Решение № 3387 от 25.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7085/2014 г.

Решение № 3387 от 25.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 7085/2014 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Христов Консулт Канстракшън Енд Сървисиз" ЕООД, представлявано от управителя Иван Христов Иванов, против решение № 2342/08.04.2014 г., постановено по адм. д. № 10913/2012 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) № 2171200749/14.05.2012 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - София, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция "ОДОП" - София при Централно управление на Национална агенция за приходите. Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че то е неправилно поради необоснованост и незаконосъобразност - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено оспореното решение и РА. Ответникът- директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при Централното управление на Националната агенция за приходите, чрез пълномощника си юрк. Василева, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, като разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата на "Христов Консулт Канстракшън Енд Сървисиз" ЕООД, срещу Ревизионен акт (РА) № 2171200749/14.05.2012 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - София, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП, с който на дружеството са установени задължения по ЗДДС в размер на 173 683.40 лв. и лихви в размер на 45 804.96 лв. вследствие непризнат данъчен кредит по фактури, издадени от "Блек Форест Системс България" ООД, "Стройинвестком" ЕООД, "Ваада ММ" ЕООД, "Преси" ЕООД, "СКК-08" ЕООД, "Таурус 64" ЕООД и "Неомон" ЕООД. Административният съд е приел, че оспорваният пред него РА е действителен и законосъобразен данъчен акт, защото спорните данъчни фактури не отразяват реални облагаеми доставки и по тях за ревизираното лице не е възникнало упражненото право на данъчен кредит. Така постановеното съдебно решение е правилно. Касационната инстанция намира, че изводите на АССГ са обосновани и законосъобразни. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че първоинстанционният съд не е разгледал в цялост спорните по делото въпроси. Решаващият съд е обсъдил всички събрани доказателства и въз основа на тях правилно е установил фактическата обстановка по спора. При съобразяване с правилата на тълкуване и обичайната човешка логика съдът правилно е приел, че въз основа на установените факти не може да се приеме за доказано извършването на облагаеми доставки от горепосочените дружества. Правилно съдът е приел, че в случая само наличието на данъчни фактури, несъдържащи никаква конкретизация за местата на изпълнение и отделните видове фактурирани услуги и счетоводното им отразяване в счетоводството на ревизираното лице не е достатъчно за обоснован извод за реалност на доставките. Приемането на свършената работа - извършване на СМР, изграждане на ел. инсталация, електроуслуги, строителни работи предполагат наличието на данни, от които да е видно кой е изпълнил съответната дейност, как я е изпълнил, какви материали е вложил и на кои обекти. При липсата на индивидуализация на услугата - посочване на вид работа, обект, в който тя се изпълнява, за чия сметка са материалите, с които същата се изпълнява, каква е цената на различните видове СМР очевидно, че зад процесните фактури не е доказано да стоят факти от обективната действителност, че същите не са издадени във връзка с действително, реално осъществени доставки на услуги. Като не е представил документите, които следва да бъдат съставяни във връзка с изпълнението на процесните услуги - СМР, хидроизолация, СМР по договор, монтаж на дървена ламперия и др. - и като не е конкретизирал ясно обектите, където въпросните услуги са изпълнени дружеството-жалбоподател е направило невъзможно за органите по приходите да извършат проверки на място - на обектите, за които се твърди че са изпълнени от доставчиците и получени от касатора услуги. В този смисъл няма как да се извърши проверка на място, за да се установи, че услугите наистина са извършени, още по- малко че са извършени от твърдяните доставчици. От практиката на СЕС по тълкуването на разпоредби на Директивата за ДДС не следва, че право на данъчен кредит във всеки случай следва да се признава само при представяне на данъчна фактура. В Решение по дело С-342/87 от 13.12.1989 г. изрично е казано, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим само поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци при спазване на правилата на националното доказателствено право. Както в Решение по съединени дела С-142/11 и С-80/11, така и в цитираното от административния съд Решение от 13.02.2014 по делото С-18/13, ясно се вижда, че става дума за случаи, при които е установено, че е наличен предметът на процесните фактури. Така в диспозитива на последното решение в т. 1 от израза "въпреки че услугата е била доставена" се вижда, че реалното изпълнение на доставката е доказано и само при това ревизираното лице не следва да бъде държано отговорно за липсата на доказателства относно персонален и технически капацитет на доставчика да я извърши. Реалността на доставките на услуги е фактически въпрос, който следва да бъде разрешаван от националния съд по правилата на националното доказателствено право. С т. 1 на диспозитива на Решение от 8 май 2013 г. по дело С-271/12 г., СЕС е постановил, че разпоредбите на Директивата за ДДС допускат национална правна уредба като тази в главното производство, по силата на която правото на данъчен кредит може да се откаже на данъчно-задължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, "дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки". Процесните фактури без съмнение не дават достатъчна яснота върху предмета на доставките, а към тях дори не са представени в допълнение доказателства с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. Само по себе си притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС не е достатъчно, а е необходимо услугите по облагаемите доставки да са реално получени /арг. чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС/. Това разбиране е съответно на практиката на СЕС и в решението от 21.06.2012 г. по съединени дела C-80/11 и C-142/11 и решението по дело С-285/11. От мотивите на решението на СЕС по дело С-643/11 може да се формулират и изводи за ирелевантността при преценката за реалност на доставката на фактите на начисляване на ДДС и на внасянето му от доставчика. Оспореното решение като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. На ответника по касационната жалба не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, защото такова е присъдено от първоинстанционния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение