Решение № 13683 от 4.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4200/2020 г.

Решение № 13683 от 4.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4200/2020 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Г. Станчева от [населено място], подадена чрез упълномощен А. Моренов, против решение № 4 от 23.01.2020 г., постановено от Административен съд – Велико Търново, по адм. д. № 740/2019 г. В касационната жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че в случая не е била приложима разпоредбата на чл. 39, ал. 2 Наредба № 10 от 10.06.2016 г. за прилагане на подмярка 6. 3 "Стартова помощ за развитието на малки стопанства" от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г. /Наредба № 10/, защото в тази хипотеза следва искането за промяна на договора кумулативно да е свързано с изменение на бизнесплана и на крайната дата за подаване на заявката за второ плащане. Излага подробни съображения за незаконосъобразност на административния акт, като развива тезата, че по независещи от кандидата за подпомагане причини, видно от представените по делото болнични листове не е бил спазен срока за подаване на заявка за второ плащане, съгласно сключения с ДФЗ договор № 25/06/3/0.0.2047 от 20.04.2017 г. за предоставяне на финансова помощ. Позовава се на чл. 64 § 2, б. "г" от Регламент (ЕС) № 1306/2013 г. и счита, че в този текст се съдържа основание, което изключва налагането на административни санкции, когато засегнатото лице може да докаже по удовлетворителен за компетентния орган начин, че то не носи отговорност за неспазването на задълженията си или ако компетентният орган установи по друг начин, че съответното лице няма вина. Моли Върховния административен съд да отмени изцяло обжалваното решение на съда и процесния административен акт и да върне преписката на органа за ново произнасяне със задължителни указания по прилагането на закона. Ответникът - Директорът на Областна дирекция на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3/ – Велико Търново оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Ц. Цонева, която с писмен отговор пледира за оставяне без уважение касационната жалба и за потвърждаване съдебното решение, като правилно и законосъобразно постановено. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото обосновано административният съд е отбелязал, че жалбоподателката не е подала заявката за второ плащане в срока по чл. 3, ал. 3 от договора за отпускане на БФП, който срок е бил посочен от кандидата съгласно чл. 33, ал. 2 от Наредба 10/2016 г. и са осъществени основанията по чл. 37, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 33, ал. 1 и 4 вр. с чл. 44, т. 6 от Наредба 10/2016 г. Според участващия по делото прокурор искането за промяна на договора по отношение на крайната дата на периода на проверка на изпълнението на бизнес плана и на датата за подаване на заявката за II плащане от 31.01.2018 г. е подадено след изтичане на срока, регламентиран в чл. 39, ал. 2 вр. с чл. 11 от цитираната Наредба и чл. 21, ал. 3 от договора, който е изтекъл на 15.10.2017 г., предвид приложения бизнес план, както и че са несъстоятелни възраженията за изпълнението на бизнес плана, тъй като искането за промяна на жалбоподателката е мотивирано именно с необходимост от изпълнение на заложените цели в бизнес плана към датата на подаване на заявката за II плащане. Според участващия по делото прокурор в случая не са наложени административни санкции по смисъла на чл. 64, § 4 от Регламент (ЕС)№ 1306/2013 г., а е наложена финансова корекция и е прекратен договора за БФП на предвиденото в него основание в чл. 24, ал. 2, т. 4 с оглед на виновно неизпълнение на нормативно и договорно задължение от жалбоподателката. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на Г. Станчева за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 4 от 23.01.2020 г. е отхвърлена жалбата на Г. Станчева против Решение № 25/06/3/0.0.2047/2/01/04/01 от 6.06.2018 г. на Директора на ОД на ДФЗ - гр. Велико Търново за налагане на финансова корекция в размер на в размер на 29 337. 00 лв., представляваща пълният размер на одобрената финансова помощ и е определено задължение за възстановяване в размер на 19 558 лева. С процесния адм. акт е прекратен Договор № 25/06/3/0.0.2047 от 20.04.2017 г., на основание чл. 24. ал. 2, т. 4 от Договора, поради неподаване на заявка за второ плащане най-късно до 15.02.2018 г. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд – Велико Търново е приел, че атакуваният административен акт е издаден от компетентния за това орган, съгласно Решение № 16394 от 3.12.2019 г. по адм. дело № 2344/2019 г. на Върховен административен съд, в изискуемата писмена форма и същият съдържа необходимите реквизити и мотиви. Първоинстанционният съд е извършил подробен фактически и правен анализ и се е произнесъл по всички оплаквания на оспорващия земеделски производител. Преценил е, че при издаване на атакувания акт са спазени административнопроизводствените правила и не са допуснати отклонения и противоречия с приложимите специални материалноправни норми. Първостепенният съд е извел заключение, че Станчева е била уведомена от органа с писмо с изх. № 01-043-6500/84 от 17.04.2018 г., за откриването на производство по налагане на финансова корекция на основание чл. 73, ал. 2 ЗУСЕСИФ, като в случая е била предоставена на възможност на земеделския стопанин да подаде възражение. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че съгласно чл. 33, ал. 4 от Наредба № 10 от 10.06.2016 г. за прилагане на подмярка 6. 3 "Стартова помощ за развитие на малки стопанства" от ПРСР (2014-2020): "ползвателите на помощта подават заявка за второ плащане не по-късно от посочения в заявлението за подпомагане и договора за предоставяне на финансова помощ срок". Съдът е посочил, че съгласно чл. 3, ал. 3 от Договор № 25/06/3/0.0.2047 от 20.04.2017 г. заявката за второто плащане се подава в срок до 15.02.2018 г., а от доказателствата по делото е видно, че до тази дата не е подадена заявка за второ плащане, с което не е изпълнено нормативно задължение, регламентирано в чл. 33, ал. 1 и ал. 4 от Наредба № 10 от 10.06.2016 г., както и договорното задължение, заложено в чл. 3, ал. 3 от сключения с ДФЗ договор за отпускане на финансова помощ. Решаващият съдебен състав е преценил, че обстоятелството, че заболяванията в периода непосредствено преди 15.02.2018 г. на малолетната й дъщеря, а впоследствие и на самата оспорваща, по никакъв начин не изключва възможността преди посочения ден същата да организира подаването на заявката си за второ плащане в рамките на уговорения срок. Съдът е посочил, че някои от документите, с които се е снабдила жалбоподателката, като удостоверение за професионално обучение, договор за покупко-продажба и приемо - предавателен протокол са с дата 15.02.2018 г., което е показателно, че за нея не е имало пречка да упълномощи друго лице да подаде заявка за плащане в периода от 12.02.2018 г. до 15.02.2018 г. или сама да направи това в периода преди заболяването от 5.02.2018 г. до 15.02.2018 г. Посочено е също, че направеното искане от земеделския стопанин до ДФЗ с вх. № 02-250-6500/26 от 31.01.2018 г., за промяна на избраната от нея крайна дата за подаване на заявката за второ плащане, е подадено извън срока, визиран в чл. 39, ал. 2 от Наредба № 10/10.06.2016 г. При това положение е счетено, че след като от страна на Станчева не са изпълнени договорните и нормативни задължения, то законосъобразно, на основание чл. 37, ал. 1, т. 1, предл. първо във връзка с чл. 33, ал. 1 и ал. 4 от Наредба № 10 от 10.06.2016 г. и чл. 44, т. 6, във връзка с чл. 9, ал. 1, т. 1, предл. първо във връзка с чл. 3, ал. 3 и чл. 24, ал. 2, т. 4 от Договор № 25/06/3/0.0.2047 от 20.04.2017 и чл. 73, ал. 1 ЗУСЕСИФ договорът е прекратен, поради неподаване навреме на заявка за второ плащане, наложена е финансова корекция и е изискано връщане на изплатените суми заедно със законните лихви към тях. При осъществената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящият съдебен състав установи, че оспореното решение е валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон. Обжалваният съдебен акт е правилен, тъй като при постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват отмяната му. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обстойно обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Неоснователни са твърденията на касационната жалбоподателка, че представените медицински документи доказвали наличието на извънредни обстоятелства. Легалната дефиниция на понятията "непреодолима сила" и "извънредни обстоятелства" е дадена в разпоредбата чл. 2, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 г., към която норма препраща параграф единствен, т. 16 от приложимата в случая Наредба № 10 от 10.06.2016 г. По силата на чл. 2, § 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 г., за целите на финансирането, управлението и мониторинга на ОСП "непреодолима сила" и "извънредни обстоятелства" могат да бъдат признати по-специално в следните случаи: а) смърт на бенефициера; б) дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициера; в) тежко природно бедствие, което е засегнало сериозно стопанството; г) случайно унищожение на постройките за животни на стопанството; д) епизоотия или болест по растенията, която е засегнала съответно част или всички селскостопански животни или земеделски култури на бенефициера; е) отчуждаване на цялото стопанство или на голяма част от стопанството, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към деня на подаване на заявлението. В гореизброените обстоятелства, визирани в чл. 2, § 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 на ЕП и на Съвета от 17.12.2013 г. не се съдържа временната нетрудоспособност, за която са представени трите болнични листове за жалбоподателката, обхващащи периода от 12.02.2018 г. до 2.04.2018 г. Следва да бъде отчетен и факта, че действително част от необходимите документите, с които Станчева се е снабдила носят дата от 15.02.2018 г., което говори, че същата е била в състояние да упълномощи друго лице, което да подаде заявката за второ плащане. От съществено значение е и обстоятелството, че по делото липсват данни до 12.02.2018 г., или три дни преди изтичането на крайния срок за подаване на заявка за второ плащане жалбоподателката да е имала основателни причини да не изпълни своите договорни и нормативни задължения. С оглед на това при констатираното от фактическа страна в административното производство неизпълнение на задълженията по договора правилно съдът е приел, че Г. Станчева не е била в твърдяната обективна невъзможност да подаде в срок заявката за второ плащане. Неоснователно е и възражението на касатора, че в чл. 64 § 2, б. "г" от Регламент (ЕС)№ 1306/2013 г., се съдържа приложимо основание, което изключва налагането на административни санкции. От една страна Допълнителните разпоредби на Наредба № 10, § единствен, т. 16 препращат само към чл. 2, § 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 г. От друга страна следва да се има предвид, че посоченият от касатора чл. 64 от визирания регламент е озаглавен "Неправомерни плащания и административни санкции", като в чл. 63, т. 1 е посочено, че ако се установи, че даден бенефициер не изпълнява критериите за допустимост, ангажиментите или други задължения, свързани с условията за предоставяне на помощта или подкрепата, предвидена в секторното законодателство в областта на селското стопанство, помощта не се изплаща или се оттегля изцяло или частично. Съгласно т. 2 – ако секторното законодателство в областта на селското стопанство предвижда това, държавите членки налагат и административни санкции в съответствие с правилата, определени в чл. 64 и чл. 77. В контекста на посоченото е и поставеният от касатора въпрос - дали прекратяването на сключения договор и налагането на финансова корекция имат характер на административна санкция. Изясняване на същността на понятието административна санкция в европейското и националното законодателство и разграничаването му от други институти, какъвто е например този на по чл. 63, ал. 1 от посочения регламент – предотвратяване на неправомерно плащане, съответно оттегляне и отмяна на извършено такова, е подробно направено в съдебната практика - решение № 1454 от 4.02.2019 г. по адм. дело № 6838/2018 г., решение № 10009 от 1.07.2019 г. по адм. дело № 12762/2018 г. и др. - всички на ВАС, седмо отделение. В тях изрично е посочено, че административните санкции се налагат за преднамерени или причинени по небрежност нередности и целта на налагането им е санкциониране на виновното поведение на съответния бенефициер. Именно в тази връзка са изключванията, регламентирани в чл. 64, т. 2 и чл. 77, ал. 1, б. "г" от Регламента, на които се позовава касационният жалбоподател и които изключват виновно поведение. Формите на самите административни санкции са представени в т. 4 на чл. 64. Преценено на плоскостта на характера и формата на административните санкции, финансовата корекция не представлява административна санкция по смисъла на чл. 64, т. 4, б. "а", б. "б" и б. "в", нито по смисъла на б. "г" от Регламента. Целта на административната мярка е да възстанови положението преди нарушението на правото на Съюза, докато целта на административната санкция е да се санкционира виновното деяние. Съдържанието на административната мярка е винаги и само възстановяване на сумата, която се дължи или е придобита незаконно, докато съдържанието на административната санкция е нещо различно от връщане на незаконно придобитото, макар то да е факт, релевантен за размера на санкцията. В съответствие с горепосоченото разпоредбата на чл. 73, ал. 1 ЗУСЕСИФ изисква финансовата корекция да бъде определена по основание и по размер. Основанието е някое от визираните в чл. 70, ал. 1 ЗУСЕСИФ нарушения, които притежават елементите на фактическия състав на нередността, а размерът е вредата, нанесена на бюджета на Съюза, определена в съответствие с изискванията на чл. 71, ал. 3 и чл. 72, ал. 2 – 5 ЗУСЕСИФ. По изложените съображения решаващият състав на Върховния административен съд счита, че обжалваното решение не страда от релевираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. чл. 143, ал. 4 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 144 АПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 100 лв., който размер е определен в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,