Решение № 3060 от 26.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8339/2019 г.

Решение № 3060 от 26.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8339/2019 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Георгиева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Гуламмохамад, [гражданство], чрез адв. Радославова срещу решение № 350/14.05.2019 година на Административен съд Х. по адм. д. № 1060/2018 година, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 272 з-2418 от 10.10.2018 година на началник Група "Миграция" при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/ гр. Х. като неоснователна. Релевира касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че с оспорената заповед е приложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Връщане", като същата макар и издадена в предписаната от закона форма не съдържа всички необходими реквизити и основания за издаването й. Не е посочена конкретната правна норма на приложената ПАМ. Счита за неправилни изводите на съда, че процедурата по издаване на акта не е нарушена: органът не е направил оценка на конкретния случай; чужденецът не е известен за инициираната процедура, съответно лицето не е имало възможност да представи становище във връзка с започналото производство; в акта не е посочена държавата, към която ще се извежда лицето; няма мотиви относно преценката на принципа на забрана за връщане; административният орган не предоставил срок за доброволно напускане. Прави искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който да се отмени като незаконосъобразна заповед № 272 з-2418 от 10.10.2018 година на началник Група "Миграция" при ОДМВР – Х.. Ответникът, началник Група "Миграция" при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Х., не изразява становище. Представителят на Върховна административна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Не са налице касационните основание по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на обжалваното съдебно решение. Процесната заповед е мотивирана, като мотивите на същата се съдържат в съпътстващото я предложение. Лицето е уведомено за започване на административното производство и заповедта е издадена след изясняване на фактите и обстоятелствата, от значение за случая. Сочената от касатора препоръка (ЕО) 2017/2338 на Комисията на ЕС за създаване на общ Наръчник за връщането е с незадължителен характер. Административен съд Х., като е преценил оспорената заповед за прилагането на ПАМ на чужденеца за законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея е постановил решението си при правилно приложение на националните и общностните правни норми. При извършена служебна проверка за допустимост на касационната жалба, съдебният състав приема, че същата е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес. П. същество, касационната жалба е неоснователна: Производството пред Административен съд Х. образувано по жалба на М. Гуламмохамад, [гражданство], срещу заповед № 272 з-2418 от 10.10.2018 година на началник Група "Миграция" при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Х., с която на основание чл. 41, т. 4 от Закона за чужденците в Р. Б., на чужденеца е наложена принудителна административна мярка "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". За да отхвърли жалбата срещу заповедта, първоинстанционният съд е приел, че същата е издадена от компетентен орган, във валидна писмена форма, при спазване на процедурата по издаването й и правилно приложение на материалния закон. Решението е правилно. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с точно установените фактически обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил верен извод за законосъобразност на оспорената заповед. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ орган – началника на Група "Миграция" при ОДМВР – Х.. Видно от представеното по делото уведомление № УРИ 272000-14020 от 10.10.2018 година /л. 9/, чужденецът е уведомен за започналото производство, като същото е преведено на разбираем от лицето език. Касаторът е представил заявление № 272000-14022 от 10.10.2018 година /л. 10 от делото/ във връзка с относимите за административното производство факти и обстоятелства и е посочил, че няма възражения относно прилагането на мярката. Процесната заповед съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. В заповедта противно на твърдяното от касатора е посочена конкретната правна норма въз основа на която се издава административния акт. Заповед № 272 з-2418 от 10.10.2018 година е издадена на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, мярката "връщане" се налага, когато по отношение на чужденеца влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Р. Б. и производството не е било възобновявано. Съгласно чл. 39 а, ал. 1 ЗЧРБ принудителните административни мерки, които се налагат на чужденците по този закон, са: 1. отнемане на правото на пребиваване в Р. Б.; 2. връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна; 3. експулсиране; 4 забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз; 5. забрана за напускане на Р. Б.. По делото безспорно е установено, че чужденецът е с отказан статут на бежанец и хуманитарен статут с влязло в сила Решение № 8461/07.04.2017 година на председателя на ДАБ при МС. П. е първоинстанционният извод, че за лицето е настъпил правопрекратяващият факт – влязло в сила решение за отказ, от предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут, което от своя страна създава задължение за неговото връщане, поради незаконното му пребиваване на територията на страната. В тази хипотеза компетентният административен орган действа при условията на обвързана компетентност, след като констатира основание за прилагане на ПАМ. Нормите, регламентиращи мерките за административна принуда и процедурата по налагането им са императивни и задължителни за органа. За прилагането им е необходимо само установяване на визирания в хипотезата на нормата юридически факт – отказ за предоставяне на международна закрила по ЗУБ. Този факт е безспорно доказан в административното производство. При издаване на акта органът е съобразил и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Чужденецът не притежава парични средства за издръжка, не посочва адрес на живеене в страната и не е постъпила декларация с нотариално заверен подпис от български гражданин за осигуряване жилище и финансова подкрепа. Изложените в изготвеното предложение за връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна обстоятелства, на които органът се е позовал при издаване на оспорената пред първоинстанционния съд заповед, не са оборени по надлежния ред с допустими доказателствени средства. Чужденецът не твърди и наличието на средства за издръжка, и трайно установени връзки със страната. При издаване на административния акт не са нарушени разпоредбите на общностното право, като наложената мярка е съобразена със забраната за връщане предвидена в чл. 5 от Директива 2008/115/ЕО. По отношение на чужденеца не се твърдят и не е установено да са налице и обстоятелства попадащи в обхвата на изключенията предвидени в чл. 6, параграфи 2-5 от Директива 2008/115/ЕО, при наличието на които държавата-членка не следва да издава решение за връщане. Относно наведения довод за нарушение на изискването на чл. 39 б, ал. 1 от ЗЧРБ, по силата на което в заповедта за налагане на ПАМ по чл. 39 а, ал. 1, т. 1 и 2 се определя срок от 7 до 30 дни, в който чужденецът трябва да изпълни доброволно задължението за връщане, настоящата инстанция споделя преценката на първоинстанционния съд, че отсъствието на такъв срок в административния акт не опорочава волеизявлението на компетентния орган за прилагане на ПАМ. Определянето на срок за доброволно напускане на страната не е елемент от фактическия състав за прилагане на мярката, а установено от закона производствено правило по издаването й, поради което преценката по чл. 146, т. 3 от АПК следва да съобрази доколко този пропуск се отразява на съдържанието на акта и засяга правата на неговия адресат. Разпореждането по чл. 39 б, ал. 1 от ЗЧРБ е свързано с изпълнението на заповедта по чл. 39 а от същия закон, а производството по изпълнението на административния акт поначало е последващо съдебната фаза по оспорването му и е неотносимо към законосъобразността на властническото волеизявление, респ. към правилността на съдебното решение. Както правилно е приел първоинстанционния съд, дори да се приеме, че предоставянето на срок за доброволно напускане е неотменим и поради това задължителен реквизит на акта, пропускът на органа не засяга правата на адресата и не може да бъде преценен като съществен. В случая са налице основания да се счита, че непредоставянето на срок за доброволно изпълнение не е в колизия с целите на Директива 2008/115/ЕО. Необосновано се явява и оплакването на касационния жалбоподател, че в заповедта не е уточнено в коя страна ще бъде върнато лицето. Посоченото не представлява порок на акта, който да влече неговата отмяна, тъй като връщането на чужденеца е въпрос на изпълнение на мярката, а не на нейната законосъобразност. С оглед посоченото настоящият състав намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че са налице основанията за налагане на мярката по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ. Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна на решението и то следва да бъде оставено в сила, като валидно допустимо и правилно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,