Решение № 37 от 7.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3853/2015 г.

Решение № 37 от 7.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3853/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1218 от 04.11.2015 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Областна дирекция на МВР - Г. против въззивно решение № 83 от 4.05.2015 г. на Окръжен съд Габрово, постановено по гр. д. № 111/2015 г., в частта му, с която е уважен иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Касационното обжалване е допуснато по обуславящите изхода на делото материалноправните въпроси - Следва ли да бъде уважено направеното възражение за прихващане относно изплатените обезщетения по чл. 220 и чл. 222, ал. 1 КТ с присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ и Следва ли решаващият съд да се произнесе изрично в мотивите относно направено възражение за прихващане от ответника на сумите, изплатени като обезщетение по чл. 220 и чл. 222, ал. 1 КТ, или е достатъчно изцяло присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, за да се приеме, че възражението е отхвърлено. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази следното: За да отмени първоинстанционното решение, въззивната инстанция е приела, че при работодателят не е налице реално съкращаване в щата в група "Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност", както и че е нарушена разпоредбата на чл. 333, ал. 4 КТ, тъй като ищцата е била чл. на Националния синдикат на гражданската администрация в МВР, като за нея не е дадено изискуемото се от закона съгласие, което е предвидено и в КТД /чл. 29/. Във връзка с търсеното обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ съдът е стигнал до извод, че същото се дължи за периода от 29.09.2014 г. до 1.04.2015 г., през който ищцата не е започвала работа при друг работодателя и е била регистрирана в НОИ. В процесния случай преимущество следва да се даде на втория от поставените въпроси, а именно - следва ли решаващият съд да се произнесе изрично в мотивите относно направено възражение за прихващане от ответника на сумите, изплатени като обезщетение по чл. 220 и чл. 222, ал. 1 КТ, или е достатъчно изцяло присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, за да се приеме, че възражението е отхвърлено, тъй като от отговора му следва и отговора на първия въпрос. Отговорът на материално правния въпрос следва да се съобрази с приетото в решение № 623/24.06.2002 г. по гр. д. № 933/2011 г. На ВКС, III г. о., решение № 271/17.10.2012 г. по гр. д. № 409/2011 г. на ВКС, III г. о и решение № 1083/2.12.1999 г. по гр. д. № 1232/1999 г. на ВКС, III г. о. според които възражение за прихващане, което е надлежно упражнено от работодателя, може да се уважи безусловно само между обезщетение при незаконно уволнение /чл. 225, ал. ал. 1 и 2 КТ/ и обезщетенията при уволнение, поради неспазено предизвестие /чл. 220, ал. 1 КТ/ и това по чл. 222, ал. 1 КТ. Съдебна компенсация на вземането на работодателя с вземане на работника или служителя по чл. 225, ал. 1 КТ е допустима, когато са налице процесуалните и материалноправни предпоставки за прихващане. Съдебната компенсация е допустима и основателна и при условие, че насрещните вземания или едното от тях са неликвидни. Това е така, защото съдебната компенсация /прихващане/ погасява насрещните вземания занапред, като вземането на ответника в първоинстанционното производство се установява със сила на присъдено нещо и тогава, когато бъде предявено с възражение. Макар че две от решенията са постановени при действието на ГПК от 1951 г. (отм.), и не представляват задължителна практика, настоящият съдебен състав споделя изцяло възприетото в тях, тъй като касаят идентична фактическа обстановка. Съобразно отговорът на въпроса следва да бъде даден положителен отговор и на първия от поставените въпроси. По касационните основания В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, Поддържа се, че въззивния съд не се е произнесъл по направеното възражение за прихващане и не е направил прихващане. Моли се за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение по същество на спора, с отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. Ответната страна Д. М. Б., посредством процесуалните си представители - адв. С. Б. и адв. Е. П., е депозирала отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, с който оспорва основателността на касационната жалба и счита, че са налице всички законови предпоставки за уважаване на иска. Претендира разноски за касационното производство. Релевираните касационни доводи за неправилност на решението са основателни. Въззивният съд е приел, че искът по чл. 225, ал. 1 КТ е основателен и доказан за периода от 29.09.2014 г. до 1.04.2015 г., през който ищцата не е започвала работа при друг работодател и е била регистрирана в НОИ, поради което е присъдил претендираното обезщетение в пълен размер. Съдът не е разгледал по същество и не е изложил съображения относно своевременно направеното от работодателя в писмения му отговор по чл. 131 ГПК, при условията на евентуалност, възражение за прихващане със свое вземане за сумата 1285,12 лв., изплатена на ищцата като обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ и обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 1285,12 лв., за което е представил писмени доказателства. Възражението е валидно и допустимо, тъй като е направено по висящ процес, изхожда от легитимирано лице - носителя на вземането /работодателя по трудовото правоотношение/, налице са изискванията за компенсация /наличие на два дълга, две насрещни задължения, идентичност на субектите, еднородност и заместимост на насрещните задължения/. Прихващането на вземането на ответника със спорното вземане е процесуално действие на защита срещу предявения иск. Неговата основателност е въпрос по същество и се обуславя както от материалноправните предпоставки, посочени по-горе за извършването му, така и от отсъствието на забраните за компенсация, изчерпателно посочени в разпоредбата на чл. 105 ЗЗД. Съобразно изложеното въззивният съд е бил задължен да разгледа възражението за прихващане, направено от работодателя- касатор в настоящото производство. Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да се произнесе по същество на валидно направеното възражение за прихващане, като при нужда назначи съдебно счетоводна експертиза, която да отговори дали искът е погасен чрез прихващане. Водим от гореизложеното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.