Решение № 14392 от 19.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4270/2020 г.

Решение № 14392 от 19.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4270/2020 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Агенцията за хората с увреждания, чрез пълномощник, срещу Решение № 587 от 10.01.2020 г., постановено по адм. дело № 594/2019 г. по описа на Административен съд Перник с доводи за неговата неправилност и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му, отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски. Ответната страна – "МИЛА 28" ЕООД, чрез пълномощника си адв. Данчова, поддържа изразеното, в отговора на касационната жалба, становище за нейната неоснователност. Претендира разноски, за които представя списък по реда на чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: С обжалваното решение Административният съд Перник е уважил предявения от "МИЛА 28" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Перник, срещу Агенцията за хората с увреждания, иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 830 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – заплатени съдебни разноски, причинени в резултат на незаконосъобразен акт на администрацията - наказателно постановление № 88/0023-4328/20.07.2018 г., издадено от изпълнителния директор на Агенцията за хората с увреждания, отменен с влязло в сила съдебно Решение № 5237 от 08.01.2019 г., постановено по АНД № 14077/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.09.2019 г. до окончателното изплащане и на осн. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ е присъдил понесените от търговското дружество, в исковото производство разноски в размер на 310 лв. - адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса. За да постанови този резултат съдът е приел, че ищецът се е справил с доказателствената тежест и е установил, по безспорен и категоричен начин, наличието на комулативно изискуемите предпоставки на фактическия състав на приложимата правна норма – чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В резултат на това е приел иска за доказан, както по основание, така и по размер и е постановил своя акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните, и въз основа на това е направил верни правни изводи за основателност на исковата претенция. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, действие или бездействие, вследствие упражняване на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Член 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предвижда, че "Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице." Именно такава "имуществена вреда" представляват разноските, причинени от водене на делото, вкл. заплатеното от страната възнаграждение за адвокат. Адвокатската защита е конституционно гарантирана, от чл. 56 от Конституцията на Република България, и законово регламентирана, със Закона за адвокатурата дейност, която се осъществява от адвокати - лица с висше юридическо образование, които не са държавни служители и които за висококвалифицирания си труд получават хонорар от доверителя си на принципа на свободното договаряне при нормативно определен минимум. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за всеки един чужденец, български гражданин без юридическо образование, неграмотен или гражданин с начално или основно образование, за които би било много трудно, граничещо с невъзможното, да се справи със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № от 15.03.2017 г. на ВАС по Тълкувателно дело № 2/2016 г., ОСС от I и II колегия на ВАС като пряка и непосредствена последица от увреждането, по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ, се приемат и платените от гражданите хонорари за адвокатска защита в хипотезите на т. т. 1 - 7 на ал. 1 на чл. 2 от ЗОДОВ, макар и адвокатската защита да не е задължителна, тъй като според тези съдилища (ВКС и ВАС) "... разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда... ". В случая обосновано е прието от първоинстанционния съд, че са налице всички елементи от фактическия състав на изведената от закона отговорност. Първоинстанционното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. Въз основа на установената фактическа обстановка от съда е изведен единствено възможният и правилен извод за доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди по приложимия закон, в приетия от съда размер. Установено е от доказателствата по делото, че с влязло в сила съдебно решение е отменено наказателно постановление, с което на ищеца, на осн. чл. 54а ЗИХУ, е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 10 000 лв. за нарушение по чл. 12, ал. 2, т. 2 от Наредбата за условията и реда за осъществяване и контрол на дейностите по предоставяне на помощни средства, приспособления и съоръжения за хората с увреждания и медицинските изделия, посочени в списъците по чл. 35г, ал. 1 ЗИХУ, при което е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Този акт, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, е издаден при упражняване на санкционираща административна дейност. Ищецът, чиято е доказателствената тежест, е доказал наличието и на реално причинена вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на НП, приключило с отмяна на акта. На л. 23 от АНД № 14077/2018 г. по описа на СРС е представен изискуемия се от чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) договор между адвоката, осъществил правната защита и клиента, основаващ възмездността на положения от адвоката труд и доказващ реалното заплащане на договорените суми, подлежащи на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Претендираните вреди – 830 лева, доказани по размер, са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт. Договорните отношения между адвоката и клиента имат за предмет извършването на определена по обем и естество правна дейност - чл. 24, ал. 1 и чл. 36 ЗА. При тях адвокатът следва да получи възнаграждение за положения труд, а клиентът да го заплати в размер, който съответства на обема и сложността на извършената работа. Договореното и платено в производството по оспорване на акта на администрацията, с оглед обема на извършената работа не е необосновано и несправедливо по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗА, както правилно е приел първоинстанционният съд. Възраженията на касатора, изложени в касационната му жалба са неотносими в едната си част, а в останалата - неоснователни и в противоречие с установената съдебна практика. С посоченото по-горе тълкувателно решение ВАС преодоля както законодателната празнина, т. к. законодателят не се е занимал и не е уредил въпроса за разноските при оспорване на наказателните постановления пред съда до изменението на ЗАНН, обн. ДВ, бр. 94/2019 г., така и противоречивата съдебна практика. На осн. чл. 130 ЗСВ тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В случая обосновано и законосъобразно съдът е приел иска за основателен и доказан и го е уважил. Мотивите, към които настоящия състав препраща по арг. от чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, напълно се споделят без да е необходимо да се повтарят. Правилно е приет за основателен и искът за присъждане на лихва върху претендираното обезщетение, в случая така както е предявен – от датата на влизане в сила на решението, с което е отменено НП. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касатора отменителни основания, съдът е тълкувал и приложил правилно закона, поради което решението му в оспорената му част следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение