Решение № 473 от 5.07.2012 г. на ВКС по н. д. № 2185/2011 г.

Решение № 473 от 5.07.2012 г. на ВКС по н. д. № 2185/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Пламен Петков На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, във ВКС на РБ е постъпило искане от осъдените К. Х. К. и М. А. К., депозирано чрез защитниците им, отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела, на влязло в сила въззивно решение № 103 от 17.01.2011 г., постановено по ВНОХД № 2866/2010 г. по описа на Софийския градски съд, с което е била потвърдена присъда от 12.11.2009 г. постановена по НОХД № 14426/07 г. по описа на Софийския районен съд. В искането се твърди, че атакуваният по реда на възобновяването съдебен акт е постановен при допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, поради което се претендира за неговата отмяна, алтернативно, за упражняване правомощията на ВКС съобразно разпоредбата на чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК. Осъдените К. не се явяват в съдебно заседание, като защитата им пледира за уважаване на искането. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането. Гражданският ищец и частен обвинител Б. М. К. не се явява и не се представлява в съдебно заседание. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъдените лица за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения съдебен акт, е процесуално допустимо, тъй като е депозирано от лица имащи право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касае съдебен акт непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, искането е и основателно. Това е така поради следните съображения: С присъда от 12.11.2009 г. постановена по НОХД № 14426/2007 г., състав на Софийски районен съд е признал осъдените К. Х. К. и М. А. К. за виновни в извършване на престъпление по чл. 216, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК, им е наложил наказания - "лишаване от свобода" за срок от три месеца, изпълнението на което е било отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години, като осъдените били оправдани да са извършили деянието в съучастие с А. К. К.. Осъдените К. Х. К. и М. А. К. били признати за невинни и оправдани по повдигнатите им обвинения за извършване на престъпления и по чл. 198, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 от НК - за К. К. и по чл. 129, ал. 2, пр. 9 във вр. с ал. 1 от НК - за М. К.. Със същата присъда, К. К. и М. К. били осъдени да заплатят на гражданския ищец Б. М. К. сумите от по 845, 65 лв., представляващи обезщетение за причинени в резултат на деянието по чл. 216, ал. 1 от НК, имуществени вреди, а други два граждански иска, били отхвърлени като недоказани. Недоволни от постановената присъда останали осъдените К. К. и М. К., които сезирали въззивния съд с жалба допълнена и с обстойно писмено изложение, в които били изложени конкретни оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. С атакуваното по реда на възобновяването въззивно решение № 103 от 17.01.2011 г., постановено по ВНОХД № 2866/2010 г. по описа на Софийския градски съд, първоинстанционната присъда била потвърдена. Това въззивно решение, не отговаря на изискванията визирани в разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Производството пред въззивния съд както бе посочено по-горе, е било образувано по жалба на осъдените, в която са били релевирани конкретни оплаквания. Изложени са били и съображения в подкрепа на всеки един довод, като въззивната инстанция е била длъжна да даде и конкретен отговор защо приема, че те са неоснователни. В решението на въззивния съд, освен буквалното възпроизвеждане на диспозитива на първоинстанционната присъда и изложеното досежно фактическата обстановка в мотивите към нея, по същество липсва какъвто и да е било самостоятелен анализ на установената по делото доказателствена съвкупност, въпреки наличието на противоречие в показанията на основните свидетели по делото - К. и Н., досежно конкретно предприетите от осъдените действия, в частност, тези, на осъдения М. К.. Липсва отговор и на останалите оплаквания изложени във въззивната жалба и допълнението към нея, включително и за явната несправедливост на наложените на осъдените наказания. Въззивният съд е длъжен в пределите визирани в разпоредбата на чл. 314 от НПК, да провери изцяло правилността на атакуваната пред него присъда и да даде отговор на възраженията на страните, независимо дали ги счита за основателни или не, което в конкретния случай, не е било сторено. Така изготвеният въззивен съдебен акт не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Допуснатото нарушение изпълва съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК, поради което и въззивното решение подлежи на отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В предвид на горните съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,