Решение № 807 от 3.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6494/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Прешъс хоум ООД със седалище в гр. Варна, чрез адв. Руйков, срещу Решение 2455 от 11.03.2024 г., постановено по адм. дело 1337/2023 г. по описа на Административен съд Варна. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, допуснати нарушения на съществени процесуални правила и поради необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отмени Решение 2153-03-67 от 28.04.2023г. на Ръководител на ТП на НОИ Варна, с което е било потвърдено Разпореждане 5104-03-46 от 14.03.2023г. на длъжностното лице по чл.60 ал.1 КСО в същото поделение на НОИ, с което е била призната, станалата на 27.12.2022г. с В. Е. Л. в землището на [населено място], обл. Монтана злополука, за трудова, или респ. делото се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния административен съд. Претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Ответникът Директор ТП на НОИ Варна, чрез ст. юриск. К., намира така подадената касационна жалба за неоснователна и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Ответниците Е. Л. Ф. и С. Р. Ф. и двамата с адрес [населено място], обл. Видин, чрез адв. Симеонов, намират така депозираната касационна жалба за неоснователна и настояват за оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендират се разноски по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. Симеонов. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество и за основателна. За да отхвърли жалбата на Прешъс хоум ООД срещу издаденото от ответника по касация решение, първостепенният съд е приел, че органът, а и длъжностното лице по чл.60 ал.1 КСО в същото поделение на НОИ, правилно са приложили материалния закон нормата на чл.55 ал.2, т.1 КСО, поради което с основание са признали станалата с Л. на дата 27.12.2022г. злополука за трудова. Настоящият касационен състав намира този извод за необоснован, постановен при неправно приложение на материалния закон. Преди всичко следва да се посочи, че спорните елементи от фактическия състав в разглеждания казус се свързват с приложението на новелата на чл.55 ал.2, т.1 КСО, според която трудова е и злополуката станала с осигурен по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до: основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер. В тази връзка съществено е било да се даде ясен и точен отговор на въпроса дали травматичното увреждане е настъпило по време на обичайния път при отиване на работа на 27.12.2022 г., но това е важимо само, ако се установи, че придвижването на осигуреното лице е било от неговото основно място за живеене или от друго допълнително място, в което той живее постоянно. Като съд по фактите, първостепенният съд е приел за установено, че Л. въпросният ден е предприел пътуване с личния си автомобил от [населено място], обл. Видин(населеното място, в която живеят неговите родители и където същият е прекарал със семейството си коледните празници), към гр. София и по-конкретно към мястото си на работа, съгласно сключен от него трудов договор с касационния жалбоподател от 11.11.2021г. за длъжността Готвач топла кухня в Бурата италиана Парадайз София . Първостепенният съд е приел, че пътуването е било по обичайния път от [населено място] до гр. София, като според административния съдия населеното място, от което е пътувал, в пълна степен удовлетворява изисквания на закона за друго допълнително място на живеене с постоянен характер , като се е позовал за този си извод и на факта, че в селото е и постоянният адрес на лицето, вписан в неговата лична карта. Според касационна инстанция последните изводи на съда са необосновани, направени в резултат и на неправилно възприета фактическа обстановка, като не се били обсъдени всички събрани и в административното, а и в съдебното производство, доказателства поотделно и най-вече в тяхната съвкупност. На първо място тази инстанция намира, че следва да се посочи, че централен за казуса е въпросът, касаещ установяване дали мястото, от което е пътувал Л. въпросния ден покрива поне една двете хипотеза на КСО, посочени в т.1 на ал.2 на чл.55. В тази връзка и длъжностното лице по чл.60 ал.1 КСО, а и ответникът по касация Ръководител ТП на НОИ Варна, са приели, че осигуреното лице е пътувало често по обичайния си път от мястото на живеене(прието и за негов дом ) в [населено място] до мястото си на работа Бурата италиана Парадайз София . В мотивите на оспореното съдебно решение в тази връзка изводът на съда е по-детайлизиран, като е прието, че предвид честотата на пътуванията на починалия служител до това населено място, то може да се определи като друго допълнително място на живеене с постоянен характер . В тази връзка е безспорно, че в обжалваният административен акт, с който е потвърдено разпореждането на длъжностно лице по чл.60 ал.1 КСО, не се съдържа конкретизация в коя хипотеза се приема да е настъпила приетата за трудова злополука, след като органите не са визирали дали къщата в [населено място] е основното място за живеене на лицето, респ. дали следва да се окачестви като друго допълнително място на живеене с постоянен характер. Допълвайки този пропуск, първоинстанционния съд мотивира изводите си в тази насока, реферирайки към обстоятелството, че относими тук са нормите от Закона за българските лични документи(ЗБЛД) и Закона за гражданската регистрация(ЗГР), касателно институтите, уреждащи постоянен адрес и настоящ адрес на физическите лица. В тази връзка е необходимо да се посочи, че изводите на първостепенния съд в тази насока не съответстват на приложимите материално-правни разпоредби, тъй като най-малко и ако законодателят е имал това предвид, то той би насочил директно към приложението на нормите на ЗГР и ЗБЛД, респ. нямаше да дефинира в разглеждания фактически състав мястото не живеене по начин, различен от този в двата визирани нормативни акта. На следващо място административният съдия приема и за безспорно, че постоянния и настоящия адреси на Л. са били в [населено място], но (и след като не е събрал нарочни доказателства в тази насока) се е доверил на посоченото в някои от документите, събрани в хода на административното производство, които обаче не е анализирал в съвкупност с останалите. Така в представения по делото трудов договор(на който съдът се е позовал) е вписано, че лицето е с постоянен адрес гр. Видин , а не [населено място], което макар и да се намира в същата Община Видин, е отделно населено място(село). По-съществено е било, че в представения препис извлечение от акт за смърт на лицето, издадено още на дата 29.12.2022г. от Кметство [населено място], обл. Монтана, където е съставен и акта за смъртта на Л. същия ден, е ясно посочено, че постоянният адрес на лицето е в населеното място гр. Видин, а не в [населено място]. В този смисъл, като е пропуснал да констатира различията в източници на информация, без да събере допълнителни доказателства за важни за изясняване на спора релевантни факти, административният съдия е извел необосновани изводи, допуснал е и съществено нарушение на процесуалните правила. Изложеното обаче не пречи на касационната инстанция да извърши дължимата преценка, която е направил и първоинстанционния съд, тъй като ясна е практиката на касационната инстанция, посочена още в Решение 5927 от 21.05.2008г. на ВАС по адм. д. 332/2008 г., VI о., според която понятията "основно място за живеене" и "допълнително място за живеене" не следва да се свързват, вкл. и по аналогия, с Глава четвърта, раздел I ЗГР, където са изяснени категориите "постоянен и настоящ адрес". В този смисъл настоящата съдебна инстанция намира, че по делото са събрани ясни доказателства, установяващи на първо място, че от 2015г. Л. е живеел на квартира в гр. София, като от същата година е започнал работа в заведенията на касационния жалбоподател, първо в ресторанти Хепи , а през 2021г. и в Бурата италиана Парадайз София . В тази насока са непротиворечивите показания на разпитаните в о. с. з. на 13.12.2023г. и на 07.02.2024г. свидетели К. и Р.. От представения договор за наем на л. 69 от делото на Административен Съд Варна се установява, че от 11.08.2020г. служителят е живял в апартамент гр. София, бул. Мария Луиза 193, ет.6, като е пътувал към работно си място в МОЛ Парадайз (от м. ноември 2021г. ) основно с метрото. За това непосредствени впечатления имат както св. К., така и св. Й. (разпитана в същото о.с.з.), работили на същото място, в близки отношения с починалото лице, имащи поради това и напрактика ежедневен контакт с него. Или обосновано е да се приеме при тези безспорни факти, че именно този апартамент(това жилище) е покривало изискването за основно място на живеене на лицето по см. на чл.55 ал.2, т.1 КСО, което не е отречено и от първоинстанционния съд. Що са отнася до приемането на къщата в [населено място] за друго допълнително място за живеене с постоянен характер от последния съд, то следва да се отбележи, че освен несъответната привръзка със ЗГР и ЗБЛД, то необосновано е прието и че това място за живеене е било за Л. такова, в което той живее също постоянно. Всъщност и св. К., и св. Й. непротиворечиво сочат, че починалият им колега се е прибирал при родителите си в [населено място] само по във връзка с лични, семейни или други празнични поводи, не повече от 3-4 пъти годишно. Според сестрата на осигуреното лице св. Р. брат и е пътувал между един и два пъти месечно до [населено място]. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че и доколкото липсва дефинитивни норма, то общоприетото(съгласно българския тълковен речник) по отношение изискването към допълнителното място на живеене, за да е с постоянен характер, е живеенето в него да е било: непрекъснато, дълготрайно, дългосрочно, да е много често и да не се изменя. По същество от събраните в съдебното производство гласни доказателства показанията на свидетелите К. и Й., които са били близки на Л. и са имали почти ежедневни впечатления за работата и живота му, той е пътувал до родния дом на родителите си, който е бил на повече от 200 км. от гр. София, не-повече от един път на три месеца, което не може да удовлетвори изискването за постоянен характер на местоживеене за него на този адрес в интересуващия ни тук смисъл. Дори и посещенията да се били с интензитет от един или два пъти месечно(съгласно показанията на сестра му), то и това според настоящия състав на съда, също не може да представи дома на родителите(върху който в съдебното производство не са установени права на собственост за Л.) като допълнително място на живеене с постоянен характер . При преценката си първоинстанционният съд в тази връзка не е отчел, че показанията на св. Р. следва да се съобразяват и с посоченото в чл.172 АПК, във вр. с чл.144 АПК, а освен това тя единствена сочи такава честота на придвижване. Нещо повече самата сестра няма лични, непосредствени впечатления по придвижванията на брат си до [населено място] и както тя самата заявява при разпита и в съдебно заседание, не винаги е била с него при родителите им, тъй като си има собствено семейство в гр. София. На следващо място установява се, че при тези пътувания на Л. обичайният маршрут(с отклонение в гр. Враца за вземане на работещата с него св. Й., когато смените се съвпадали) е бил до квартирата на осигуреното лице. Т.е. същият се прибирал първо в жилището си на постоянно пребиваване в гр. София, след което е отивал на работа. В този смисъл за дата 27 декември 2022г. се твърди, че в този ден, в отклонение от това правило, Л. е следвало директно да се отправи към работното си място. В случая обаче за това няма обективни данни, а и доколкото това е в отклонение от обичайното, това следваше да се установи при условията на пълно главно доказване, т.е. че служителят е пътувал именно към мястото си на работа, а не към квартирата си. Същественото тук е, че в случая(и ако това се приеме за вярно) това е било пътуване, което не е било и по обичайния път при отиване на работа. Т.е. за него дори и при пътувания с честота един или два пъти месечно не е било обичайно да пристига директно на работното си място, съобразно посоченото от св. К., а и св. Й., която споделя, че когато са пътували съвместно винаги са предпочитали първо да се приберат в квартирите си в гр. София(тъй като са живеели в различни краища на столицата), за да се оставят багажа си и да си починат от дългия път. Настоящият състав счита, че при тази фактическа обстановка не могат да се направят обосновани изводи за наличие на кумулативните предпоставки по чл.55 ал.2, т.1 КСО, водещи до квалифициране на злополуката като трудова. Консеквентно това обосновава и извода на настоящия състав за незаконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, тъй като неправилно е бил приложен материалният закон, т.е. налице е касационно основание по чл.209, т.3 АПК. Или решението следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което жалбата на Прешъс хоум ООД се уважи, а оспореното Решение 2153-03-67 от 28.04.2023г. на Ръководител на ТП на НОИ Варна и потвърденото с него Разпореждане 5104-03-46 от 14.03.2023г. на длъжностното лице по чл.60 ал.1 КСО в същото поделение на НОИ, се отменят като незаконосъобразни. По разноските. С оглед изхода от спора, разноски следва да се присъдят на Прешъс хоум ООД, като същите се констатираха да се в размер на общо 2 600 лева, съобразно представения списък на разноските в тази инстанции(200 лева платени за ДТ и 2 400 лева за адвокатско възнаграждение). По направеното възражение за прекомерност, то съгласно чл.8 ал.2, т.2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение е в размер на 500 лева, без включен ДДС съгласно §2а от ДР на Наредбата. При това положение възражението е частично основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото в тази инстанция и проведеното по него едно съдебно заседание, в което не са събрани никакви доказателства. Доколкото уговореното възнаграждение касае само тази съдебна инстанция, то същото следва да се намали до сумата от 1 500 лева без включен ДДС или 1 800 лева с включен ДДС. С оглед на това НОИ следва да заплати на ООД-то сумата от общо 2 000 лева разноски. По изложените съображения Върховният административен съд, Шесто отделение