Решение № 10497 от 7.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5948/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. А. М. (гражданин на Украйна), чрез адв. Т. Радуцов, против Решение 552 от 8.4.2024 г. постановено по адм. дело 142/2024 г. на Административен съд гр. Видин. Касаторката навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че решението на Административен съд гр.Видин е неправилно, тъй като административният акт не е мотивиран и не съдържа фактически и правни основания за издаването му, съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Счита, че административният орган не е изпълнил задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени му с Решение 721 от 23.01.2024 г., постановено по адм. д. 11050/2023 г. по описа на Върховния административен съд, с което е отменен издаден предходен отказ на М. за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне. Сочи, че липсата на фактически и правни основания или тяхното пълно несъответствие на предмета на акта е съществено нарушение на изискването за форма и самостоятелно основание за отмяна на акта. Твърди, че неправилно съдът приема, че е спазена предвидената форма, тъй като така очертаното правно основание на оспорения акт само дава дефиниция на що е индивидуален административен акт , но не съответства на фактическите констатации на органа по отношение на причините за отказа като в посоченото от административния орган правно основание не е предвидена хипотеза на отказ за издаване на СУМПС, а от изложените мотиви на органа не става ясно по какъв начин същите са нарушени. Твърди, че условията за издаване на СУМПС по никакъв начин не са свързани със статута на М.. Сочи, че съществува изискване чужденецът да има разрешено пребиваване на територията на Република България, но статутът на чужденеца не е обект на обсъждане в българското законодателство по отношение на правото на СУМПС и административният орган неправилно съпоставя разрешение за пребиваване с временна закрила . Счита, че от изложените мотиви на органа не става ясно защо той изброява правата на чужденците с предоставена временна закрила, съгласно член 39, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) и каква е връзката им с процедурата по издаване на СУМПС, като следва да се има предвид, че изброените в тази норма права не са единствените, които лицата с предоставена временна закрила имат. Сочи, че от това, че правото на издаване на СУМПС не е определено изрично чрез ЗУБ не може да се стигне до извода, че лицата посочени в тази норма нямат това право. Точно обратното, правото на СУМПС е определено косвено, чрез правото на труд и професионално обучение (включително и за водач на леки автомобили), именно в цитираната ал.1 на ЗУБ. Посочва, че административният орган мотивира отказа си с това, че към заявлението М. не е приложила нито един от изброените в чл. 14 на Закона за българските лични документи (ЗБЛД) документи за самоличност и не посочва правна норма, която постановява такова изискване. Счита, че изискването за предоставяне на такъв документ е своеволно и не е подкрепено от никакъв закон, тъй като съгласно чл. 13, ал. 1 т. 1 от Наредба 1-157 от 1 октомври 2002 г. към заявлението за първоначално издаване на СУМПС се прилагат документи съгласно ПИБЛД, а не документи съгласно чл. 14 от ЗБЛД, както неправилно сочи първоинстанционният съд. Твърди, че е представила паспорт към заявлението, каквото е изискването на чл. 33, ал. 1 ПИБЛД и отговаря на условието за издаване на СУМПС, поради което мотивите на съда и органа в тази насока са в противоречие с материалноправните разпоредби. Излага, че липса на някой от необходимите документи към заявлението не е основание за отказ от издаването на СУМПС, като в такъв случай административният орган е длъжен да уведоми подателя на заявлението за допуснатия пропуск и да определит срок за отстраняването му, поради което ако е налице такъв случай, то административният орган е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила. Прави искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, а в условията на евентуалност прави искане делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционният съд. Ответникът началник сектор Пътна полиция към Областна дирекция (ОД) на Министерство на вътрешните работи (МВР) Видин не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните: На 15.05.2023 г. С. М., гражданин на Украйна, е подала Заявление, вх. 1281 за издаване на СУМПС. Към заявлението са приложени: удостоверение за здравословно състояние, уверение за завършено средно образование, удостоверение за завършен курс по първа долекарска помощ при ПТП за водачи на МПС. Към заявлението е приложена и регистрационна карта на чужденец, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ) с 825173596, от която е видно, че на лицето е предоставена временна закрила като гражданин на Украйна със срок до 04.03.2024 г. и дата на първоначална регистрация 29.04.2022 г. Представен е и паспорт FZ655541 издаден от Украйна на името на касаторката. Лицето е положило успешно практически изпит за придобиване на правоспособност за управление на МПС на територията на България. Видно от Удостоверение за сключен граждански брак 0020210006, С. М. е сключила граждански брак с български гражданин на 14.01.2021 г. На 23.05.2023 г. началник сектор Пътна полиция в отдел Охранителна полиция при ОДМВР Видин, с Решение, рег. 953р-3291 е отказал на С. М. издаването на СУМПС по Заявление с вх. 1281/15.05.2023 г. Посоченият административен акт е обжалван и с решение 129 от 12.10.2023 г. по адм. дело 135/2023 г. на Административен съд Видин, оспорването е отхвърлено. С решение 721/23.1.2024 г. постановено по адм. дело 11050/2023 г. Върховниятадминистративен съд, след като е установил съществени нарушения на административно производствените правила от страна на административния орган, е отменил първоинстанционното решение, както и отказа на началник сектор Пътна полиция в отдел Охранителна полиция при ОДМВР Видин и е върнал преписката на последния за произнасяне. С оглед приключилото съдебно производство, М. е подала молба от 30.01.2024 г. до началник сектор Пътна полиция при ОД на МВР - Видин с която след като излага съображенията си, отново моли да й бъде издадено СУМПС. Следва Решение с per. 953000-1631/12.02.2024 г. диспозитивът на което, отново е негативен. С обжалваното решение Административен съд гр.Видин отхвърля жалбата на С. А. М. против Решение с per. 953000-1631/12.02.2024 г. на началник сектор Пътна полиция при ОД на МВР - Видин, с което е постановен отказ за издаване на свидетелство за управление на МПС на чужденец, притежаващ регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила по заявление с вх. 1281/15.05.2023 г., като неоснователна. С решението С. А. М. е осъдена да заплати и направените по делото разноски. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същата е съответна на материалния закон и неговата цел. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено, че М. не отговаря на изискванията за първоначално издаване на СУМПС. Излага, че регистрационната карта на чужденец, издадена на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), представена от жалбоподателката със заявлението не представлява документ за самоличност, а друг документ за самоличност не е представен от страна на жалбоподателката. Посочва, че органът подробно е обсъдил приложимите актове на Европейския съюз (ЕС) относно украинските граждани, като в съответствие Регламент (ЕС) 2022/1280 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2022 г. за определяне на особени и временни мерки с оглед на руското нашествие в Украйна по отношение на документите на водач, издадени от Украйна в съответствие с нейното законодателство е установено, че в случая същият не може да бъде приложен. Посочва, че съобразно чл. 1 от посочения регламент предметът му е определяне специални и временни мерки, приложими към документите на водач, издадени от Украйна в съответствие със законодателството на страната и притежавани от лицата, ползващи се от временна закрила или адекватна закрила, съгласно националното право в съответствие с Директива 2001/55/ЕО и Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382, което касае упражняването на вече придобити права. Съдът излага, че липсва правна възможност за административния орган и съда да не приложи приложимите национални разпоредби при липса на противоречие с правото на ЕС. Приема за неоснователно възражението, че отказът е незаконосъобразен по съображения, че следва да се осигури правото на труд и професионално обучение, като сочи, че съгласно разпоредбата на чл.12 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите-членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, държавите-членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит, но изрично е посочено, че приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта. Сочи, че жалбоподателката като украински гражданин е чужденец, по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), а предвид ангажираните доказателства за сключен граждански брак с български гражданин същата е член на семейството на български гражданин, поради което на основание чл. 1, ал. 2 ЗЧРБ спрямо нея са приложими нормите на ЗЧРБ и за същата е налице правна възможност да получи разрешение за пребиваване по смисъла на § 1, т. 3а от ПР на ЗЧРБ - разрешение за продължително пребиваване по чл. 24, ал. 1,т. 18 ЗЧРБ, с което ще са изпълнени необходимите предпоставки за издаване на българския личен документ-първоначално СУМПС. По тези съображения съдът прави извод за законосъобразност на оспорения отказ и отхвърля подадената жалба. Обжалваното решение е неправилно. Правната уредба по издаване на СУМПС се съдържа в Закона за българските лични документи, Правилника за издаване на българските лични документи /ПИБЛД/, Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ и Наредба I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина /Наредба I-157/. В чл. 4, ал. 2 от ЗБЛД е предвидено, че чужденец, пребиваващ на територията на Република България, има право на документ за самоличност или документ за пребиваване, както и на свидетелство за управление на моторно превозно средство в случаите, определени със закон. Подзаконовата уредба съдържаща се в чл. 36 от ПИБЛД конкретизира, че на чужденците с разрешено пребиваване в Република България и с придобита правоспособност съгласно ЗДвП се издава свидетелство за управление на МПС по реда на тази глава въз основа на подадено заявление по образец съгласно приложение 2а. Неправилно и административният орган, и първостепенният съд, са възприели, че макар С. М. да е придобила правоспособност съгласно ЗДвП /което не е спорно между страните/, по отношение на нея не била налице втората предпоставка разрешено пребиваване , изследвайки пребиваването й през призмата на ЗЧРБ. Вярно е, че в § 1, т. 3а от ДР на ЗЧРБ се съдържа дефиниция на "Разрешение за пребиваване" това е всяко разрешение за пребиваване, издадено от компетентните органи на Министерството на вътрешните работи в съответствие с единния формат, установен с Регламент (ЕО) 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни. Тази дефиниция не следва да намери приложение при определяне на кръга чужденци имащи право да получат българско СУМПС по следните причини: -текстът на § 1 от ДР на ЗЧРБ започва с израза по смисъла на този закон последван от дефиниране на понятия използвани в закона. Следователно съдържанието на понятието разрешено пребиваване , определено с § 1, т. 3а от ДР на ЗЧРБ е единствено за нуждите на този закон и не разпростира своята тълкувателна сила по отношение на останалото позитивно право. -легалната дефиниция съдържаща се § 1, т. 3а от ДР на ЗЧРБ е създадена с изменението на закона обнародвано в ДВ, бр. 36 от 2009 г. Нормата на чл. 36 от ПИБЛД, даваща право на чужденците с разрешено пребиваване в Република България и с придобита правоспособност да получат СУМПС е част от действащото право от датата на влизане в сила на посочения правилник - 16.02.2010 г. Ако нормотворецът на ПИБЛД е имал за цел да ограничи понятието разрешено пребиваване до кръга определен от § 1, т. 3а от ДР на ЗЧРБ, правилникът следваше да съдържа израз по смисъла на ЗЧРБ . Такава препращащ израз в ПИБЛД липсва. -дефиницията по § 1, т. 3а от ДР на ЗЧРБ е в противоречие с норми на правото на Европейския съюз. Цитираният в дефиницията Регламент (ЕО) 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни /Регламент (ЕО) 1030/2002/ определя в своя чл. 1, § 2, б. а че разрешение за пребиваване" означава всяко разрешение, което е издадено от органите на държава-членка и позволява на гражданин на трета страна да пребивава на нейната територия . Идентично е определението съдържащо се в чл. 2, б. ж от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите-членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием /Директива 2001/55/ЕО/, а именно разрешение за пребиваване" означава всяко разрешение или одобрение, издадено от властите на държава-членка, в предвидената от законодателството на тази държава форма, даващо на гражданина на трета държава или на лицето без гражданство основание да пребивава на нейната територия . Прави впечатление, че цитираните европейски регулации, не ограничават разрешението за пребиваване да е издадено само и единствено от органите на Министерството на вътрешните работи на съответната държава, а приемат, че е налице разрешено пребиваване, във всички случаи на разрешение или одобрение издадени от всички органи притежаващи тази компетентност. С оглед примата на европейското право /по отношение на регламентите/, прокламиран в чл. 15, ал. 2 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, се налага извода, че понятието разрешено пребиваване , използвано включително и в чл. 36 от ПИБЛД има съдържанието съдържащо се в чл. 1, § 2, б. а на Регламент (ЕО) 1030/2002. Касаторът е лице с украинско гражданско, ползващо се от временна закрила по смисъла на чл. 1а, ал. 3 ЗУБ. Органът предоставящ временна закрила е Министерският съвет на Република България /чл. 2, ал. 2 ЗУБ/. Съгласно чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ чужденците с предоставена временна закрила имат право да останат на територията на Република България. Съгласно Речник на българския език, издание на Института за български език към Българската академия на науките, глаголът пребивавам означава съм; намирам се; оставам някъде за определено време; престоявам; . Граматическото тълкуване на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ сочи, че чужденците с предоставена временна закрила имат право да пребивават /да останат/ на територията на Република България. От изложеното по-горе се налага извода, че С. М., като лице с предоставена от компетентен български орган временна закрила, което има право да остане на територията на Република България е лице с разрешено пребиваване по смисъла на чл. 1, § 2, б. а на Регламент (ЕО) 1030/2002 и на чл. 36 от ПИБЛД, даващ право на чужденците с разрешено пребиваване и с придобита правоспособност по ЗДвП да получат СУМПС, разбира се при съобразяване с условията на специалния ЗДвП, към който препраща чл. 4, ал. 2 от ЗБЛД и с условията на Наредба I-157, издадена по силата на законовата делегация на чл. 159 от ЗДвП. Нормата на чл. 151, ал. 5 сочи, че СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация. Тази норма е създадена в изпълнение на задължението за транспониране на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства /Директива 2006/126/ЕО/ и в частност на текстовете на чл. 7, § 1, б. "д" и § 3, б. "б" от посочената директива, поставящи условие за издаване на СУМПС или неговото подновяване кандидатът да има обичайно място на пребиваване на територията на държавата-членка, издаваща свидетелството. От своя страна чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба I-157 конкретизира, че лицата, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, подписват декларация по образец съгласно приложение 1, че обичайното им пребиваване е в Република България и дали притежават свидетелство, издадено от държава членка на Европейския съюз, или друга държава страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или Конфедерация Швейцария. Легално определение на понятието обичайно пребиваване се съдържа в § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП и то /в относимата към настоящия случай част/ е това е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Няма спор, че г-жа М. на 14.01.2021 г. в гр. Видин е сключила граждански брак с българския гражданин П. М.. От Регистрационната й карта е видно, че тя пребивава в страната поне от 29.04.2022 г. и че настоящият й адрес е общ. Видин, [населено място], улица Тринадесета 7. От представените по делото доказателства става ясно, че касаторката отговаря на изискванията на чл. 151, ал. 5 ЗДвП и на чл. 7, § 1, б. "д" от Директива 2006/126/ЕО/ - повече от 185 дни от последните 12 месеца преди подаване на заявлението за издаване на СУМПС живее на посочения адрес, налице са лични връзки и е изпълнила условието на чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба I-157 да декларира тези обстоятелства, както и че не притежава друго СУМПС. Представянето на декларация с посоченото съдържание, не лишава органа от правото да извърши, необходимите /според него/ проверки на достоверността на декларираното. До установяване на противното декларираните факти, следва да бъдат приети за достоверни. В случая административният орган не е установил противното. В допълнение на изложеното, върховната инстанция намира, че следва да бъде обсъдена нормата на чл. 6, § 4 от Регламент (ЕС) 2022/1280 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2022 година за определяне на особени и временни мерки с оглед на руското нашествие в Украйна по отношение на документите на водач, издадени от Украйна в съответствие с нейното законодателство /Регламент (ЕС) 2022/1280/. Вън от съмнение е, че разпоредбите на цитирания регламент са неотносими към настоящия случай, тъй като тези разпоредби визират документи на водач, издадени от Украйна, каквито г-жа М. не притежава. Регламентът /чл. 6, § 1-3/ допуска държава-членка да издаде СУМПС на украински гражданин, който е заявил, че свидетелството му е изгубено или откраднато. Издаването се осъществява след извършване на проверка, включително с помощта на компетентните органи на Украйна, относно наличието на права за управление на превозно средство, придобити от това лице в съответствие с приложимото в Украйна законодателство, както и дали друга държава членка вече не е издала свидетелство за управление на МПС на това лице в съответствие с чл. 6. Целта на проверката е да се гарантира, че има издадено свидетелство за управление на МПС, както и че същото не е било ограничено, спряно или отнето. Така издаденото СУМПС важи на територията на Съюза. Прави впечатление, нормата на чл. 6, § 4 от регламента, която позволява дори в случаите, когато описаната проверка не е възможна, държава-членка да издаде СУМПС, което ще важи само за нейна територия. Съществуващите в Европейския съюз и в частност Република България правила и изисквания към пътните превозни средства, към водачите, към тяхната подготовка и умения и т.н. целят осигуряване на пътната безопасност, опазване на живота и здравето на населението. Така описаните цели ще бъдат постигнати в много по-голяма степен, съответно ще бъдат по-малко застрашени ако бъде издадено СУМПС на придобилата правоспособност по ЗДвП касаторка, отколкото при издаването на СУМПС на лица при неизяснени обстоятелства относно наличието на квалификация въобще съгласно чл. 6, § 4 от регламента. От изложеното по-горе се налага извода, че С. М. гражданин на Украйна, е чужденец с разрешено пребиваване по смисъла на чл. 1, § 2, б. а на Регламент (ЕО) 1030/2002 и на чл. 36 от ПИБЛД, отговаря на изискванията на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП да е установила обичайното си пребиваване в Република България и не е спорно, че е придобила правоспособност по ЗДвП и че е представила паспорт издаден на нейно име в Украйна. Следователно Решение с peг. 953000-1631/12.02.2024г. на началник сектор Пътна полиция при ОД на МВР-Видин, с което е постановен отказ за издаване на свидетелство за управление на МПС е постановено в нарушение на закона. Като е отхвърлил оспорването срещу посоченото решение, Административен съд гр. Видин е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде касиран, оспореният административен акт следва да бъде отменен, а преписката изпратена на административния орган за произнасяне, при съобразяване с указанията по тълкуване и прилагане на закона, съдържащи се в мотивите на настоящото решение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 173, ал. 2 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение