Решение № 3072 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1276/2017 г.
ВАСII отделение12.03.2018 г.докладчик Мартин Аврамов
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1375/19.10.2016 г. на Административен съд - Б. по адм. дело № 354/2016 г. и Определение № 1580/14.11.2016 г. за допълването му в частта относно разноските. ОСЪЖДА М. М. Д. да заплати на община П. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 (сто) лева. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 3072 от 12.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 1276/2017 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК и чл. 248, ал. 3 ГПК вр. чл. 144 АПК.
Образувано е по 1) касационна жалба, наименувана "възражение", на М. М. Д. срещу Решение № 1375/19.10.2016 г. на Административен съд - Б. по адм. дело № 354/2016 г., с което е отхвърлено оспорването й на Заповед № I-С-106/27.05.2016 г. на кмета на община П., нареждаща премахването на незаконен строеж "Приобщена пристройка към първи жилищен етаж на 2МЖ с изградена баня", находящ се в УПИ II-1246, кв. 141 по плана на гр. П., и 2) "възражение", имащо характера на частна жалба, против Определение № 1580/14.11.2016 г. за допълване на съдебното решение в частта му за разноските, с което Д. е осъдена да заплати на общината сумата от 600 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът изразява становище за правилност на атакуваното решение.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на оспорването.
I. Касационната жалба е допустима, но неоснователна.
- Пристройката с описаните в заповедта параметри представлява строеж според дефиницията на § 5, т. 38 ДРЗУТ, не попада между обектите по чл. 151, ал. 1 ЗУТ, за които не се изисква разрешение за строеж, и на общо основание за изграждането й е бил необходим изричен разрешителен акт от главния архитект на общината - чл. 148, ал. 1 и 2 от закона. При липсата му, която се твърди и от самата касаторка, строежът е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ.
- В случая търпимостта на строежа, която би осуетила премахването му, е изключена по принцип. Доколкото строежът е от 2014 г., той е изграден далеч след крайния момент по § 127, ал. 1, изр. 1 ПЗР към ЗИДЗУТ от 2012 г. - 31 март 2001 г., и изследването дали е бил евентуално търпим не е възможно. Затова премахването му е разпоредено законосъобразно, а отхвърлящото жалбата против заповедта съдебно решение съответства на материалния закон. Причините, породили необходимостта от строежа, са неотносими към възникването на предвидените от закона неблагоприятни последици от неправомерното му реализиране.
- Неоснователен е доводът на Д., че не е подавала жалба до общинските органи относно нейния строеж.
Административното производство по премахване на строежи се образува с констативен акт, а за съставянето му е без значение сигнализирането на органите по строителния контрол - чл. 225а, ал. 2 ЗУТ, тъй като те упражняват компетентността си служебно. От тяхната преценка зависи развитието както на процедурата по установяването на незаконни строежи, така и спрямо кой строеж да се издаде заповед за премахване. Противно на виждането на оспорващата, основано на твърдението и за други незаконни строежи в същия имот, поредността на премахването им не подлежи въобще на съдебен контрол, а останалите строежи са извън предмета на настоящото дело и съдът не може да се произнася по тях.
- Разглеждането на заявените с жалбата искания за узаконяване на строежа и за предоставяне на общинско жилище е във функциите на общинската администрация. То не е подведомствено на административния съд, който би могъл единствено, при подадено оспорване от заинтересованата страна, да проверява законосъобразността на издадените по повод на тях административни актове.
II. Допустима, но неоснователна, е и частната жалба.
- Присъждането на юрисконсултско възнаграждение е поискано от административния орган своевременно, дължимо е на основание чл. 143, ал. 4 АПК, а молбата за допълване на съдебното решение е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК и е била допустима.
- Към момента на постановяване на определението е действала старата редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК (преди изменението - ДВ, бр. 8 от 2017 г.) и приложима относно минималния размер на юрисконсултското възнаграждение е разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Фиксираното в нея възнаграждение възлиза на 600 лв., присъдената в полза на администрацията сума е съобразена с него и не би могла да се намали.
Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение и определението по разноските.
Неоснователността на касационната жалба е предпоставка за присъждане на заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение в полза на администрацията, което ще бъде съобразено с минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 144 АПК.
Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение