Решение № 3588 от 9.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6265/2019 г.

Решение № 3588 от 9.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6265/2019 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на С. Чанева, чрез процесуалния й представител адвокат Каров, срещу Решение № 698 от 09.04.2019 г., постановено по адм. дело № 3139/2018 г. по описа на Административен съд Бургас, с доводи за неговата неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се уважи предявеният от нея иск. Претендира разноски за двете инстанции. Ответната страна – Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) Бургас, редовно призована, не изпраща представител и не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение Административен съд Бургас е отхвърлил като неоснователен предявения от С. Чанева срещу ОД на МВР Бургас иск за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, в резултат на отменено като незаконосъобразно, с влязло в сила решение, наказателно постановление на началник група в сектор "Пътна полиция" при ОД на МВР – Бургас. За да постанови този резултат административният съд е приел, че не са доказани кумулативно изискуемите се законови предпоставки на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за ангажиране на отговорността на ответника, при недоказана по делото реално причинена вреда, подлежаща на обезщетяване. Решението е валидно и допустимо но частично неправилно. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Установено е от доказателствата по делото, че е налице отменен с влязло в сила съдебно решение акт - наказателно постановление, с което на ищцата е наложено административно наказание глоба, при което е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Този акт, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, е издаден при упражняване на санкционираща административна дейност. Съгласно Тълкувателно Решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г., при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Правилен и обоснован е изводът на първостепенния съд, че по делото е доказана първата предпоставка за реализиране на отговорността – налице е отменено като незаконосъобразно наказателно постановление. Недоказана е, обаче, втората предпоставка за реализиране на отговорността по ЗОДОВ - ищецът да е претърпял имуществена вреда, изразяваща се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалването на наказателното постановление. Видно от доказателствата по делото, в съдебното производство, развило се пред Районен съд Бургас е представено копие на договор за правна защита и съдействие – серия В № 0000068987 от 17.03.2018 г, на който договор се основават претендираните имуществени вреди. Съгласно чл. 183 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен препис, но при поискване, както е в настоящия случай, представилата го страна е длъжна да представи оригинала. Ако не стори това представеният препис се изключва от доказателствата по делото. Съдът, видно от съдебните протоколи се e произнесъл с протоколно определение от 12.02.2019 г. постановено по делото по направеното искане от ответника. Разпоредбата на чл. 183 ГПК се прилага в тежест на страната, черпеща благоприятни правни последици от документа. След като не е представен поисканият оригинал на договора за правна защита и съдействие, съдът е бил длъжен да приложи правната последица по чл. 183 ГПК и да не цени доказателственото средство, като го изключи от доказателствата по делото. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на разпоредбата на чл. 32 от Закона за адвокатурата (ЗА), съгласно която адвокатът в кръга на работата си има право да заверява преписи от документи, които са му предоставени във връзка или по повод защитата на правата и законните интереси на негов клиент, като пред съда и органите на досъдебното производство, както и пред всички други органи те имат силата на официално заверени документи. Представеният пред Районен съд Бургас екземпляр от сключен договор за правна помощ не съставлява официално заверен препис от представен на адвоката документ, а незаверено копие от такъв и не може да бъде приравнен на оригинала, както твърди касационния жалбоподател. Вярно е соченото в касационната жалба, че не е необходимо договорът между адвокат и клиент да е писмен, но съдържанието му подлежи на доказване с допустимите от закона доказателствени средства, което в случая не е сторено. С оглед на изложеното, обосновано и при правилно приложение на закона е прието в обжалваното решение, че в случая не е доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, да е налице реално причинена вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с отменения от съда акт. Искът се явява неоснователен, тъй като не са налице законовите предпоставки, основаващи обезщетяване по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Решението е неправилно в частта му, с която са присъдените разноски в полза на ответника, съставляващи юрисконсултско възнаграждение. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ (в относимата им редакция), тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо в тази му част решението следва да бъде отменено, като се отхвърли направеното искане на ОД на МВР Бургас за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за представителство в производството пред съда. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение