Решение № 8075 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1707/2019 г.

Решение № 8075 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1707/2019 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С решение № 6648 от 14.11.2018 г., постановено по адм. д. № 9211/18 г., Административен съд – С. град, второ отделение, 48-ми състав, е отхвърлил жалбата на К. С. от [населено място] чрез адв. Г. Ж. срещу Заповед за задържане № 229 зз2227 от 07.08.2018 г. на инспектор при 05 РУ – СДВР. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от К. С. от [населено място] чрез адв. Г. Ж.. В същата се прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – С. град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорената заповед за задържане. Ответният по касационната жалба полицейски орган при 05 РУ – СДВР чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението си Административен съд С. град е отхвърлил жалбата на К. С. от [населено място] чрез адв. Г. Ж. срещу Заповед за задържане № 229 зз2227 от 07.08.2018 г. на инспектор при 05 РУ – СДВР. Първоинстанционният съд е описал в решението фактическата обстановка във връзка с издаване на оспорената заповед. Изложени са мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, съдържа необходимите реквизити, при липса на данни за допуснати съществени нарушения на производствените действия, водещи до ограничаване правото на лицето. На основание извършено тълкуване на относими разпоредби от ЗМВР относно задържането като принудителна административна мярка, е направен извод, че заповедта следва да съдържа само данни относно извършено престъпление, каквито доказателства са приложени по делото. В тази връзка е посочено, че са налице данни за образувана преписка за извършено престъпление по чл. 234 НК, като оформянето на съответната преписка е последвало издаването на заповедта и по тази причина не е отразена в заповедта, но в същата е отразен състава на евентуалното престъпление, за установяването на което е задържано лицето. Посочено е и това, че изписаното в заповедна санира и липсата на конкретно посочване на точка от приложението на чл. 72, ал. 1 ЗМВР, тъй като логично следва, че е налице предположение за извършено престъпление, което в процесния случай е дефинирано в заповедта. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорената заповед и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – С. град е не правилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано на събраните по делото доказателства. Основното оплакване на касатора е за допуснато нарушение на материалния закон. Развити си обширни доводи защо според касатора процесната заповед не е надлежно мотивирана – нито пряко, нито косвено, което прави същата незаконосъобразна. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема за установено следното: Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи , непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията.