При инвентаризации към 31.12.2017 г. в счетоводството на търговеца нямало установен брак, излишъци или липса на активи. Посочено е, че представената счетоводна отчетност не отразява еднозначно дейността на лицето и не дава възможност за коректно установяване на основата за облагане с ДДС и с данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ. Предвид механизма на доставките, при включени фактури в дневниците за продажби на доставчиците, както и в СД и счетоводните регистри, при наличието на представени в хода на извършените им насрещни проверки и други съпътстващи доказателства (обяснения, ПКО, РКО, пътни листове, трудови договори, счетоводни регистри и прочие) и при положение, че те не са отразени в счетоводството на търговеца, а през ревизираните периоди не са осчетоводени липси или излишъци, ревизията е приела, че стоките по фактурите са били реализирани на вътрешния пазар, получените приходи от тях са укрити, а прекият и косвеният данък - неотчетени като задължение към бюджета. За целите на ревизията е приет за меродавен размерът на установената по счетоводни данни на ревизираното лице надценка за съответния вид стоки (декларираната от едноличния търговец средна такава в хода на ревизията всъщност е в по-висок размер). При тези данни е установена данъчна основа по реда на чл. 122, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 4 ДОПК за облагане с пряк и косвен данък и са определени вкл. процесните задължения за данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ и по ЗДДС, ведно с прилежащите лихви. За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че спорът касае фактическото получаване на стоките от ЕТ. Обсъдил е доказателствата, представени в хода на ревизионното и съдебното производства, в съвкупност с приетите експертизи. При възприемане основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза във варианта, изготвен с включени фактури, за които е установено от СГрЕ, че носят подпис за получател, положен било от Н. Димитров, били от някое от наетите в обекта лица, както и за тези, за които вещото лице по ССчЕ е установил наличието на представени от доставчиците съпътстващи счетоводни документи (данните в Таблица 10 и Таблица 6), е възприел тезата на органите по приходите, че е налице основание за прилагане на особения ред поради фактическа установеност по смисъла на чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 4 ДОПК. Приел е, че в тежест на органите по приходите е да установят, както че ревизираното лице действително е получило процесните фактури и стоките по тях, така и че е реализирало приходи/обороти от тези стоки, които не е отчело, който положителен факт от обективната действителност е доказан касателно посочените две групи фактури, но не и по останалите. Съображенията на състава на АС Варна, са съобразени с цитирана съдебна практика при т.нар. "разносна търговия", каквато търговска дейност е прието да са извършвали доставчиците на жалбоподателя, за която е възприето разбирането, че при доставката на подобен род стоки /хранителни стоки, цигари и други, продавани в подобен род магазини/ тя се счита извършена с подписването на фактурата от представител на получателя, като стоката се доставя на място в търговския обект, доколкото не се съставят някакви нарочни приемо-предавателни протоколи, стокови разписки или други доставни документи, като обичайно стоката се поръчва предния ден по телефона, доставя се с транспорт на доставчика, заплаща се на място на шофьора на транспортното средство или съответен дистрибутор, като се издава касов бон от мобилно устройство с фискален принтер. В обобщение е прието, че при този вид търговия /разносна търговия/, механизмът на доставките е опростен и с факта на подписване на фактурата от получателя се приема, че е възникнало данъчно събитие доставка на стоки. Цитирано е Решение 8961 от 7.07.2020 г. на ВАС по адм. д. 4699/2020 г. Изложени са и мотиви, че наличието единствено на неподписани фактури, придружени само от обяснения на доставчиците за механизма на доставките, доказателства за счетоводното им отразяване при последните и такива за материалната, кадрова и техническата тяхна обезпеченост, не е достатъчно, за да се приеме наличието на реално осъществени доставки на стоки, извършени от посочените във фактурите доставчици и получени от ревизираното лице като получател на същите. Предвид изложените съображения е възприел варианта на отговора по т.4.2 от заключението на основната ССчЕ, с включване на издадените фактури, обективирани в Таблица 10, при съобразяване възприетият от органите по приходите процент на надценка за съответната група стоки, което като краен резултат е довело и до и частична отмяна на РА. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно поради допуснати при постановяването му нарушения на съдопроизводствените правила, довели до частична необоснованост на изводите на съда от фактическа страна и частично неправилно приложение на материалния закон. В по-общ план следва да бъде посочено, че безспорно обект на облагане по ЗДДФЛ е реализираният доход/печалба, респ. обект на облагане по ЗДДС е осъществена облагаема доставка. Затова при решаването на спор като процесния релевантен е фактът на получаване от ревизираното лице на приходи от продажби, респ. осъществени облагаеми доставки от същия, които не са декларирани. Твърдените от органите по приходите факти и обстоятелства са, че ревизираното лице е получило стоки (в случая по конкретно изброени в Приложение 27 към РД фактури), които не са намерили отражения в счетоводството му, респ. същите не са налични към 31.12. на съответния отчетен период, поради което са били и предмет на последващи доставки, които са укрити, респ. не са разчетени дължимите във тази връзка пряк и косвен данък; съответно не е водена дължимата счетоводна отчетност, поради което ревизията е извършена по особения ред при наличие на обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 от ДОПК. На следващо място спорът е и относно размера на реализираните от продажбата на тези стоки приходи, респ. данъчната основа на осъществените с тях облагаеми доставки на стоки, което пряко рефлектира върху размера на дължимите данъци. Както правилно е посочил първостепенният съд, съдебната практика се е консолидирала върху разбирането, че за да се приемат за доказани констатациите на приходната администрация за наличие на данни за укрити приходи от продажби на стоки по неосчетоводени фактури, изцяло в нейна доказателствена тежест е установяването на релевантните факти за получаването на стоките по спорните фактури, тъй като издаването им от съответните доставчици би представлявало предпоставка за укрити приходи/облагаеми доставки само ако за търговеца е било налице задължение да ги осчетоводи, т. е. ако са били налице предпоставките по чл. 6, ал. 1, т. 1 от ЗСч, респ. чл. 113, ал. 1, във вр. с чл. 6 от ЗДДС. В данъчната практика константно е разбирането, че под доставка на стоки като основна законова хипотеза следва да се разбира съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗДДС и чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО - наличие на данни за фактическо предоставяне на имущество, с което лицето може да се разпорежда като собственик. Или основният спорен въпрос по делото е дали дружеството се явява получател на стоки по конкретните фактури, разпоредил ли се е с тях в последствие, в резултат на което е реализирал приходи, водещи до възникване на задължение за начисляване на данък добавена стойност и данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ върху реализираната печалба. Нищо друго не следва от факта, че ревизионното производство е проведено по правилата на чл. 122 и сл. от ДОПК, доколкото доказване обстоятелствата по чл. 122, ал. 1 от ДОПК, послужили като основание за преминаване към този особен ред за облагане, е отново изцяло за данъчната администрация. Най-сетне ДОПК е категоричен, че в тези случаи фактическите констатации в РА, ще се ползват с презюмптивна доказателствена сила, единствено и само ако почиват на обективно установени факти чл. 124, ал. 4 от ДОПК. Общите правила за доказване и чл. 154 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и чл. 170 от АПК, са категорични, че в доказателствена тежест за страната, която твърди благоприятни за себе си положителни факти от обективната действителност, е тяхното установяване. Съобразно изложеното се следва отговорът на въпросът и за основателността на касационните жалби. По касационната жалба на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна. Противно на поддържаното от този касатор съдебният акт отговаря на изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК, респ. чл. 235, ал. 2 от ГПК, за мотивираност, а и на тези на чл. 236, ал. 2 и чл. 12 от ГПК за постановяването му въз основа на възприетите от съда факти и обстоятелства, произтичащи от събраните при съдебното дирене писмени доказателства и доказателствени средства, обсъдени в аспекта и на становищата на страните, като съдът е сторил собствени фактически и правни установявания. Заключенията на вещите лица са обсъдени по правилото на чл. 202 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК в тяхната съвкупност, а и въз основа на събрания по делото годен доказателствен материал. Не е било необходимо дословното възпроизвеждане не само на дадените експертни изводи, но и изложеното в констативно-съобразителна част и на двете експертизи. Всъщност търсеното от този касатор обсъждане поотделно на всяка една от спорните фактура, ведно с всеки един от придружаващите я документи, е сторено именно посредством заключението по допуснатата ССчЕ, която задача в тази й част е допусната служебно от съда, с възложени разноски именно на тази страна, предвид липсата на съответен анализ в хода на ревизията и непредставяне на такъв в хода и на съдебния процес. Видно и от самата касационна жалба на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна, в нея не са изложени каквито и да било конкретни аргументи, за кои точно доставки съдът е приел липсата на съпътстващи фактурите доказателства за извършването им, които да не са били взети в предвид от състава на съда. Несъгласието с така сторените решаващи изводи от състава на съда, не се субсумира в тук коментираното касационно основание. Други конкретни съображения относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в дейността на първата съдебна инстанция не са изтъкнати от Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна. Касационната инстанция не дължи служебно произнасяне по този въпрос виж обхватът на касационния контрол по чл. 218, ал. 2 от АПК. По обосноваността на съдебния акт и неговата материална законосъобразност в обсъжданата му тук част. Както се посочи фактическите констатации в ревизионния акт са направени въз основа на получените доказателства от трети лица доставчици, като аналогично фактическите изводи на състава на съда са изградени въз основа на част от същия този доказателствен материал, преценен през призмата на приетите по делото заключения по допуснатите СГрЕ и ССчЕ. Откритото производство по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК по оспорване авторството на конкретно индивидуализираните първични счетоводни документи, правилно е прието от състава на АС Варна, че е успешно проведено, досежно тези от тях, в чиито оригинали е установено, че е положен подпис за получател, но същият не е установено да е на Н. Димитров или някое от наетите по трудов договор през разглежданите периоди лица. Доказателствената тежест за оборване формалната доказателствена сила на коментираните частни документи (така, както е очертана в чл. 180 от ГПК) е на едноличния търговец чл. 193, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, като с нея оспорващият се е справил, предвид изричните експертни изводи по СГрЕ, че коментираната тук група от фактури не носят подпис на представляващия едноличния търговец, а именно Н. Димитров. Оплакванията, насочени към познавателната дейност на съда в тази връзка, са неоснователни. Експертните изводи са категорични относно подписа на Н. Димитров; изложеното в условията на възможност и/или вероятност, не установява в условията на пълно доказване фактът на полагане на подпис от някое от наетите в обекта по трудов договор лица (в крайна сметка не те са сочени за автор на документа, поради което и този факт не се обхваща от формалната доказателствена сила на частния документ виж чл. 180 от ГПК); фактурите, описани като липсващи от експерта или не са депозирани в оригинал по делото (виж чл. 183 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК), или в тях липсва положен подпис (така например оригиналите на фактури, издадени от Агена 13 ЕООД). По останалите оплаквания на този касатор следва да се посочи, следното. Правилно първата съдебна инстанция е посочила, че при разносна търговия съдебната практика се е консолидирала около разбирането, че доставката се счита извършена с подписването на фактурата от представител на получателя, като стоката се доставя на място в търговския обект. При този вид търговия /разносна търговия/, механизмът на доставките е опростен и с факта на подписване на фактурата от получателя се приема, че е възникнало данъчно събитие доставка на стоки. Без значение само по себе си в случаи като процесния, съобразно съдебната практика, е обстоятелството дали доставчиците разполагат с материално-техническа и кадрова обезпеченост за извършване на доставки на подобен род стоки. Този факт /при липсата на други доказателства за предаване и приемане на стоките, в каквато насока са и категоричните изводи на вещото лице по допуснатата ССчЕ, които са и съответни на събрани по делото доказателствен материал/ не е достатъчен за да бъде обоснован извод, че след като има издадени фактури на името на ревизираното лице, то същото се явява получател на стоките, предмет на доставка. Вярно е, че подписът не е елемент от съдържанието на фактурата и не влияе на редовността й като счетоводен документ. Но липсата на такъв, респ. при успешно проведено оспорване на автентичността, не може да се приеме, че само по себе си наличието на издаден първичен счетоводен документ от доставчик е достатъчно, за да се приеме, че посоченият за получател търговец е приел описаните във тях стоки. Това всъщност е разбирането и на самата данъчна администрация, изразена по редица дела, макар и свързани с правото на данъчен кредит. При твърдението за липса на доставка, както се твърди в жалбата, е налице такова, за отрицателно обстоятелство, като с твърдението на ответника за наличие на такава, следва да се установи положителният факт на извършването му. В процесните случаи, ако действително е получена доставка на стоки, е възможно последващо изписване, продажба и формиране на приход от тях, който може да се приеме за укрит, и който да послужи за определяне на данъчната основа за облагане. Както се посочи по-горе обаче, получаването на част от доставките не е установено. При това положение противно на застъпеното становище от Директора на Дирекция ОДОП гр. Варна, напълно обоснован е изводът на състава на Административен съд Варна, че липсва реализация на продажби на стоки, за които се твърди да са получени по фактурите, които не носят подпис за получател, респ. по тези, чиято формална доказателствена сила бе оборена в процеса, и към които липсват други безспорни доказателства за получаването им от ЕТ Н. Димитров-3 , и посочените в тях обороти не полежат на осчетоводяване от посочения в тях като получател субект, респ. не се дължат процесните публични вземания. Изложеното обосновава и неоснователността на касационната жалба на Директора на Дирекция ОДОП гр. Варна. Решението на Административен съд Варна в частта му, с която е отменен процесния РА, като нестрадащо от релевираните касационни пороци по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, следва да бъде оставено в сила. По касационната жалба на ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна. Както се посочи, че по-горе съдебният акт отговаря на всички изисквания за мотивираност, формулирани в приложимия процесуален закон, поради което и оплакванията и на този касатор за противното се възприемат като неоснователни. Конкретно съдът е цитирал за кои доставчици приема, че са представени съпътстващи счетоводни документи и техния вид, поради което и не е нарушено правото на защита на тази страна. И тук важи казаното по-горе относно обсъждането на доказателствения материал по делото. Отново следва да се подчерта, че несъгласието с решаващите изводи на съда, не се субсумира в тук коментираното касационно основание. От друга страна обаче касационната инстанция споделя доводите, изложени в касационната жалба на едноличния търговец за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при преценката на годността на част събрания по делото доказателствен материал. Всъщност съдът е пропуснал да съобрази, че по искане на жалбоподателя са изискани оригиналите на част от спорните първични счетоводни документи (онези от тях, за които е идентифициран положен подпис за получател), респ. своевременно е сторено и оспорване на тяхната автентичност на основание чл. 193 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. В резултат на отправеното до него искане (а то е такова по смисъла на чл. 183 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК) за представяне на оригиналите на доказателствата, депозирани в хода на ревизията от съответния доставчик, за които оспорващия е идентифицирал наличието на положен подпис (било то фактури и/или стокови разписки и прочие документи), и заявено оспорване на тяхната автентичност по смисъла на чл. 193 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК (така нарочна молба от 27.04.2022 г., л. 33 и сл., респ. последващи уточняващи такива), съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не се е произнесъл с нарочно определение по смисъла на чл. 183 от ГПК, като единствено е открил производство по чл. 193 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК . Въпреки това ответникът е проявил процесуална активност и съдът е допуснал изискването на посочените оригинали по реда на чл. 192 от ГПК от съответния доставчик (така Определение 1542 от 20.05.2022 г.). Тук е мястото да се посочи, че нормата на чл. 183, ал. 1 от ГПК е категорична и възлага в тежест на страната, която представя съответния документ, при поискване да представи по делото неговия оригинал или официално заверен препис, като правилото за поведение не прави разлика между хипотезите, в които оригиналите на документите се държат от страната, която представя преписа им по делото или не и се намират в трето за спора лице. Съобразно трайно установената съдебна практика при поискване на оригинала по реда на чл. 183 от ГПК страната, и то тази която го е представила, е длъжна да депозира оригинала или официално заверен препис на документа (изключение не е предвидено дори в хипотезата на чл. 183, ал. 2 от ГПК), неизпълнението на което задължение е скрепено със санкцията по изключването му от доказателствения материал по делото. В този смисъл неправилно и в пълно противоречие с нормата на чл. 183 от ГПК съставът на Административен Съд Варна, не е изключил от доказателствения материал по делото онези писмени доказателства, за които не е било изпълнено задължението за представяне в оригинал или официално заверен препис. Касае се до първичните счетоводни документи, фигуриращи в Приложение 27 като издадени от ГИП ВЙ 2012 ЕООД, Пролет ЕООД (представени са отново копия, а не оригиналите, л. 303 и сл.); фактура 0500001091 от 24.01.2017 г. и 0500001373/24.02.2027 г., издадени от Родопея Белев ЕООД (същите не са депозирани като оригинал, с твърдение че липсват), Орбико България АД (макар и да се твърди, че се депозират оригинали, всъщност по делото са ангажирани единствено незаверени копия от фактурите, л. 281 и сл.), Хранителна борса Александър ЕООД (отделен е въпросът и че върху посочените доказателства за които е гарантирано , че съставляват оригинали, липсва подписи за получател) и Прес Мар ЕООД (депозирани са отново заверени копия, л. 434 и сл.). Що се касае до фактурите, депозирани от Пикант Трейд ЕООД, то приложените с молба от 17.06.2022 г. оригинали не носят подпис за получател, а доказателствата, депозирани в хода на ревизията са нечетливи. Невъзможността за преценка на доказателствата поради непредставянето им в годен за това вид има за последица несъобразяването им при формиране на фактическите и правни изводи при решаване на спора, независимо дали същите първоначално са били събрани в хода на ревизията и/или са ангажирани за първи път в съдебното производство. Така например решения по адм. дела 5763/19 г, 9264/19 г.; 2823/20 13306/2019 г. Или основателни са оплакванията, изложени в касационната жалба на едноличния търговец в тази връзка. Други конкретни съображения относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в дейността на първата съдебна инстанция не са изтъкнати от Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна. Касационната инстанция не дължи служебно произнасяне по този въпрос виж обхватът на касационния контрол по чл. 218, ал. 2 от АПК. Съобразна изложеното следва да намери отговор и въпросът относно основателността на поддържаните от ЕТ Н. Димитров 3. , гр. Варна, касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК необоснованост и материална незаконосъобразност на съдебния акт в частта му, с което е отхвърлена жалбата против РА. Правилно съобразно приетото заключение по допуснатата ССчЕ е прието от първата съдебна инстанция, че са на лице основанията по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ДОПК експертните изводи относно укрити приходи (виж и Таблица 3 и заключението по СГрЕ) и нередовност на счетоводните записвания са категорични и почиват в тази им част на годен доказателствен материал. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на едноличния търговец за противното. Частично основателни са оплакванията на този касатор, насочени към обосноваността и материалната законосъобразност на изводите на съда, досежно формулирания основен спорен въпрос по делото, а именно дали едноличният търговец се явява получател на стоки по тази група от процесните фактури (идентифицирани в Таблица 10 от основното заключение по ССчЕ), разпоредил ли се е с тях в последствие, в резултат на което е реализирал приходи, водещи до възникване на задължение за начисляване на данък добавена стойност и данък по чл. 48, ал. 2 от ЗДДФЛ върху реализираната печалба. Всъщност съобразно изложеното вече по-горе в това изложение единствено за стоките, за доставката на които е издадена фактура, носеща подпис на представляващ търговец, респ. на наето в обекта лице (установено посредством заключението по СГрЕ), или при липсата на този реквизит, към която са налични представени от съответния доставчик съпътстващи документи, които да идентифицират по категоричен начин получаването на стоките, за които доказателства е изпълнено и задължението по чл. 183 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, следва да се приеме за доказано, че са били получени от ревизираното лице. При това положение единствено възможният обоснован извод е, че липсва реализация на продажби на стоки, за които се твърди да са получени по фактурите, за които се прие че следва да бъдат изключени от доказателствения материал по делото, за които липсват други безспорни доказателства за получаването им от ЕТ Н. Димитров-3 , и посочените в тях обороти не полежат на осчетоводяване от посочения в тях като получател субект, респ. е невъзможно неполучени стоки да се реализират впоследствие, генерирайки приход, който не е отчетен. Респ. по останалите фактури следва да приеме, че ревизираният субект е получил стоките, респ. при липсата на същите се обосновава изводът, че и ги е реализирал в последствие, без да осчетоводи съответните приходи от тези продажби, респ. дължимите преки и косвени данъци в тази връзка. В случая намират приложение и общите правила на доказване, според едно от които, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. В настоящия казус това означава, че ответният административен орган е бил този, който трябва да докаже по пътя на пълното доказване, че доставките по фактурите са реално извършени. Такова доказване по делото е само частично проведено. Още веднъж следва да се подчертае, че не може да бъде споделена защитната теза на Директор на Дирекция ОДОП гр. Пловдив, че само с факта на издаване на фактурите и тяхното счетоводно отразяване при доставчика е доказана доставката на стоки. Анализът на съдебната практика по стотици дела показва, че в обратната ситуация, когато задълженото лице претендира да е получател по доставки, органът по приходите приема, че само фактът на издадена фактура и счетоводното й отразяване не означава реалност на документираната в нея доставка и изискват представяне на допълнителни доказателства, установяващи реалност на доставката. В случая издаването на фактури, които не са придружени от съпътстващи документи, не може да бъде разглеждано като реализирани сделки по доставки на стоки, които впоследствие са продадени (неясно кому), като по този начин се формира данъчна основа, подлежаща на облагане с било с косвен било с пряк данък. Оплакванията в касационната жалба на еднолични търговец от друга страна относно обосноваността на изводите на първостепенния съд за наличието на такива съпътстващия доставките документи следва да бъдат споделени. В случая липсват приемо-предавателни протоколи удостоверяващи получаването на фактурираните стоки. Липсват и каквито и да е други първични счетоводни документи, удостоверяващи предаването и получаването на стоките, изписването им от склад като складови разписки, искания за отпускане на материални ценности и други подобни. Доказателствата за транспорт (пътни листове, пътни книжки), не могат да бъдат обвързани с конкретна доставка, а още по-малко такава обвръзка може да бъде сторена на база ПКО, РКО, фискални бонове и прочие доказателства за счетоводна отчетност, изходящи единствено и само от доставчиците. Фактурата е частен документ, без обвързваща съда доказателствена сила, който следва да бъде преценен съвкупно с всички обстоятелства по делото. Релевантният и подлежащ на доказване факт в случая е именно реалното предаване на стоките. То обуславя и факта на получаването им, респективно последващата им реализация, т.е. доходи, които не са декларирани, за да се стигне до облагане на същите по особения ред на чл. 122 от ДОПК, както се посочи. С оглед на изложеното единствено стойността на посочените фактури /представени в оригинал и с установено авторство/, увеличена със съответната търговската надценка /а тя е по данни от счетоводството на самото ревизирано лице/, следва да участва при формиране на данъчните основани за облагане с пряк и косвен данък. Всъщност този касатор излага аналогични съображения в касационната си жалба. Що се касае до възраженията че необосновано съдът е споделил тезата, че стоките по спорните фактури са реализирани през данъчен период месец Декември 2017 г., при липса на други доказателства и доколкото ревизионното производство е проведено по реда на чл.122 от ДОПК, то това именно е правилният подход в случая. Или в обобщение, принципно изводът на първостепенният съд за наличието на основанията по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ДОПК се подкрепя от приобщения доказателствен материал, но обемът на укритите приходи, съответно облагаемият оборот и размерът на дължимите данъци не е този, възприет от състава на първата съдебна инстанция. В случая съдът е следвало да се позове на приетото по делото заключение на ССчЕ, в частта му, с която са определени дължимите данъци, единствено и само на база фактурите от доставчици, за които има извършена съдебно-графологична експертиза, установяваща тяхната автентичност (а те са посочени в Таблица 3 от основното заключение). Преизчислени, те са дадени при отговора на въпрос по т. 4.1., а не във възприетият от състава на Административен съд Варна размер, съобразно отговорът въпроса по т. 4.2. Изложеното обоснова извод за частичната основателност на касационната жалба на едноличния търговец. С оглед изложеното решението в частта, в която е отхвърлена жалбата на ревизираното лице против РА Р-03000321001977-091-001/08.12.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение 344/22.02.2022 г. на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна, в частта му, с която спрямо ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, са установени публични задължения както следва: 1. За данък по чл. 48, ал. 2 от Закона за данък върху доходите на физическите лица за 2017 г. в размер на 453,62 лева, ведно с лихви за забава в размер на 169,87 лева и 2. За данък добавена стойност по ЗДДС за данъчен период месец 12.2017 г. за разликата от 2 222,39 лева до размера от 18 366,72 лева на главницата и за разликата от 879,15 лева до размера от 7 265,64 лева на лихвата за забава, като неправилно следва да бъде отменено и доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна се следва постановяване на друго по съществото на спора от касационната инстанция с отмяна на РА в посочените му части. В останалата му част съдебният акт като правилен и нестрадащ от релевираните от двамата касатори пороци - следва да бъде оставен в сила. По въпроса за разноските. При този изход на спора частично неправилно е решението на Административен съд Варна и в частта му за разноските. Предвид начина на присъждане на разноските от първата съдебна инстанция по правилото за съразмерност и компенсация, съдебният акт в тази му част следва да бъде отменен изцяло. И двете страни в процеса своевременно са заявили претенции за присъждане на сторените разноски, както пред първата, така и пред касационната инстанции. Същите са частично основателни, при съобразяване крайният изход на спора. От страна на ЕТ Н. Димитров-3 , гр. Варна, са ангажирани доказателства за понесени разноски в размер общо на 7 110,05 лева (общо 260,05 лева внесени ДТ, общо 2 350 лева внесени депозити за вещи лица, 2500 лева, заплатен адвокатски хонорар за производството пред първата инстанция и 2 000 лева уговорен и изплатен адвокатски хонорар за касационната инстанция). Съразмерно на уважената част на жалбата на тази страна се дължат разноски в размер на 6 541,58 лева за двете съдебни инстанции (при общ материален интерес 38 792,25 лева, и уважена част 35 690,71 лева). Същите следва да бъдат възложени в тежест на НАП (§ 1, т. 6 от ДР на АПК). Сторените в процеса разноски от Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна са в общ размер на 8 557,05 лева (по 3 753,38 лева юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции, 100,29 лева внесена ДТ и общо 950 лева депозити за вещи лица), като съразмерно на отхвърлената част на жалбата на тази страна се дължат разноски в общ размер на 684,16 лева. Мотивиран така, Върховният административен съд, осмо отделение