Решение № 14585 от 30.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4919/2010 г.

Решение № 14585 от 30.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4919/2010 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 19 от 16.02.2010 г., постановено по адм. д. № 5182/09 г. Административен съд - София град, първо отделение, десети състав, е отхвърлил жалбата на Росен Иванов Русев срещу Акт за прихващане или възстановяване № 900217/10.04.2009 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 685/25.05.2009 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София, и е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. София разноски по делото в размер на 150 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Росен Иванов Русев. В същата се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд София град и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да му бъде възстановена дължимата законна лихва върху сумата от 513 лв. за периода от 16.05.2004 г. до 05.03.2009 г., както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд София град е отхвърлил жалбата на Росен Иванов Русев срещу Акт за прихващане или възстановяване № 900217/10.04.2009 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 685/25.05.2009 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София, с който е отказано да бъде възстановена лихвата върху сумата от 513 лв. за периода от 16.05.2004 г. до 05.03.2009 г. Съдът е описал фактическата обстановка по спора изразяваща се накратко в това, че по данъчна декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 г. /с вх. № 030003/004663/15.04.2004 г., с която жалбоподателят е декларирал надвнесъл данък в размер на 513 лв., както и че за възстановяването на тази сума е подадено искане на 20.02.2009 г. Съдът е формулирал и спорният въпрос между страните - дължи ли се законна лихва върху въпросната сума и от кой момент. За да отговори на същия първоинстанционният съд е дал тълкуване на разпоредбите на чл. 112, ал. 2 от ДПК (отм.), съответно чл. 129, ал. 1 от сега действащия ДОПК, въз основа на което е приел, че възстановяването на надвнесени суми за данъци предполага подаването на искане, а не следва автоматично, като в тези случаи лихвата за забава ще тече след изтичане на 30-дневния срок по чл. 129, ал. 3 от ДОПК. Изложени са мотиви, не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя, че възстановяването на данъка е следвало да стане в 30-дневен срок от подаване на данъчната декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.), тъй като данъчната декларация не изпълнява ролята на направено искане за прихващане или възстановяване - такъв ефект не и придава нито ДПК (отм.), нито сега действащия ДОПК. На база на изложеното е направен извод, че обжалваният АПВ е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. Макар в касационната жалба да се сочи като единствено основания за отмяна неправилно приложение на материалния закон, от изложеното в нея може да бъде направен извод, че се прави и оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че съдът не е обсъдил доводите на жалбоподателя по приложението на чл. 42, ал. 2, изр. 3 от ЗОДФЛ (отм.). Навеждат се доводи, че последната разпоредба в действащата към 2004 г. редакция е определяла, че с подаването на годишна данъчна декларация може да бъде искано възстановяване на надвнесени суми, поради което за данъчната администрация е възникнало задължение за възстановяване на надвнесената сума от 513 лв. ведно със законната лихва, като точно тези аргументи изложени в жалбата не са били обсъдени от първоинстанционния съд. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. От страна на жалбоподателя Росен Иванов Русев по данъчна декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 г. /с вх. № 030003/004663/15.04.2004 г., е деклариран надвнесъл данък в размер на 513 лв., който данък му е възстановен с АПВ № 90082/05.03.2009 г. От страна на жалбоподателя е подадено и искане за възстановяване по чл. 129, ал. 1 от ДОПК с вх. № 0394-17-2/20.02.2009 г., с което е поискал възстановяване и на законната лихва върху сумата от 513 лв. от датата, на която е поискано възстановяването, до действителното й възстановяване. По това искане е издадено процесния Акт за прихващане или възстановяване № 900217/10.04.2009 г., като по изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че същият е правилен и законосъобразен. Този негов извод по същество е верен като краен резултат. В жалбата до административния съд са изложени оплаквания за нарушение на материалния закон, свързано с приложението на разпоредбата на чл. 42, ал. 2, изр. 3 от ЗОДФЛ (отм.), която разпоредба е действала към момента на подаване на декларацията към 2004 г. Тези оплаквания не са обсъдени от първоинстанционния съд, което съставлява нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, който задължава съда да излага мотиви по исканията и възраженията на страните. Към датата на подаване на декларацията по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) нормата на чл. 42, ал. 2 от същия закон има съдържанието според което, лицата по алинея първа могат да подадат данъчна декларация, ако са надвнесли данък по чл. 38; в този случай надвнесеният данък се възстановява или се приспада срещу други изискуеми данъчни задължения; надвнесеният данък се възстановява, съответно приспада, заедно с лихва, равна на основния лихвен процент на Българската народна банка. Алинея първа на чл. 42 от ЗОДФЛ (отм.) определя, че декларация по чл. 41 не подават лицата, които са получили доходи само от трудови правоотношения, и/или доходи по чл. 14, ал. 1, т. 1,2, 4 и 5 с изключение на освободените по реда на чл. 12, ал. 3. От тълкуването на тези разпоредби може да бъде направен изводът, че възстановяването на надвнесен данък може да се иска чрез подаване на данъчна декларация само от строго определена категория лица - тези които са получили доходи само от трудови правоотношения, и/или доходи по чл. 14, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5 с изключение на освободените по реда на чл. 12, ал. 3. За останалите лица, от типа на жалбоподателя, за който от представената декларация е видно, че не е реализирал доходи от трудово или приравнено на него правоотношение, така правна възможност не съществува и за възстановяване на надвнесени данъци остава възможността по общия ред, предвиден в чл. 112 от ДПК (отм.), съответно в чл. 129 от ДОПК. Развитите в тази насока мотиви от страна на първоинстанционния съд са правилни и законосъобразни и се споделят от настоящата инстанция изцяло. Посочването на надвнесен данък в данъчната декларация за 2003 г. няма действие по чл. 42, ал. 2 от ЗОДФЛ (отм.) и за жалбоподателя остава отворен общия ред за възстановяването му. Искането е подадено по реда на чл. 129, ал. 1 от ДОПК, произнасянето на органа е в срока по чл. 129, ал. 3 от ДОПК, надвнасянето на данъка не е в резултат на издаден акт или действие на органа по приходите, поради което по отношение на лихвите е налице хипотезата по чл. 129, ал. 6, изр. второ от ДОПК. Като е стигнал до същия краен извод, макар и с по-други мотиви, Административен съд-София град е постановил едно правилно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо А отделение,