Решение № 7765 от 09.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4506/2026 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. В. М., гражданин на Руската федерация, чрез адв. К. Димитров, срещу решение № 39767 от 28.11.2025 г., постановено по адм. дело № 8611/2025 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на касационния жалбоподател срещу отказ за издаване на виза тип "D" по заявление № ATH 25000020 V, издаден от завеждащ консулската служба към Посолството на Република България в гр. Атина, Гърция. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необосноваността му - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени като незаконосъобразен обжалвания административен акт. Претендира разноски. Ответникът - Завеждащ консулската служба към Посолството на Република България в гр. Атина, Гърция не взема становище по касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение на АССГ е отхвърлена жалбата на А. В. М., гражданин на Руската федерация срещу отказ за издаване на виза "D" по заявление № ATH 25000020 V, издаден от завеждащ консулската служба към Посолството на Република България в гр. Атина, Гърция. За да постанови този резултат, съдът е приел, че атакуваният отказ е законосъобразен, издаден е от компетентен орган, в съответствие с материалноправната норма на чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и с целта на закона. Решаващият съд е констатирал, че при разглеждане на делото е приложено становище на Държавна агенция "Национална сигурност" (ДАНС) с № М-7-810/19.08.2025 г., с което се предлага да бъде отказано издаването на виза или влизането в страната, защото с действията си чужденецът е поставил или може да постави в опасност сигурността на българската държава и за когото има данни, че действа против националната сигурност. Съдът е приел, че за наличието на основанието за отказ като материална предпоставка по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ е достатъчно да се направи предположението, че има вероятност за опасност за сигурността на страната. Посочената хипотеза е реализирана и не е накърнено правото на лицето от непосочването на конкретното предложение. Установените факти са относими към предпоставката на чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ- лицето е поставило или може да постави в опасност сигурността на българската държава, особено на фона на наличната обществено-политическа обстановка във връзка с миграционния поток. Приел е за неоснователни твърденията за нарушено право на семеен живот във връзка с чл. 8 от КЗПЧОС, тъй като жалбоподателят сам се е поставил в състояние да се възприема като субект, застрашаващ националната ни сигурност със съзнателните си действия. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. В касационната жалба отново се релевират оплакванията, поддържани в хода на производството, проведено пред първата инстанция. Настоящият състав намира, че в мотивите на обжалваното решение е даден обоснован отговор за неоснователността за допуснати нарушения на административно- производствените правила и на материалния закон от решаващия орган при издаването на акта. Настоящият състав намира за уместно да препрати към изложените мотиви в атакуваното съдебно решение, предвид правилото на чл. 221, ал. 2 изр. 2 от АПК. Съгласно чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ един от видовете издавани визи са тези за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"). Обжалваният в първоинстанционното производство отказ е постановен по повод искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното ни законодателство тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 от ЗЧРБ. Обжалваният пред АССГ отказ за издаване на виза е издаден на 23.07.2025 г. В чл. 10а, ал. 1 от ЗЧРБ е предвидено, че отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Съгласно ал. 4 от същата разпоредба, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКЗПЧОС. В жалбата на А. В. М. се навеждат доводи именно за нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Видно от доказателствата по делото, А. В. М. е заявител на виза за дългосрочно пребиваване в Република България вид "D". Основателно съдът е посочил, че предвид правомощията на ДАНС съгласно чл. 4, ал. 1, т. 14, чл. 41, ал. 1, т. 2 от ЗДАНС, в нейна изключителна компетентност е установяването на обстоятелствата, свързани със заплаха за националната сигурност. В настоящата хипотеза, в изпълнение на законовите си правомощия ДАНС е предоставила отрицателно становище (рег. № М-7-810/19.8.2025 г.), в което са посочени обстоятелствата, налагащи извод, че за жалбоподателя са налице сериозни основания да се предполага, че представлява опасност за националната сигурност на Република България. Неоснователно е оплакването за нарушение на чл. 8, § 1 от ЕКПЧ. Правото на зачитане на личния и семейния живот не е абсолютно, доколкото чл. 8, § 2 от ЕКПЧ предвижда възможност за намеса на държавата в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Чужденецът не установява интеграцията си в страната ни, а същевременно не доказва, че са налице пречки за осъществяване на семеен живот извън България. Следва да се посочи, че е спазен принципа за пропорционалност по чл. 27, § 2 от Директивата 2004/38/ЕО – мерките трябва да се основават изключително на личното поведение на лицето, което да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха за някои от основаните интереси на обществото. С оглед установените релевантни за спора факти и след като административният орган е установил наличието на обстоятелства, които са обосновали посочените в административния акт правни основания, първоинстанционният съд обосновано е счел, че оспореният административен акт е законосъобразен на всички основания по чл. 146 АПК и при липса на релевираните касационни основания, оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, разноски за настоящото касационно производство на жалбоподателя не следва да се присъждат. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение