Решение № 94 от 26.2.2025 г. на ВКС по н.д. № 20248002201021/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимата К. Х. К. чрез нейния защитник срещу решение № 159/03.10.2024 г., постановено по ВНОХД № 373/2024 г. от Апелативен съд – Пловдив. Жалбата се позовава на всички основания по чл. 348, ал. 1от НПК. В обхвата на второто от тях се изтъкват аргументи за противоречие между диспозитива и мотивите на атакувания съдебен акт. Нарушението на закона е обосновано с довод за неправилно определяне на санкцията по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК, вместо по чл. 55 от НК поради отказа наличните смекчаващи обстоятелства да бъдат квалифицирани като многобройни. Наказанието е счетено за несправедливо, защото са подценени тежестта на облекчаващите обстоятелства, а други съдът е пренебрегнал. Отправя се искане наказанието на подсъдимата К. да се определи по реда на чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б“ от НК, като лишаването от свобода бъде заменено с пробация, а по отношение на това по чл. 354г да се приложи чл. 55, ал. 3 от НК. В алтернативност се предлага и изменение на атакуваното решение, като се приеме и утвърди, че деянието, извършено от К., правилно е било квалифицирано от първата инстанция и наложеното с присъдата наказание лишаване от свобода на основание чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е справедливо и законосъобразно не е наложено наказанието по чл. 343г от НК. В съдебното заседание подсъдимата К. К. моли да се потвърди решението на окръжния съд. Защитникът й поддържа жалбата по изложените в нея съображения и искания. Изтъква, че в решението липсват мотиви относно начина, по който наказанието лишаване от права по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК е определено в размер на една година. Представителят на Върховната касационна прокуратура оспорва жалбата и пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: Окръжният съд – Кърджали с присъда № 8/26.06.2024 г., постановена по НОХД № 125/2024 г., признал подсъдимата К. Х. К. за виновна в това, че на 25.03.2023 г. при управление на моторно превозно средство, нарушила правилата за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на Е. Д. Д., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал.1 във вр. с чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК й наложил наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 55, ал. 3 от НК съдът не наложил на подсъдимата К. наказанието по чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК - лишаване от право да управлява моторно превозно средство. Съдът се разпоредил с приложените по делото веществени доказателства и възложил на подсъдимата сторените по делото съдопроизводствени разноски. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по протест на прокурора, оспорил прилагането на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК. С атакуваното сега въззивно решение апелативният съд е изменил присъдата, както следва: преквалифицирал извършеното от подсъдимата престъпление в по-леко наказуемо по чл. 343а, ал.1, б. „б“ във вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК и на основание чл. 54 във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК й наложил наказание от шест месеца лишаване от свобода; на основание чл. 343г от НК наложил на подсъдимата наказание в размер на една година лишаване от право да управлява моторно превозно средство. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е частично основателна. Производството пред първоинстанционния съд е приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след направеното от подсъдимата К. К. признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и съгласие да не се събират доказателства за тях. Първо следва да се вземе отношение по релевираното възражение за противоречие между диспозитива и мотивите на въззивното решение. Несъмнено, противоречието между диспозитива и мотивите на съдебния акт е от категорията на съществените процесуални нарушения, ограничаващо правото на страните за пълноценно участие в процеса, тъй като те не могат да разберат какво точно е прието от решаващия съд и в тази връзка да изградят позициите си. Тезата, залегнала в жалбата, за допуснато нарушение от тази категория се обосновава с твърдението, че в диспозитива на решението след преквалификация на деянието и определяне на наказанието лишаване от свобода съдът не посочил отлагане на неговото изпълнение на основание чл. 66, ал.1 от НК, а в мотивите е разглеждал прилагането на условното осъждане. Касационният състав не намира за основателни така залегналите в жалбата съображения за допуснато съществено процесуално нарушение, защото не държат сметка за упражнените от апелативния съд правомощия. Въззивното производство е било образувано по протест на прокурора, с който е изразено несъгласие с реда, по който е определено наказанието на подсъдимата К., този по чл. 58а, ал. 4 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК, като е отправено искане наказанието лишаване от свобода да бъде определено съобразно чл. 58а, ал.1 във вр. с чл. 54 от НК, както и налагане на наказание лишаване от правото да управлява МПС. Съдържанието на въззивното решение разкрива, че апелативният съд е пристъпил към изменение на първоинстанционната присъда на основание чл. 337, ал.1, т. 2 и ал. 2, т. 1 от НПК, преквалифицирайки извършеното от подсъдимата престъпление в по- леко наказуемия състав по чл. 343а, ал.1, б. „б“ от НК и в рамките на тази правна квалификация е определил наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. 54 от НК и на основание чл. 343г от НК е наложил на подсъдимата наказанието по чл. 343г от НК. В атакувания съдебен акт е подкрепен изводът на първостепенния съд, че са налице законовите предпоставки по чл. 66, ал.1 от НК, като е утвърден и размерът на определения от него изпитателен срок. При това положение, след като не са намерени основания за намеса относно начина на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, второинстанционният съдебен състав правилно е упражнил правомощието по чл. 338 от НПК. Това е намерило израз и в диспозитива на решението, съдържащо изрично оповестяване, че присъдата се потвърждава в „останалата й част“. Настоящият касационен състав не споделя изразеното в проверяваното решение становище за неприложимост на разпоредбата на чл. 55, ал.1 от НК. Апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че по делото не са установени отегчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства. Въпреки направените корекции в дефинирането на определени факти като облекчаващи (младата възраст на К. – 29 г. и образователния й ценз), второинстанционният съдебен състав не е отрекъл, че останалите смекчаващи обстоятелства разкриват белезите на многобройност, но е подценил значението на тяхната съвкупност в контекста на изискванията по чл. 55 от НК. Безспорно вярно е заключението на апелативният съд, че наличието на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства не е достатъчно, за да се приложи коментираната разпоредба. Необходимо е още да се изведе и констатация, че и най-леко предвиденото в закона наказание вече се явява несъразмерно тежко като реакция срещу извършеното престъпление. Без наличието на тази предпоставка приложението на чл. 55 от НК ще е противозаконно. Но тя (предпоставката) трябва да бъде обоснована именно от наличието на посочените обстоятелства. По разглежданото дело многобройността на смекчаващите обстоятелства намира обективна подкрепа в чистото съдебно минало на подсъдимата, трудовата и семейната й ангажираност, събраните позитивни данни за нейната личност, представената пред окръжния съд отлична служебна характеристика, изразеното от нея в целия наказателен процес съжаление и разкаяние за стореното, липсата на предходни нарушения по ЗДвП от момента на придобиване на правоспособност през 2015 г., което я представя като дисциплиниран водач, спазващ нормативните изисквания за безопасност на движението. Не без значение в случая е, че пострадалата Е. Д. е рождена майка на подсъдимата К. и съществувалите между тях отношения на привързаност и разбирателство. Загубата на родител несъмнено е оказало дълбок негативен ефект върху подсъдимата, която и занапред ще преживява и ще се укорява за причинената от нея на семейството тежка трагедия. Макар да е споменал, че подсъдимата е загубила близък човек, апелативният съд не е дооценил настъпилите в резултат на деянието вредни последици в контекста на конкретното им социално въздействие. Тези обстоятелства, въпреки че сами по себе си да не оказват значително влияние върху степента на обществена опасност деянието, не са пренебрежим фактор и имат отношение към интензитета на наказателна принуда, която подсъдимата следва да понесе. Изложените в принципен план разсъждения на въззивния съд за характера и важността на правилото по чл. 20, ал.1 от ЗДвП за безопасността на движението са верни. Изясненият механизъм на пътнотранспортното произшествие обаче не разкрива допуснатото от подсъдимата нарушение да е реализирано по начин, изискващ да бъде оценявано на самостоятелно основание в негативен за нея аспект, извън значението му на съставомерен признак. Установените материалноправни елементи на по-леката форма на непредпазливата вина – небрежност, също са подлежали на обсъждане с оглед обхвата на полагащата се на подсъдимата репресия за извършеното. Обобщено, изброените множество смекчаващи обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност, съпроводено и с липсата на отегчаващи такива, обосновават извод за значителна по- ниска степен на личната обществена опасност на дееца, спрямо който и най-лекото предвидено в закона наказание би се явило несъразмерно тежко. С оглед на изложеното касационната инстанция намира, че наказанието на подсъдимата К. следва да се определи при условията на чл. 58а, ал. 4 от НК като се приложи разпоредбата на чл. 55, ал.1, т.2, б. „б“ от НК и предвиденото в закона наказание лишаване от свобода по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ от НК да се замени с „пробация“, което да се изпълни чрез двете задължителни пробационни мерки – „задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от осем месеца, с периодичност на изпълнение два пъти седмично“ и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от осем месеца. Неоснователна е претенцията за приложението на чл. 55, ал. 3 от НК по отношение на наказанието лишаване от право по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК, която е подкрепена с препращане към доводите на съдията, подписал въззивното решение с особено мнение. Те са обосновани с необходимостта от мобилност при осъществяване на трудовите и семейни ангажименти на К.. По делото няма данни изпълняваната от подсъдимата служебна дейност да изисква непременно управление на моторно превозно средство. Що се отнася до аргументите, свързани с обгрижване нуждите на семейството й, временната загуба от това право не я поставя в непреодолима криза, като се има предвид съпружеската й обвързаност. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът изтъква довод за липса на мотиви във въззивното решение по отношение начина, по който е определен размерът на наказанието по чл. 343г от НК. В съдебния акт в полза на определения едногодишен срок на лишаването на К. от правото да управлява моторно превозно средство въззивният съд е заявил, че той следва да се определи в „близък до минималния, съобразно възприетото в съдебната практика тълкуване на чл. 49, ал. 2 от НК“. Така заявеното има своето обяснение единствено във връзка с невъзможността размерът на коментираното наказание да бъде по-кратък от срока на наказанието лишаване от свобода, когато се налагат едновременно, но се намира в известно несходство с възприетото по-рано за безупречното поведение на подсъдимата К. като водач на моторно превозно средство. Наказанието по чл. 343г от НК, макар и предвидено като допълнително, трябва също да е съответно на престъплението, както изисква чл. 35, ал.3 от НК. Като се имат предвид смекчаващите обстоятелства и най-вече данните за профила на К. като водач настоящият съдебен състав намира, че срокът на наказанието лишаване от правото на правоуправление следва да бъде определен значително под средния размер, предвиден в нормата на чл. 49, ал. 1 от НК, приложима с оглед на корекцията в основното наказание по вид, а именно пет месеца. В заключение, при разкритата необходимост от корекция в съвкупността от релевантните смекчаващи обстоятелства, тяхната относителна тежест и отсъствието на отегчаващи такива, настоящият касационен състав намира, че в случая наказанието „пробация“, в съчетание с лишаването от право да управлява моторно превозно средство, с посочените по-горе параметри за всяко от тях, се явява достатъчна по обем наказателна принуда, която следва да се приложи спрямо подсъдимата К.. Така определена единната санкция ще окаже с необходимия интензитет възпитателното и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимата, така и върху останалите членове на обществото. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение