Решение № 9575 от 22.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10918/2015 г.

Решение № 9575 от 22.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10918/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на инспектор в 01 група, 02 сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, гр. София, ж. к. "Дианабад", ул. "Лазар Станчев" № 4 срещу Решение № 5129 от 17.07.2015 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 3640/2015 г.

С обжалваното решение съдът обявил нищожността на Заповед № 2341 от 30.03.2015 г. на инспектор в 01 група, 02 сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "д" от Закона за движението по пътищата на Ц. С. Ц. е приложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство".

Касационният жалбоподател - инспектор в 01 група, 02 сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че Заповед № 2341 е издадена от компетентен орган, тъй като издателят на акта, към датата на издаването, заемал длъжност в Министерството на вътрешните работи с категория не по-ниска от "Г". Позовава се на Заповед № 11789 от 24.10.2011 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, с която издалият оспорената заповед бил назначен.

Сочи, че органът упражнил правомощията си добросъвестно, по разумен начин и справедливо. Излага съдържанието на релевантната нормативна уредба - чл. 172, ал. 1 и чл. 171, т. 1, б. "д" във вр. с чл. 157, ал. 8 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Представя удостоверение, рег. № 513р-25049 от 11.08.2015 г., издадено от началника на 01 сектор в отдел "Човешки ресурси" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с което удостоверява заеманата длъжност и притежаваната категория на издателя на Заповед № 2341. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на Ц. С. Ц. Касаторът се представлява от юрисконсулт Красимира Чакова.

Ответникът по касационната жалба - Ц. С. Ц., счита същата за неоснователна. Сочи, че наказателното постановление, на основание на което е приложена принудителната административна мярка, е отменено от съда, поради което дори и на друго основание оспорената заповед е незаконосъобразна. Ответникът се представлява от адв. Станимир Цолов, Софийска адвокатска колегия.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. С оглед на представеното с касационната жалба писмено доказателство изводът на съда за липса на компетентност на издалия оспорената заповед орган е неправилен. Издалият заповедта орган е държавен служител - полицейски орган, категория "В" и е служител в отдел "Пътна полиция", поради което е надлежно оправомощен да издава заповеди по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП. Изложеното прави извода на съда за нищожност на оспорената заповед неправилен, поради което е налице основание за отмяна на съдебното решение.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 30.03.2015 г., инспектор в 01 група, 02 сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, издал Заповед № 2341, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП приложил на Ц. С. Ц. принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство". Като основание за издаване на заповедта органът посочил, че на 30.03.2015 г. на Ц. бил съставен акт за установяване на административно нарушение № 936683, за това, че на 30.03.2015 г. управлявал лек автомобил, марка "Нисан Алмера", с регистрационен № СА 8020 РА, в нарушение на чл. 157, ал. 8 във вр. с чл. 190, ал. 3 ЗДвП - незаплатил в срок наложената му с наказателно постановление № 44721, в сила от 09.03.2013 г., глоба.

1. По делото органът представил:

а) акт за установяване на административно нарушение № 45721 от 11.04.2011 г. съставен на Ц. С. Ц.;

б) наказателно постановление № 45721 от 17.05.2011 г., издадено на Ц. С. Ц.;

в) справка картон на водача - Ц. С. Ц.;

г) Заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165, ал. 1 ЗДвП са определени службите за контрол по Закона за движението по пътищата, в т. ч. Столичната дирекция на вътрешните работи;

д) Заповед № з-14921 от 20.09.2013 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП са оправомощени длъжностни лица да издават заповеди по чл. 171, т. 1 ЗДвП. Между оправомощените лица са и държавните служители - полицейски органи в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи с категория не по-ниска от "Г".

1. С определение от 20.04.2015 г. съдът изрично указал на органа да представи доказателства за компетентността му да издаде оспорената заповед, както и че негова е доказателствената тежест за фактическите основания за издаване на акта.

1. На 04.05.2015 г. по делото постъпило писмо от началника на отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с което посочил, че в оспорената заповед е допусната техническа грешка при изписване на номера на наказателното постановление като вместо № 45721 е вписан № 47721, както и че Цветков дължи суми и по наказателни постановления № 5671/2011 г., № 35990/11 г. и № 1798/2011 г.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадено от некомпетентен орган. С оглед на представената по делото Заповед № з-14921 и липсата по делото на доказателства за заеманата от издалия заповедта орган, въпреки дадените указания, съдът направил извод, че оспорената заповед е издадена при липса на компетентност на издалия я орган и поради това следва да бъде обявена за нищожност.

В допълнение съдът изрично посочил, че оспорената заповед е и материално незаконосъобразна, тъй като допусната в заповедта очевидна фактическа грешка е трябвало да бъде отстранена по реда на чл. 62, ал. 2 АПК, а не с изпратеното по делото писмо. Неизпълнението на процедурата за отстраняване на грешката прави оспорения акт издаден при липса на материалноправни предпоставки.

Въз основа на горното съдът обявил нищожността на Заповед № 2341.

Изводът на съда за нищожност на оспорената заповед, с оглед на представените по реда на чл. 219, ал. 1 АПК писмени доказателства, е неправилен, но изводът му за материалната незаконосъобразност на заповедта е правилен.

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, поради нарушение на материалния закон и необосновано. Единственият довод, който поддържа в подкрепа и на двата твърдяни порока е мотивиран с представеното с касационната жалба доказателство за заеманата длъжност и притежаваната категория.

Както обосновано приел съдът, със Заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. министърът на вътрешните работи определил, на основание чл. 165, ал. 1 ЗДвП, службите за контрол по Закона за движението по пътищата. Столичната дирекция на вътрешните работи била определена за служба за контрол. Със Заповед № з-14921 от 20.09.2013 г. директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП, оправомощил длъжностни лица да издават заповеди по чл. 171, т. 1 ЗДвП. Между оправомощените лица са и държавните служители - полицейски органи в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи с категория не по-ниска от "Г".

От представените с касационната жалба доказателства е видно, че към датата на издаване на оспорената заповед издателят й заемал длъжността полицейски инспектор IV степен, в 01 група "Специализирана група за контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия" на 02 сектор "Контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи и съгласно чл. 170, ал. 1, т. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи (отм.) му била присъдена категория "Г".

С оглед на така представените доказателства е видно, че издалият оспорената заповед орган е надлежно оправомощен от директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, поради което заповедта е издадена от компетентен орган.

Тъй като оспорената заповед е валиден акт обжалваното съдебно решение е неправилно и съдът следва да го отмени. Не са налице предпоставките на чл. 222, ал. 2 АПК, поради което съдът следва да реши спора по същество.

Както посочил в мотивите си и съдът тогава, когато административният орган е допуснал очевидна фактическа грешка в акта си следва да проведе производство по чл. 62, ал. 2 АПК. Дотогава, до когато органът не проведе производството по чл. 62, ал. 2 АПК не са налице основания съдът да не извърши проверка за законосъобразност на акта на основата на посоченото в него. Представянето по делото на писмо от трето за спора лице - било то и горестоящия орган на органа издал оспорения акт, че е налице очевидна фактическа грешка по никакъв начин не може да породи правен ефект на отстраняване на очевидната фактическа грешка. С оглед на горното проверката за законосъобразност на акта съдът следва да извърши при отчитане на посоченото в акта.

Соченото в Заповед № 2341 наказателно постановление № 44721, наложеното, с което наказание "глоба" органът приел, че е основание за прилагане на принудителната мярка, не е приложено по делото. Въпреки дадените на органа указания то не е представено. С оглед на това фактическото основание, на което е издадена оспорената заповед, е останало недоказано. Представената по делото справка от картона на водача, с вписани всички издадени му наказателни постановления, не може да замести недоказаното фактическо основание. Съдът не може вместо органа да си избира кое наказателно постановление да бъде фактическо основание за прилагане на принудителната мярка. Съдът може само да извърши контрол за законосъобразност на заповедта, с която мярката е приложена.

Видно от изложеното фактическото основание, на което е издадена оспорената заповед, не е доказано по делото. Това прави заповедта издадена в нарушение на материалноправни разпоредби, защото органът приложил материалния закон към факти, които не са доказани по надлежния ред.

С оглед на гореизложеното съдът следва да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отмени Заповед № 2341.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд