Решение № 24 от 2.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1369/2017 г.

Решение № 24 от 2.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1369/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [община], Б. област, представлявана от кмета И. О., и чрез пълномощника му адв. Д. В., срещу въззивното решение от 18.01.2017 г. по гр. д. № 1841/2016 г. на Б. окръжен съд, с което, след отмяната на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от общината против ответниците Г. Е. К. и М. А. К. от [населено място] иск за признаване по отношение на тях правото на собственост на общината и осъждането им да й предадат владението на имот, представляващ пасище, мера с площ 4.549 дка, м. "К. Т. ", в землището на [населено място], представляващ имот № 000105, при описаните в решението граници. Касаторът - [община] поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и вместо това предявеният иск за собственост бъде уважен, с присъждане на направените по делото разноски. Ответниците - Г. и М. К. не са взели становище по жалбата. Като прецени доводите на касатора във връзка с данните по делото настоящият състав на II г. о. на ВКС, прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна - ищецът в производството по делото, отговаря на изискванията за редовност и е насочена срещу въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определение № 414 от 24.10.2017 г. В него е прието, че обуславящият извода за неоснователност на иска въпрос, касаещ упражняването на косвен съдебен контрол от съда при възражение за нищожност на решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността, е разрешен в противоречие с представената и цитирана в изложението съдебна практика. Въззивният съд приел, че не следва да се произнася по поддържания довод на общината за нищожност на решението на поземлената комисия, от което произтичат правата на ответниците, с оглед липсата на доказателства за претендираното от нея право на собственост, обуславящо извод за неоснователността на предявения иск. Изложеното съображение на въззивния съд противоречи на приложената съдебна практика - в представеното решение № 15 от 25.01.2011 г. по гр. д. № 1302/2009 г. на I г. о. на ВКС е прието по въпроса за правомощията на въззивния съд при наведен довод за нищожност на индивидуален административен акт приложимост на указанията в т. 2 на ТР № 2/1991 г. на ОСГК на ВС с оглед произнасянето на съда при разрешаване на гражданскоправен спор относно валидността му, доколкото този акт на администрацията има значение за съществуването или несъществуването на спорното правоотношение. Препратено е и към указанията в същия смисъл относно пределите на косвения съдебен контрол върху индивидуалните административни актове, постановени в производството по възстановяване на собствеността, осъществяван в хода на исково производство по спорове за право на собственост - т. 4 от ТР № 6/2006 г. ОСГК на ВКС. Подобно на казуса, по който е постановено цитираното по-горе решение, и в настоящия случай следва да намери приложение същото разрешение относно възражението за нищожност и материална незаконосъобразност на постановеното решение от 2006 г. на поземлената комисия. Доколкото то се поддържа от лице, което не е участвало в процедурата по възстановяване на собствеността, поради което и не притежаващо право да обжалва същото, то осъществяване на защитата му срещу административния акт-решението на ПК, от което черпят права ответниците, по спора за собственост с последните, е по реда на косвения съдебен контрол върху този акт. В представеното Р № 407 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 289/2009 г. на I г. о. на ВКС също е налице позоваване на трайната съдебна практика по упражнявания в съдебното исково производство за собственост косвен съдебен контрол за законосъобразност на административен акт при релевирано възражение от страна, която не е взела участие в административното производство, като единствената й защита да релевира възраженията си относно материалната незаконосъобразност на акта /при съобразяване на мотивите на ТР № 5/2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС по горния въпрос при наличие на постановено съдебно решение по осъществен контрол на административен акт, с оглед чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК/. А правомощията на съда произтичат и от изричната разпоредба на чл. 17, ал. 2 ГПК. Произнасянето на съда по релевираното възражение за нищожност и материална незаконосъобразност на решението на поземлената комисия, с което е възстановена собствеността върху спорния имот на праводателите на ответниците, обосновава разрешаването на спора между страните за собствеността на процесния имот, като това произнасяне не е обусловено от наличие на основание за собственост на общината, различно от поддържаните такива по чл. 25, ал. 1, респ. чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. Последните са изключени при наличие на валидно възстановяване на имота по ЗСПЗЗ, като между страните не е бил спорен въпроса за попадане на имота в обхвата на приложението на ЗСПЗЗ, въз основа на което е позоваването и на двете страни, като е установено и обстоятелството, че имотът е попадал в ОбПФ по чл. 19 ЗСПЗЗ преди постановяване на решението за обезщетяване с този имот. Общината се е позовавала на придобивните основания, визирани в закона - чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, като в нейна тежест е установяване на формиращите тези основания факти, посочени в закона, вкл. и липса на приключила процедура по възстановяване на собствеността, твърдейки, че решението в полза на праводателите на ответниците за възстановяване на право на собственост чрез обезщетяване със земи от остатъчния фонд по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ е нищожно и постановено при липса на предпоставки за възстановяване на посоченото основание. Поради това и съдът е дължал произнасяне по този довод, тъй като разрешаването на спора за собствеността е обусловено от произнасянето по това възражение за нищожност и материална незаконосъобразност на решението на ПК от 9.11.2006 г. на основанията, поддържани от общината /молба от 13.07.2015 г./. Възстановяването на имота по реда на обезщетяване със земя, включена в общинския поземлен фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ и наличието на основанията за това към момента на постановяване на решението, представлява обстоятелство, изключващо приложението на чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, като установяването му е в тежест на ответниците. Като не се е произнесъл по поддържания от ищеца довод за липса на възстановяване на собствеността с представеното по делото решение на ПК, легитимиращо ответниците, въз основа на релевираните съображения за нищожност и материална незаконосъобразност на същото, въз основа на събраните в тази връзка доказателства, от установяване основателността на който общината претендира притежаваното от нея право на собственост върху имота като включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, въззивният съд всъщност не се е произнесъл по възникналия между страните спор. Това представлява съществено процесуално нарушение, обуславящо неправилност на обжалваното решение, което следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което следва да се обсъдят доводите на страните по спора въз основа преценка на представените в тази връзка писмени и гласни доказателства и заключенията на приетите по делото експертизи и се постанови решение по съществото на спора за собствеността на процесния земеделски имот, при спазване правилото на чл. 235, ал. 2, във вр. с чл. 12 ГПК и чл. 294, ал. 2 ГПК относно присъждане на разноските пред касационната инстанция. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, II г. о. в настоящият състав