Решение № 500 от 6.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1729/2014 г.
ВКСIII наказателно отделение06.01.2015 г.докладчик Антоанета Данова
Диспозитив
ОТМЕНЯВА протоколно определение от 08.10.2014 г., постановено по внохд № 3030/2014 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 16 състав, с което на основание чл. 82, ал. 1 от НК е било прекратено наказателното производство за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, водено срещу подсъдимата Ю. Е. К. На основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК във вр. с чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК ПРЕКРАТЯВА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО, водено срещу Ю. Е. К. за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, извършено на 29.03.2010 г. - 01.04.2010 г. ОТМЕНЯВА ПРИСЪДА от 13.12.2013 г., постановена по нохд № 15830/2011 г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 103 състав, в частта, в която подсъдимата Ю. Е. К. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, осъществено на 29.03.2010 г. - 01.04.2010 г. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд, НО, 16 въззивен състав за по-нататъшното му разглеждане. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.
Мотиви
Решение № 500 от 6.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1729/2014 г., III н. о., НК, докладчик съдията Антоанета Данова Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв. С., защитник на подсъдимата Ю. Е. К. срещу определение за прекратяване на наказателното производство, постановено по внчхд № 3030/2014 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 16 въззивен състав, на основание чл. 346, т. 4 от НПК. В жалбата се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като въззивната инстанция, прекратявайки наказателното производство за престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК, поради изтекла давност, неправилно е приел, че основанието за това е чл. 82, ал. 1 от НК /разпоредба, касаеща давността по изпълнение/, вместо разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 81, ал. 3 от НК. Освен това се твърди, че прекратявайки наказателното производство спрямо подсъдимата К. за престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК, въззивната инстанция е следвало да отмени първоинстанционната присъда, нещо, което тя не е сторила. Моли се да бъде уважена жалбата. В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимата К. - адв. С. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея и моли да бъде уважена. Повереникът на частния тъжител и граждански ищец Л. Т. - адв. А. счита, че обжалваното определение е правилно и моли да бъде потвърдено. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена. В последната си дума подсъдимата Ю. К. моли жалбата да бъде уважена. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА. С присъда от 13.12.2013 г., постановена по нчхд № 15830/2011 г., Софийски районен съд, НО, 103 състав е признал подсъдимата Ю. Е. К. за виновна в това, че на 29.03.2010 г. в кабинет, находящ се в сградата на Стоматологичен факултет на МУ - София, на [улица], гр. София, причинила на Л. Л. Т. лека телесна повреда, изразяваща се в депулпиране на 17 зъба в устната кухина на Т., довела до нарушения на функциите на същите, касателно до сериозни затруднения с дъвченето и силен отток, с което е причинила разстройство на здравето, поради което и на основание чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 78а, ал. 1 от НК я е освободил от наказателна отговорност, като й е наложил административно наказание глоба в размер на 2500 лв. -престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. Със същата присъда подсъдимата е призната за виновна и в това, че за периода 29.03.2010 г. - 01.04.2010 г. в кабинет, находящ се в сградата на Стоматологичен факултет на МУ - София, на [улица], [населено място], причинила на Л. Л. Т. лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание, престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, като на основание чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, поради изтекла абсолютна давност, не й е наложил наказание. Подсъдимата е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди на Л. Т. в размер на 15 000 лв. от деянието по чл. 130, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и обезщетение в размер на 5000 лв. от деянието по чл. 130, ал. 2 от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на извършването му, като гражданските искове са отхвърлени до пълните им предявени размери. В тежест на подсъдимата са възложени направените по делото разноски, д. т. върху уважените части на гражданските искове, както и разноски, сторени от частния тъжител и граждански ищец. По въззивна жалба на подсъдимата К. е било образувано пред Софийски градски съд, НО, 16 въззивен състав внчхд № 3030/2014 г. В съдебното заседание, проведено на 08.10.2014 г. подсъдимата К. е направила изрично изявление, че желае да бъде прекратено наказателното производство, водено срещу нея за престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК, поради изтекла давност. С определение съдът се е произнесъл по направеното искане и е прекратил наказателното производство, образувано по тъжба на Л. Л. Т. против Ю. Е. К. за извършено в периода 29.03.2010 г. - 01.04.2010 г. престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, като в мотивите към определението си е посочил, че основанието за взетото решение е разпоредбата на чл. 82, ал. 1 от НК. На първо място следва да се посочи, че за разлика от първоинстанционния съд, който съобразно разпоредбата на чл. 289, ал. 1 и 2 от НПК може да прекрати наказателното производство в съдебното заседание с определение, когато основанията по чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК се разкрият в хода на неговото провеждане и подсъдимият не е направил искане производството да продължи /защото не решава въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия/, то въззивната инстанция при същата хипотеза и с оглед правомощията си по чл. 334, ал. 1, т. 4 от НПК следва да се произнесе по въпроса за давността едва с решението и, ако констатира наличието на изтекла давност за наказателно преследване да отмени присъдата и прекрати наказателното производство. В конкретния случай, въззивната инстанция е допуснала нарушение на процесуалния закон - чл. 334, ал. 1, т. 4 от НПК, като от една страна неправилно е прекратила наказателното производство с определение в хода на съдебното заседание, а не с окончателния си съдебен акт, а от друга- не се е произнесла по отмяна на присъдата в частта й относно престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК. Независимо от това обаче, доколкото е невъзможно утежняване положението на подсъдимата, понеже настоящето производство е образувано единствено по нейна жалба, е невъзможна отмяната на атакуваното определение и връщане на делото за ново разглеждане, а посоченият недостатък следва да бъде отстранен от върховната инстанция. Така или иначе, абсолютната давност за наказателно преследване за престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК към датата на постановяване на определението на СГС - 08.10.2014 г. е била изтекла /същата е била изтекла още към момента на постановяване на присъдата, поради което и първата инстанция е приложила закона за давността и не е наказала подсъдимата/. И това е така, тъй като деянието е извършено на 29.03.2010 г. - 01.04.2010 г., същото е наказуемо с "лишаване от свобода до шест месеца или пробация, или глоба от 100 до 300 лв." и съобразно разпоредбата на чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, абсолютната давност е три години и е изтекла на 01.04.2013 г. Основателно е оплакването на жалбоподателя за незаконосъобразност на посоченото от въззивният съд основание, на което той е прекратил наказателното производство, което представлява нарушение на материалния закон. Видно от контролираното определение, СГС неправилно е счел, че основание за прекратяване на наказателното производство за престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК е хипотезата на чл. 82, ал. 1 от НПК, която обаче касае изпълнителската давност - тогава, когато наложеното наказание не се изпълнява, тъй като са изтекли определен брой, визирани в закона години, а не давността за наказателно преследване, какъвто е настоящият случай. Всъщност основанието за прекратяване на наказателното производство за коментираното престъпление, както беше отразено и по-горе е чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК. Доколкото отмяната на постановената присъда в наказателно - осъдителната й част относно престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК е задължително следствие от прекратяване на наказателното производство и това не е било сторено от въззивната инстанция, ВКС намира, че и в тази насока обжалваното определение следва да бъде коригирано. Независимо, че наказателното производство по горепосоченото обвинение следва да бъде прекратено, въззивната инстанция следва да се произнесе с окончателния си съдебен акт по приетия за съвместно разглеждане граждански иск за обезвреда на частния тъжител от деянието по чл. 130, ал. 2 от НК. /ТР № 1/2013 г. по т. д. № 2/2012 г. на ОСНК/. С оглед на изложените съображения се налага извод за основателност на касационната жалба, като атакуваното определение следва да бъде отменено; на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК във вр. с чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК наказателното производство, водено срещу подсъдимата Ю. К. за престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК прекратено, а постановената присъда отменена в частта относно осъждането на подсъдимата за деяние по чл. 130, ал. 2 от НК, извършено на 29.03.2010 г. - 01.04.2010 г. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение