Решение № 17503 от 30.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10269/2013 г.

Решение № 17503 от 30.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10269/2013 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 137/24.06.2013 г. по административно дело № 179/2012 г. Административен съд - Кюстендил е отхвърлил оспорването на решение № РД-12-45/8.06.2012 г. на директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО) - Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата на Емил Иванов Георгиев от с. Жиленци, общ. Кюстендил, срещу разпореждане № 4907032864/19.03.2012 г. на длъжностното лице по пенсионното осигуряване, предявено с негова жалба вх. № ПП-01-18948-7/26.06.2012 г. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Емил Иванов Георгиев, подадена от пълномощника му адвокат Анани Константинов. По съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска отмяна на решението на първоинстанционния съд. В съдебно заседание касаторът се явява лично и поддържа касационната жалба. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Кюстендил, не изразява становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакувания съдебен акт. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора и неговият повереник пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решението се основава на задълбочена и обоснована преценка на събраните писмени доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд (т.е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията) в хода на проведеното от него съдебно-административно производство е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства от значение за спорното право, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на процесното решение съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата в случая нормативна уредба е направен правилен краен извод за неоснователност на жалбата срещу акта, като убедително са опровергани релевираните и пред настоящата инстанция доводи от касатора и процесуалния му представител за неговата незаконосъобразност. На база на правилно установените факти съдът е извел обосновани изводи (съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни) в насока, че решението е издадено от компетентен административен орган в съответствие с правомощията му, в предвидената от чл. 59, ал. 2 писмена форма и съдържа изискуемите реквизити, при спазване на съществените процесуални правила, в съответствие с материалния закон и целта на закона, което изключва наличието на отменителните основания по чл. 146 от АПК. С процесното разпореждане от 19.03.2012 г. пенсионният орган е отказал да отпусне на Емил Иванов Георгиев лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, по съображения, че лицето към датата на заявлението (28.11.2011 г.) не отговаря на изискването да има 15 години осигурителен стаж от втора категория труд. Решаващо в случая се явява незачитането от органа на положения от Георгиев труд като строителен бояджия в ТПК "Украса" гр. Кюстендил през периода от 1.03.1972 г. до 21.03.1973 г. като такъв от втора категория, а и въобще като осигурителен стаж. При осъществения административен контрол директорът на Районно управление "Социално осигуряване" - Кюстендил не е намерил основания да ревизира разпореждането, поради което с оспореното пред Кюстендилския административен съд решение от 8.06.2012 г. по същество го е потвърдил. Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че трудът на Георгиев през спорния период следва да бъде зачетен, но като трета, а не като втора категория. С приложеното влязло в сила решение № 221/26.04.2013 г. по гражданско дело № 1819/2012 г. на Кюстендилския районен съд по реда на чл. 3 от Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж е признато за установено по отношение на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Кюстендил, че Емил Иванов Георгиев е работил в ТПК "Украса" гр. Кюстендил, преобразувано в "КОХУ" ЕООД, през периода от 1.03.1972 г. до 1.03.1973 г. включително на длъжност "строителен бояджия". Както прецизно е отбелязано в мотивите на проверяваното решение на Административен съд - Кюстендил, съгласно т. 26 от отменения Правилник за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП) от втора категория е трудовият стаж на строително-монтажните работници (без строителен бояджия), работещи непосредствено на обектите от строително-монтажната дейност, а няма данни ТПК "Украса" да е била кооперация за строително-монтажни дейности, поради което не са налице предпоставките по т. 66и във връзка с т. 26 от ПКТП (отм.) този трудов стаж да се определи като такъв от втора категория. При това положение, ако и да се увеличава общата продължителност на осигурителния стаж на Георгиев с една година, то не се променя факта, че към 28.11.2011 г. същият не е отговарял на едно от кумулативните изисквания по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, защото към релевантния момент той е имал отработени под изискуемите 15 години труд при условията на втора категория (14 години, 1 месец и 13 дни), което означава, че към този момент за него наистина не са били налице предпоставките за ранно пенсиониране при условията на цитираната разпоредба. Ирелевантно за изхода на спора е това, че впоследствие Георгиев поради навършване на необходимата възраст е пенсиониран (индиция за което е приложеното разпореждане от 5.09.2013 г.), защото съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Изложеното налага извод, че отричайки на Георгиев към процесния момент правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, длъжностното лице по пенсионно осигуряване е издало разпореждане, съответстващо на материалния закон и неговата цел, а като е отхвърлил жалбата срещу този отказ, директора на ТП на НОИ (РУСО) е постановил материално законосъобразен контролен акт. Предвид тези съображения Върховният административен съд намира, че като не е уважил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,