Решение № 5014 от 21.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1554/2016 г.

Решение № 5014 от 21.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1554/2016 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационните жалби на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН, Дирекцията) и Д. Е. Д. против решение № 1258/14.07.2015 г. по адм. дело № 1921/2014 г. по описа на Административен съд - Б.. С касационната жалба на ГДИН първоинстанционното решение е обжалвано в частта му, с която Дирекцията е осъдена да заплати на Д. Е. Д. обезщетение в размер на общо на 3 600 лв. за претърпени неимуществени вреди за преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие противоправни действия и бездействия на служители на ГДИН, изразяващи се в неизпълнение на задълженията им по чл. 40, ал. 2, т. 1 и 3 във връзка с чл. 156 от ЗИНЗС и тези по чл. 150 от ППЗИНЗС за периода от 07.03.2013 г. - 17.09.2014 г. и неосигуряване на подходящи условия за провеждане на свижданията в затвора за периода 08.11.2011 г. -27.03.2012 г. и 01.07.2013 г. до 17.09.2014 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Оплакванията на ГДИН са относно правилността на решението като постановено при необоснованост на правните изводи на съда и в противоречие с приложимия материален закон. Според този касатор, по делото не е доказано настъпването на реално претърпени вреди - промяна в психологическото и физиологично състояние на ищеца, което да е резултат от противоправни действия/бездействия на служители при ГДИН. Поддържа се, че видно от доказателствата по делото ГДИН, чрез служителите на затвора в Б., е работило за постигането на оптимално възможните условия за удовлетворяване исканията на ищеца във връзка с обезпечаване правата му като лице лишено от свобода, предприемайки възможните и разумни действия в тази посока. Твърди се, че съдът е извел необоснован извод за нарушаване на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както и че не е налице изтезание, жестоко или нечовешко отношение към ищеца, нито условията при които е пребивавал са достигнали ниво на суровост. Изразено е несъгласие и с обосноваването на размера на обезщетението като справедлив, както и с неприсъждането на юрисконсулско възнаграждение съобразно отхвърлената част на иска. К. Д. Д., действащ чрез адв. Д. Г., обжалва решението в частта, с която съдът е отхвърлил искът му до пълния предявен размер от 16 400 лв. Поддържа се, че присъдения размер на обезщетението е занижен и немотивиран, както и че съдът противно на чл. 3, ал. 2, т. 2 от ЗИНЗС във вр. с чл. 84, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 68 от ППЗИНЗС е приел, че неосигуряването на подходяща (вегетарианска) храна не представлява жестоко и нечовешко отношение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба на ГДИН е основателна по част от съображенията, изложени в същата. Фактите по делото са установени и много подробно обсъдени от съда в мотивите на решението. Въпреки това съществувало противоречие между правната преценка на фактите по втората искова претенция на жалбоподателя, възприета като краен резултат за неоснователна и крайния извод на съда, че искът, разглеждан като обща съвкупност между втората, третата и четвъртата претенция, е частично основателен в размер на 3600 лв.. Според прокурора, подобна съвкупна преценка на фактори, които по отделно не притежават необходимия интензитет да бъдат отнесени към хипотезата на чл. 52 ЗЗД е възможна, но в конкретния случай липсвали мотиви как този размер е определен по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД и каква е относителната тежест на втората претенция в общата съвкупна преценка, след като разгледана самостоятелно съдът е приел, че е неоснователна и недоказана. Липсата на мотиви в тази насока е процесуално нарушение, което според прокурора е съществено и което води до необоснованост на съдебния акт. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия съдебен състав като прецени, че касационните жалби са редовно подадени, в срок и от надлежни страни, намира същите за допустими. За да се произнесе по съществото на обжалването съдът установи следното: Административният съд е сезиран и е приел за разглеждане четири обективно съединени иска. С първият иск се претендира заплащане на обезщетение в размер на 4000 лева за неимуществени вреди настъпили вследствие бездействие на администрацията на затвора да осигури подходящи условия за провеждане на свижданията в затвора за периода 08.11.2011 г. -27.03.2012 г. и 01.07.2013 г. до датата на подаване на исковата молба (17.09.2014 г.). С вторият иск се претендира заплащане на обезщетение в размер на 2400 лева за неимуществени вреди настъпили в следствие бездействието на администрацията на затвора да осигури вегетарианска храна на ищеца за периода 01.02.2014 г. - 17.10.2014 г. Третият обективно съединен иск е за заплащане на обезщетение в размер на 4000 лева за неимуществени вреди настъпили в следствие бездействието на администрацията на затвора да изпълни задълженията си по чл. 40, ал. 2, т. 1 и 3 във връзка с чл. 156 от ЗИНЗС, а именно осигуряване на условия за поддържане на физическото и психическото здраве и за уважаване на човешкото достойнство на осъдените и ограничаване на отрицателните последици от действието на присъдата и вредното влияние на средата на осъдените за периода 07.03.2013 г. - 17.09.2014 г. Четвъртият обективно съединен иск е за заплащане на обезщетение в размер на 6000 лева за неимуществени вреди настъпили в следствие действия и бездействия на служители на ответника, назначени в Затвора - Б. да провеждат културно-информационни мероприятия с ищеца за периода 07.03.2013 г. - 17.09.2014 г. Със сега обжалваното съдебно решение, съдът се е произнесъл като е осъдил Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" да заплати на ищеца общо обезщетение в размер на 3 600 лв. за претърпени неимуществени вреди - преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие противоправни действия и бездействия на служители на ГДИН, изразяващи се в неизпълнение на задълженията по чл. 40, ал. 2, т. 1 и 3 във връзка с чл. 156 от ЗИНЗС и тези по чл. 150 от ППЗИНЗС за периода от 07.03.2013 г. - 17.09.2014 г. и неосигуряване на подходящи условия за провеждане на свижданията в затвора за периода 08.11.2011 г. -27.03.2012 г. и 01.07.2013 г. до 17.09.2014 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил искът до пълния предявен размер от 16 400 лв. За да постанови общ обезщетителен диспозитив по отношение на четирите иска, съдът се е позовал, че според Европейският съд по правата на човека (Решение от 10.02.2012 г. по делото Шахънов срещу България) разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможният му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване на релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според съда по правата на човека лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл. 3 от Конвенцията. Това становище на Съда по правата на човека е последователно застъпено в всички решения цитирани в Приложение № 2 на постановеното на 27.01.2015 г. решение "Нешков и другите срещу България". При тези съображения, съдът е преценил ефектът от неизпълнението на задълженията на затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди като е отчел в съвкупност преживяното от ищеца независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова регламентация. Съдът е приел, че в случая поставянето на ищеца в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС само по себе си представлява третиране способно да породи у него емоционално и морално страдание, каквито той твърди. Независимо от липсата на конкретни доказателства относно изживените отрицателни емоции, недопускането му до участие в мероприятия по чл. 150 от ППЗИНЗС или такива в изпълнение на чл. 40 и чл. 156 от ЗИНЗС с мотиви, че дразни, има опозиционно поведение, аутсайдер е и пише много молби и жалби, е прието, че тези емоции са от такова естество, че предизвикват у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдяните от ищеца страдания, които обосновават и настъпила неимуществена вреда за него. (в този смисъл решение от 02.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото на Й. срещу България - 146; решение от 10.01.2012 г. на ЕСПЧ по делото на Ш. срещу България -41 и др.). При така установеното отношение на служителите на затвора формирано по горните причини, съдът е приел, че ищецът е претърпял изпитание, надвишаващо неизбежната степен на страдание, присъща на наказанието лишаване от свобода. По отношение размерът на иска, съдът е приел, че той е частично основателен. Въз основа на правилото на чл. 52 от ЗЗД, съдът е определил обезщетение по справедливост, отчитайки характера на деянието, извършено от служителите на ответника и на увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални страдания и съответния престой на ищеца в затвора, неговото здравословно състояние и размера на обезщетенията, които Съдът по правата на човека присъжда в своите решения по близки казуси. При тези съображения, съдът е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 3 600 лв от общо претендираните 16 400 лева. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно по основание на претенцията, но неправилно по отношение размерът на присъденото обезщетение. В тази връзка, касационната инстанция намира, че касационната жалба на ГДИН е частично основателна по отношение несправедливо завишения размер на присъденото обезщетение. Неимуществените вреди представляват засягане на личността и достойнството на гражданина, изразяваща се в преживени негативни емоции, душевни терзания и страдания. ЗОДОВ не уточнява как се определя размерът на неимуществената вреда, поради което субсидирано следва да се прилага гражданското законодателство и по-конкретно чл. 52 от ЗЗД, който дава възможност за определянето им по справедливост, както правилно е процедирал и съдът. Настоящата инстанция обаче не приема за обосновано заключението на съда, че присъденото обезщетение в размер на 3 600 лв. е справедливо спрямо претърпените от ищецът неимуществени вреди през визирания период на престой в затвора. Настоящият съдебен състав счита, че размерът на обезщетенията, които Съдът по правата на човека присъжда в своите решения по близки на настоящия казус, може да бъде ориентир при конкретната преценка за справедливост и адекватност на обезщетението. Практиката на ЕСПЧ обаче по никакъв начин не може да се приема като своеобразна тарифа за присъждане на обезщетенията. Нещо повече, в мотивите към първоинстанционното решение липсва конкретно позоваване на практика на ЕСПЧ по близки казуси. В тази връзка, настоящия касационен състав като отчита, че присъжданото парично обезщетение има за цел да постави претърпелия неимуществените вреди в по - благоприятно имуществено положение, което да му позволи направата на разходи за подобряване или възстановяване след преживените емоционални терзания, както и като отчита, че не следва да се допуска исковете по ЗОДОВ да се превръщат в средство за лично облагодетелстване на лишените от свобода за времето на изтърпяване на наказанието им, намира, че сумата от 2000 лева е напълно адекватна като парично обезщетение на фона на социално-икономическите условия в страна, респ. адекватна на ценовите на равнища на стоките и услугите. В съвкупността на преценката за справедливо обезщетение следва да се посочи, че на първо място процесния период на търпените вреди не е дълъг сам по себе си, на второ - проявлението на засягането е резултат и от предпоставените личности характеристики на ищеца, на трето - ищецът в близко бъдеще (с оглед наложеното му наказание от 13 години лишаване от свобода, чието изтърпяване е започнало през август 2011 г.) ще има възможност да ползва присъдената му сума за възстановяване от преживените негативни емоции при ограниченията налагащи се от личното му положение и на четвърто - присъденото обезщетение кореспондира и с факта, че за времето на изтърпяване на наложеното му наказания, ищецът е и битово-комунално осигурен, респ. житейските му разходни нужди са изцяло ограничени до задоволяване на собствените му необходимости в затвора. В тази връзка, присъдената сума от 3600 лева се явява несправедливо завишена и същата съобразно изложените по-горе мотиви следва да бъде намалена до 2000 лева. В останалата си част, обжалваното решение е правилно като настоящата инстанция напълно споделя изложените от първоинстанционния съд съображения относно основателността на исковата претенция, изведени при преценка на кумулативния ефект на отделените условия в затвора, действия и бездействия на затворническата администрация. В тази връзка, касационната жалба на Д. Д. се явява напълно неоснователна, а на ГДИН неосноватена по отношение основанието на иска, уважен от първоинстанционният съд. Възражението на Димитров, че съдът противно на чл. 3, ал. 2, т. 2 от ЗИНЗС във вр. с чл. 84, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 68 от ППЗИНЗС е приел, че неосигуряването на подходяща (вегетарианска) храна не представлява жестоко и нечовешко отношение, е неоснователно. Правилно и обосновано с оглед данните по делото, съдът е приел, че не е доказана медицинска нужда за ищеца, предполагаща наложителност от спазване и осигуряването на вегетарианско меню. Нещо повече, в конкретния случай самото обосноваване на нуждата от вегетарианско меню е житейски неиздържана. Твърдяната от ищеца "коренна промяна" в начина му на живот, считано от 2013 г., чрез отхвърляне на жестокостта и насилието, както и настъпването на просветлен възглед за живота и духовното израстване, видно от данни по делото очевидно се е ограничила единствено до промяна в хранителните навици на ищеца. Касационният съд намира, че когато се касае до такава "коренна" промяна в светогледа и отношението към себеподобните при на даден човек, то същата обективно и по презумпция не може да е свързана и ограничено да прием или отказ от прием на хранителни продукти. Данните по делото не сочат за такава промяна. Напротив свидетелствата, отразени в писмата и докладите на служителите при затвора, за немарлив външен вид. При положение, че по делото е установено, че ищецът е имал достъп до храна по см. на чл. 84, ал. 2 от ЗИНЗС, както и че липсва медицинска нужда за предоставяне на диетична храна по см. на чл. 84, ал. 3, изр. последно от ЗИНЗС, както и че не е установено неравно третиране на лишените от свобода по отношение достъпа до храна, както и като се отчете, че в случая не се касае до израз на религиозна принадлежност чрез ограничения в храненето, то настоящия състав намира, че поддържаното касационно възражение следва да бъде прието за неоснователно. Неоснователни са и възраженията на ГДИН относно преценката на административния съд по основанието на иска. Следва да бъде подкрепена преценката на съда, поставянето на ищецът в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС само по себе си представлява третиране способно да породи у него емоционално и морално страдание, каквито той твърди. В тази връзка, доколкото предмета на установяване по делото не са вреди, следващи се от настъпило здравословно или психологическо увреждане на ищеца като резултат от условията в затвора, а предмет на установяване са негативни емоционални преживявания, нормално (типично) следващи се от самите установени условия, при които се изтърпява наказанието, настоящия касационен състав намира, че правилно административният съд е приел, че отрицателните емоции са от такова естество, че предизвикват у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдяните от ищеца страдания, които обосновават и настъпила неимуществена вреда за него. Възраженията, че ГДИН чрез служителите на затвора в Б. са работили за постигането на оптимално възможните условия за удовлетворяване исканията на ищеца във връзка с обезпечаване правата му като лице, лишено от свобода, предприемайки възможните и разумни действия в тази посока, също е неоснователно спрямо правилността на обжалваното решение. Достатъчно е да се посочи, че затворническата администрация не дължи усилия за недопускане на унижаващи човешкото достойнство условия спрямо лишените от свобода, а дължи резултат. В тази връзка, установеното от административния съд унизително третиране не може да бъде оправдано чрез положените усилия. С оглед крайния изхода на делото и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, претенцията на ГДИН за присъждане на юрисконсулско възнаграждение за настоящото производство се явява неоснователна. С оглед неоснователността на касационната жалба на Д. Д., направеното в същата искане за присъждане на разноски също се явява неоснователно. От своя страна, искането за присъждане на разноски за пред първата инстанция се явява преклудирано. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение