Решение № 8272 от 28.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5642/2016 г.

Решение № 8272 от 28.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5642/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Н. от [населено място], чрез пълномощник адв. Д. А., против решение № 634/28.03.2016 г., постановено по административно дело № 2361/2015 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт /РА/ № Р-16002414002108-091-001/10.06.2015 г., потвърден с Решение № 608/29.07.2015 г. на директор дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ – Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за определените задължения за ЗОВ, както следва: - ДОО – за 2008 г. в размер на 567.60 лв. и лихви – 637.98 лв., за 2009 г. – 561.60 лв. и лихви – 537.30 лв., за 2010 г. – 806.40 лв. и лихви – 601.44 лв., за 2011 г. – 897.12 лв. и лихви - 485.50 лв., за 2012 г. – 897.12 лв. и лихви – 301.53 лв., и за 2013 г. – 897.12 лв. и лихви – 167.08 лв.; за ЗО за 2008 г. – 155.31 лв. и лихви – 115.49 лв., за 2009 г. – 249.60 лв. и лихви – 152.00 лв., за 2010 г. – 403.20 лв. и лихви – 201.37 лв., за 2011 г. – 403.20 лв. и лихви – 159.73 лв., за 2012 г. – 403.20 лв. и лихви – 117.86 лв., и за 2013 г. – 403.20 лв. и лихви – 75.13 лв. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. С писмена защита от 24.04.2017 г. касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на Конституцията на Република България и законите в страната, като навежда доводи в тази насока. Иска се съдебното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да бъде отменен процесният ревизионен акт. Претендира се и присъждане на направените съдебно-деловодни разноски. Аргументи в подкрепа на исканията се излагат от касатора и повереника му и в проведеното по делото съдебно заседание. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Д. в писмена защита навежда доводи, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното съдебно решение е правилно и моли то да се остави в сила, като претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 840 лв. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като разгледа касационната жалба на визираните в нея основания и извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението съобразно чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав я намира за неоснователна. За да не уважи с подложеното на касационна проверка съдебно решение сезиралата го жалба първоинстанционният съд е приел, че оспореният пред него ревизионен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и при точно прилагане на материалния закон. Настоящият съдебен състав намира съдебното решение за валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. В хода на производството пред Административен съд – Пловдив /инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорения пред нея ревизионен акт/ е установено, че началото на ревизионното производство е сложено със Заповед за възлагане на ревизия № Р-16002414002108-020-01/03.11.2014 г., издадена от началник сектор при ТД на НАП – Пловдив, като е определен обхват на задълженията за ЗО за периода 01.01.2008 г. – 31.12.2013 г. и ДОО за самоосигуряващи се лица за периода 01.01.2008 – 31.12.2013 г. Срокът за приключване на ревизията е определен на три месеца, от връчването на заповедта, което е сторено лично на лицето на 10.12.2014 г. В хода на ревизионното производство, в срока по чл. 117, ал. 4 от ДОПК е съставен Ревизионен доклад № Р-16002414002108-092-001/21.05.2015 г. Въз основа на съставения ревизионен доклад е издаден и оспорения в производство пред административния съд, Ревизионен акт с № 16002414002108-091-001/10.06.2015 г., с който на ревизираното дружество са определени задължения за ЗОВ, както следва: - ДОО – за 2008 г. в размер на 567.60 лв. и лихви – 637.98 лв., за 2009 г. – 561.60 лв. и лихви – 537.30 лв., за 2010 г. – 806.40 лв. и лихви – 601.44 лв., за 2011 г. – 897.12 лв. и лихви - 485.50 лв., за 2012 г. – 897.12 лв. и лихви – 301.53 лв. и за 2013 г. – 897.12 лв. и лихви – 167.08 лв.; за ЗО за 2008 г. – 155.31 лв. и лихви – 115.49 лв., за 2009 г. – 249.60 лв. и лихви – 152.00 лв., за 2010 г. – 403.20 лв. и лихви – 201.37 лв.,, за 2011 г. – 403.20 лв. и лихви – 159.73 лв., за 2012 г. – 403.20 лв. и лихви – 117.86 лв. и за 2013 г. – 403.20 лв. и лихви – 75.13 лв. Така издаденият ревизионен акт е обжалван пред горестоящия административен орган – директорът на дирекция "ОДОП" – гр. Пловдив при ЦУ на НАП, който с Решение № 608 от 29.07.2015 г. изцяло го е потвърдил. Жалбоподателят Н. през периода от 01.01.2008 г. до 01.02.2009 г. е работил по трудово правоотношение във [фирма], а за периода от 01.08.2009 г. – 31.12.2013 г. той е декларирал, че работи по трудово правоотношение в [фирма], чиято дейност се извършва от офис, находящ се в жилището му. Извършените в хода на ревизията действия са подробно описани в Ревизионния доклад. След като са събрани доказателства от всички източници, извършени са служебни проверки в базите данни на НАП, както и въз основа на предоставените документи и обяснения от ревизираното лице, от страна на ревизиращия екип се е формирала констатация, че А. Н. е упражнявал трудова дейност като собственик на търговското дружество и е задължително осигурено лице на основание чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО. Органите по приходите са установили, че лицето извършва трудова дейност като собственик на търговско дружество за периода от 07.02.2008 г. до 31.12.2013 г. Въз основа на представените документи е формиран извод, че е налице упражняване на дейност по управление и контрол от Н., тъй като няма друг определен управител, който да извършва представителните действия от името на дружеството – изготвяне на проектодоговори за кандидатстване по оперативна програма "Конкурентоспособност", сключване на договорите, както по програмата, така също, за наем на помещенията, трудовите договори с назначените лица, прекратяване на трудовите договори, изготвяне на длъжностни характеристики, цялата налична кореспонденция, подписване на първични и вторични счетоводни документи и регистри – ГДД по чл. 92 от ЗКПО, ГФО, ОПР, баланси, разходни касови ордери, фактури за материали, консумативи, за консумирана ел. енергия, платежни нареждания за банкови преводи за ЗОВ, издаване на разпореждания по организацията на работата и други първични документи. В съответствие с чл. 1, ал. 2 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, А. Н., в качеството си на самоосигуряващо се лице, е подал в срок декларация в НАП, с която е декларирал като начало на дейността на [фирма] дата 07.02.2008 г. и начало на осигуряване на едноличния собственик – 07.02.2008 г. с избор за вид осигуряване: - за инвалидност поради общо заболяване, за старост, смърт и трудова злополука и професионална болест. От данните по делото явства, че освен работата му по трудови правоотношения през периода от 01.01.2008 г. до 01.08.2009 г. във [фирма] и през периода от 01.08.2009 г. – 31.12.2013 г. в [фирма] като конструктор, Н. наред с това е упражнявал дейност, свързана с управлението на собственото си дружество [фирма] през периода от 07.02.2008 г. – 31.12.2013 г. Ревизията е установила, че за ревизирания период, самоосигуряващото се лице не е внасяло авансово дължимите осигурителни вноски върху минималния размер на месечния осигурителен доход. Предвид събраните доказателства обосновано е прието от административния орган и от първоинстанционния съд, че е доказано на основание чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО, че като самоосигуряващо се лице А. Н. Н. е задължително осигурен за инвалидност поради общо заболяване, за старост, смърт и трудова злополука и професионална болест /фонд "Пенсии"/. За периода 07.02.2008 г. - 31.12.2013 г., съгласно изискванията на чл. 6, ал. 7 от КСО А. Н. като самоосигуряващо се лице дължи за своя сметка и в сроковете по чл. 7, ал. З и ал. 4 от КСО /за съответния период/ вноски върху осигурителния доход, определен със ЗБДОО за съответната календарна година. За упражняваната трудова дейност като самоосигуряващо се лице, на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО Н. е задължително осигурен за здравно осигуряване. През периода от 07.02.2008 г. - 31.12.2013 г., съгласно изискванията на посочената разпоредба от ЗЗО, лицето дължи авансови здравноосигурителни вноски в приход на НЗОК върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица, определен в ЗБДОО в определения срок. При извършената ревизия се е установило, че за периода от месец 01.01.2008 г. до 07.02.2008 г. А. Н. няма качество на самоосигуряващото се лице, но за периода от 07.02.2008 г. до 31.12.2013 г. той е самоосигуряващо се лице и в качеството на такова има задължение да превежда вноски за фондовете на ДОО и Здравно осигуряване, съгласно изискванията на нормативната уредба на КСО и ЗЗО. Легално определение за понятието "осигурено лице" е дадено в § 1, ал. 1, т. 3 от КСО, според което осигурено лице е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Според чл. 10, ал. 1 от КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. Върховният административен съд многократно е имал възможност да се произнесе в смисъл, че от съдържанието на цитираното определение за осигурено лице следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 от кодекса, както и че за целите на социалното осигуряване, в понятието "трудова дейност" се включват не само случаите на престиране на работна сила по трудово правоотношение, а и редица други случаи, при които лицето осъществява дейност, приравнена на трудова за целите на общественото осигуряване, каквито са и случаите по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, в частност - дейността на управителите на търговски дружества. Същественото е дали лицето упражнява трудова дейност като управител. В конкретния случай безспорно е установено, че А. Н. е осъществявал дейност по управление и контрол, тъй като няма определен друг управител, който да извършва представителните действия от името на дружеството, а именно: изготвяне на проектодоговори за кандидатстване по оперативна програма «Конкурентоспособност»; сключване на договорите, както по програмата, така също за наем на помещенията; сключване и прекратяване на трудовите договори с назначените лица, изготвяне на длъжностни характеристики; изготвяне, подписване и изпращане на цялата налична кореспонденция по оперативната програма; подписване на първични и вторични документи и регистри - ГДД по ЗКПО, годишни финансови отчети, ОПР, баланси, разходни касови ордери, фактури за материали, консумативи, за консумирана ел. енергия, платежни нареждания за банкови преводи за ЗОВ, издаване на разпореждания по организацията на работата и други първични документи. След като А. Н. в качеството си на управител е съставял и подписвал всички счетоводни и други документи, свързани със създаване на организация и цялостната дейност на дружеството, то той е извършвал дейност по управление на собственото си дружество, която се квалифицира като "трудова дейност". Именно поради изпълнението на функциите на управител правилно е прието, че е налице основание за задължително осигуряване по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. В тази хипотеза не е необходимо между дружеството и лицето да има сключен трудов договор. За целите на общественото осигуряване изпълнението на дейностите, включени в обхвата на функциите на управител на търговско дружество са приравнени на трудова дейност, а за изпълнението им е достатъчно наличие на договор за управление. Повечето от възраженията, изложени в касационната жалба, са поддържани и в производството пред Административен съд - Пловдив, който в обжалваното пред настоящата инстанция решение подробно ги е обсъдил, като изводите, до които е достигнал, изцяло се възприемат от настоящият състав, поради което не е необходимо да бъдат дословно преповтаряни. Неоснователни са доводите на касатора, свързани с приложимостта на решение № 5 на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 4/2000 г. С посоченото решение Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционна разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от КСО само по отношение на работещите пенсионери, включени в кръга на задължително осигурените лица по този законов текст. Решението на Конституционния съд не обосновава извод за недължимост на вноските за здравно осигуряване. С оглед така изложените съображения, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение намира, че като е отхвърлил подадената от А. Н. Н. жалба против Ревизионен акт № Р-16002414002108-091-001/10.06.2015 г., потвърден с Решение № 608/29.07.2015 г. на директор дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за определените задължения за ЗОВ и за ЗО, като неоснователна, Административен съд - Пловдив е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което оспореното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна се явява претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Такова възнаграждение, дължимо от касатора, следва да се присъди в размер на 630 лв., определен на основание чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,