Решение № 12874 от 20.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4299/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на П. Найденов, К. Сотиров и Н. Сотиров, чрез адв.Дудоленски, срещу решение 2113 от 31.03.2023 г., постановено по адм. дело 10101/2022 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлен иска на П. Найденов, К. Сотиров и Н. Сотиров, и тримата от гр.София, за прогласяване нищожността на съдебно решение 1141 от 23.02.2022 г., постановено по адм. дело 4913/2019 г. от Административен съд - София град, второ отделение, 56-ти състав. В жалбата се излагат доводи за постановяване на решението в противоречие със закона и необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Претендират разноски. Ответникът Столична община, в писмен отговор по жалбата, изразява становище за нейната неоснователност и моли за оставяне в сила на решението като правилно. Претендира юрк. възнаграждение за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд,второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е било образувано по искова молба от П. Найденов, К. Сотиров и Н. Сотиров, и тримата от гр.София, подадена чрез упълномощения процесуален представител адв. В. Дудоленски, срещу кмета на Столична община с правно основание чл.128, ал.1, т.8 във вр. с чл. 128а, ал.1 от АПК и с предмет прогласяване нищожността на влязло в сила решение 1141 от 23.02.2022 г., постановено по адм. дело 4913/2019 г. от Административен съд - София град, второ отделение, 56-ти състав. За да отхвърли исковата молба съдът е приел, че в случая с исковата молба се изтъкват доводи, които са по съществото на спора и касаят неговата правилност, с което се цели преразглеждане на влязло в сила съдебно решение. Посочено е, че основанието за искане за обявяване на нищожност на решение 1141 от 23.02.2022 г. по адм. дело 4913/2019 г. на АССГ, 56-ти състав, е приключилото с решение 10 от 26.07.2022 г. по конституционно дело 21/2021 г. производство пред Конституционния съд с предмет сроковете по § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗУЗСО. С посоченото решение КС обяви за противоконституционен § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗУЗСО (обн. ДВ, бр. 31 от 10.04.2018 г.), с който се предвиждаха удължени срокове във връзка с чл.208 от ЗУТ, дадени в чл.17, ал.1, т.1 от специалния закон ЗУЗСО, според който за обекти на техническата инфраструктура - за първостепенна улична мрежа, за метрополитена, за трамвайни и железопътни линии, за обекти на зелената система и за съоръжения за третиране на отпадъци, отчуждителната процедура следва да не е започнала в срок от 15 години, като съобразно ал.2 на чл.17 от ЗУЗСО този срок започва да тече от приемането и влизането в сила на ЗУЗСО - 28.01.2007 г. Следователно, срокът за започване на отчуждителната процедура към момента на издаване на оспорената заповед още не е бил изтекъл. Съгласно предвиденото в чл.151, ал.2, изр. последно от КРБ, обявеният за противоконституционен акт не се прилага от деня на влизането на решението в сила. Следователно отмяната е занапред (ех nunc), поради което отмяната на §23, ал.1 на ПЗР на ЗИД на ЗУЗСО е неотносима към законосъобразността на приключилото преди постановяване на решението на КС производство по отчуждаване. Действието на решенията на КС занапред е обсъдено и с негово решение 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело 5/2019 г., което действие се оправдава с необходимостта от правна сигурност. Съдът е счел, че не може да се приеме, че е налице неразбираемост на волята на съда, която да не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването. В съдебното решение са изложени подробни съображения, за да се обоснове извод за неоснователност на жалбата. Съдържащите се в иска доводи, както вече беше отбелязано касаят правилността на решението, поради което не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство. Съдът е извел извод, че решението, чиято нищожност се претендира, е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната власт на АССГ. Изготвено е в писмена форма, с всички необходими реквизити и е подписано от съдията. Волята на съда е ясна и е недвусмислено изразена. Не се установява невъзможност да бъде разбрана волята на съда. Решението е неправилно. Искът за прогласяване на нищожност на съдебното решение е установителен и може да бъде предявен безсрочно, включително съгласно новата разпоредба на чл. 128а АПК. В случая искът е за прогласяване нищожност на окончателен съдебен акт, постановен от АССГ ползващ се със сила на присъдено нещо. Следователно изводът на административния съд за допустимост на иска е правилен. Пръвоинстанционният съд не е изложил мотиви нарушението на чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК и неприлагането й от съответния съд води ли до нищожност на съдебното решение, поради което е постановил необосновано решение. Също така, съдът не е обсъдил изложените доводи в исковата молба. В исковата молба са били поставени два съществени въпроса, нарушаването на императивна разпоредба на процесуалния закон, задължаваща съда да спре производството по делото и то без нарочно искане на страните, прави ли съдебното решение несъвместимо с основите на действащия правен ред, който порок е съществен и водещ до нищожност на съдебното решение, и нарушаването на императивна разпоредба на процесуалния закон, задължаваща съда да спре производството по делото и то без нарочно искане на страните, води ли до липса на компетентност на съответния съд да се произнесе в този времеви период, в който е следвало да спре производството по делото. В оспореното съдебно решение съдът въобще не е разгледал така поставените въпроси, съответно не е изложил и правни изводи защо отхвърля тези основания за нищожност. Следва да се посочи, че отчуждителното производство представлява сложен фактически състав, който изисква издаването на заповед за отчуждаване, съответно влизането й в законна сила и заплащане на дължимото обезщетение В случая обстоятелството, че § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗУЗСО не е бил обявен за противоконституционен към датата на издаването на заповедта е без правно значение, тъй като заповедта за отчуждаване е влязла в законна сила едва след постановяването на атакуваното като нищожно съдебно решение на АССГ на 23.02 2022 г и то след като Конституционния съд е допуснал до разглеждане на искането за обявяването на § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗУЗСО за противоконституционен. В решение 3 от 28.04 2020 г по конституционно дело 5/2019 г е застъпено становището, че обявеният за противоконституционен закон с еднократно действие /какъвто е § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗУЗСО/ не се прилага, както по висящите съдебни производства, така и по отношение на неприключилите правоотношения. Не са обсъдени и доводите в исковата молба, че съдът като не се е съобразил с нормите на ГПК и АПК за спиране на съдебното производство, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон, е дало възможност за влизане в сила на оспорения административен акт. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК, съдът спира производството, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон. В оспореното решение съставът на АССГ не е дал отговор и на този въпрос, а именно, нарушението на горецитираната разпоредба и неприлагането й от съответния съд води ли до нищожност на съдебното решение. С оглед тази фактическа установеност, се налага правният извод, че е постановено необосновано решение, при нарушение на съдопроизводствените правила. Налице са отменителните основания на чл. 209 т. 3 АПК, решението като неправилно следва да бъде отменено, а делото - върнато на същия съд, за ново разглеждане от друг състав. Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221 ал. 2 вр. чл. 222 ал. 2 АПК Върховният административен съд, Второ отделение