Решение № 307 от 13.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3844/2017 г.

Решение № 307 от 13.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3844/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Д. Д., чрез адв. И. Р., срещу въззивно решение № 190/08.06.2017 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по въззивно гр. д. № 1169/2017 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 553/13.06.2018 г. в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: с отмяната на чл. 15, ал. 3 ЗС, при действието на който е учредено и реализирано право на строеж върху държавен имот, урегулиран в дворищнорегулационен парцел към 1970 г., отпада ли правото на ползване върху целия имот, признато с отменената норма в полза на суперфициарния собственик; продажба от държавата на земя, върху която е учредено вещно право на строеж с права по чл. 15, ал. 3 ЗС, след отмяната на цитираната норма, на трето лице, извън суперфициара, по реда на ПМС № 235/1996 г., засяга ли валидността на сделката; длъжен ли е въззивният съд да събере поисканите с въззивната жалба доказателства, ако първата инстанция е отказала събирането им при неправилно разпределение на доказателствената тежест и непълнота на доклада. По тълкуването на чл. 15, ал. ЗС (отм.); и § 1 от ПМС № 235/1996 г. (отм.); : Разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗС (отм. с ДВ бр. 33/1996 г., в сила от 01.06.1996 г.), е материалноправна по своя характер, поради което и отмяната й има действие само занапред, без да засяга придобитите до тогава права, както е разяснено и в посочените от касатора решения - № 206 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1226/2009 г. на III г. о.; решение № 399 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2010 г. на IV г. о.; решение № 294 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 62/2012 г. на I г. о., решение № 113 от 24.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6146/2015 г. на II г. о. Законодателят, именно защото зачита тези придобити вече права, е допуснал с ПМС № 235/1996 г., обн., ДВ, бр. 82 от 27.09.1996 г., носителите им да закупят и терена, върху който им е било отстъпено правото на строеж. Специалната уредба е предвидена с оглед спецификата на придобитите по чл. 15 ЗС (отм.); права, когато държавната собственост е единна и неделима. С Конституцията от 1947 г. се установява единството на фонда на държавната собственост. Режимът на държавната социалистическата собственост - кооперативна и държавна, след това е доразвит в Закона за собствеността (Изв., бр. 92/1951 г. в сила от 17.12.1951 г.). В Конституцията от 1971 г. няма промяна в предишния режим на държавната собственост, но е извършена систематизация и детайлизиране; изрично е записано и, че държавната собственост съставлява единен фонд. Държавните земи трайното са предназначени за обслужване на обществения и държавния интерес, което изключва възможността върху тях да се установят собственически права в полза на частни лица, кооперации или на обществени организации. Поради това, отчуждаването им полза на частни лица, кооперации и организации е изключено. Когато държавата преотстъпва някои от земите, държавна собственост за задоволяване на определени нужди на обществените организации, кооперации или на частни лица, правото на държавната собственост върху тези земи се запазва. Такъв е именно случаят при отстъпване правото на строеж за жилища върху държавни терени в полза на отделни граждани, за задоволяване на нуждите им– чл. 15 ЗС (отм.); , като приобретателите придобиват по-широки правомощия от суперфициаря в общия случай. Учреденото право на строеж включва още и и правото да се построят жилища за нуждите на роднини по права линия на суперфициарния собственик. При неупражняване в петгодишен срок на правото да се построи жилище или вилна сграда по отстъпеното право на стоеж, то не се погасява автоматично, а може да бъде отнето по определен ред. Прехвърля се и правото на ползване върху незастроената част от парцела, което за разлика от правото на ползване по чл. 56, ал. 1 ЗС, няма самостоятелен характер, а е акцесорно право, включено и производно от суперфициарното, отстъпено от държавата за съответния парцел, с което тя го е обременила с оглед на неговото застрояване. За разлика от чл. 64 ЗС, собственикът на постройката обаче не е ограничен в ползването на незастроената част от терена, а може да извършва всякакви фактически действия, дори те да не са свързани с използването на постройката според нейното предназначение, като тези фактически действия се разпростират върху цялата незастроена площ. Вещното право на ползване съгласно чл. 56 ЗС не може да се прехвърли със сделка, нито да се придобие по наследяване, а се прекратява по силата на закона със смъртта на ползвателя, ако е било учредено при условията на клауза за пожизнено право на ползване. В хипотезата на чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); правото на ползване продължава да съществува и след смъртта на суперфициаря и преминава в патримониума на наследниците, които са приели наследството, може да бъде прехвърлено и в полза на трети лица, ведно с правото на строеж, съответно с правото на собственост върху построената сграда. Държавата създава в полза на суперфициаря право за "трайно и по-обсебително ползване (вечно ползване)", като за държавата остава "голата собственост" (проф. И. Д.). Правилото на чл. 15, ал. 3 ЗС в описания по-горе обем е приложимо при всички случаи на суперфициарна собственост на граждани върху държавен терен, включително когато правото на строеж е придобито преди изменението на чл. 15 ЗС с ДВ бр. 87/1974 г. (изрично в този смисъл решение № 946/11.04.1979 г. по гр. д. № 946/78 г. на I г. о. на ВС и решение № 59/18.06.2018 г. по гр. д. № 2609/17 г. на II г. о. на ВКС). Отмяната на чл. 15, ал. 3 ЗС (ДВ, бр. ЗЗ от 15.04.1996 г.) няма обратно действие и не засяга придобитите от страните пряко или по правоприемство права, включително и следващото латентната суперфиция акцесорно право на ползване на незастроената част от държавния терен. Обемът на правото на ползване на незастроената част от терена остава непроменен. Трансформацията в правото на собственост върху парцела от държавна в частна държавна или общинска, настъпила след 7.01.1998 г., също не води до промяна в правата на субектите върху придобитите от тях права, вкл. на ползване върху незастроената част от терена. Легитимирани да закупят държавна земя по реда на ПМС № 235/1996 г. във всички хипотези, уредени по § 1, 2 и 3, са само посочените в постановлението субекти, а те във всички случаи са притежатели на право на строеж върху държавна земя, кандидатстващи да закупят именно терена, върху който имат суперфиция. Целта е да се даде възможност на носителите на ограниченото вещно право в неговия специфичен и по-широк обем, вкл. на "трайно и по-обсебително ползване" на целия незастроен терен, да придобият и собствеността върху земята. Когато върху нея е извършено строителство до 13 юли 1991 г., изкупуването е уредено като сложен фактически състав, който включва административен акт, при издаването на който административният орган действа при условията на обвързана компетентност, и договор. Лицето, подало молба за закупуване, заплаща разликата между цената на правото на собственост върху земята и цената на реализираното право на строеж върху нея. Държавата, съответно общината, не могат да се разпореждат с по-широките правомощия, придобити от суперфициаря по реда на чл. 15 ЗС (отм.); върху целия парцел, включително да ползват цялата незастроена част от терена. Те имат право само да прехвърлят своята, т. нар. "гола собственост" върху терена. Продажба на незастроената част от имота от държавата или общината по реда на ПМС № 235/1996 г. в полза на лица, които не са измежду адресатите на ПМС № 235/1996 г., е извършена в нарушение на императивна материалноправна норма, поради което се явява и нищожна, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. По въпроса длъжен ли е въззивният съд да събере поисканите с въззивната жалба доказателства, ако първата инстанция е отказала събирането им при неправилно разпределение на доказателствената тежест и непълнота на доклада, следва да се отговори положително, както е разяснено и в посоченото от касатора решение № 111 от 03.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о., а и в множество други съдебни решения на състави на ВКС. Тълкуването на чл. 266, ал. 3 ГПК е безпротиворечиво – допустимо е във въззивното производство да се въвеждат нови обстоятелства и да се сочат доказателства за установяването им, да се сочат и представят нови доказателства за въведени по надлежен ред обстоятелства, да се иска събиране на недопуснати от първостепенния съд доказателства, когато това се дължи на допуснати от съда процесуални нарушения. Въззивният съд, също така, дори и без искане на страните, служебно, до приключване на съдебното дирене, им указва да посочат доказателства и сам събира известните му, когато се касае за обстоятелства, имащи отношение към валидността на първоинстанционното решение, допустимостта му в обжалваната част, допустимостта на самото въззивното производство, правилността на обжалваното решение, когато това следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане или субекта, за чийто интерес съдът е длъжен служебно да следи; назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, постановява оглед на движими и недвижими вещи, освидетелстване на лице, дори и без нарочно искане, щом има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт, е останал неустановен (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т. 3). В хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК съдът е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за същността на задължението по чл. 115, ал. 2 ЗС, кога и по какъв начин се произнася съдът. Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение: Отбелязването на влезлите в сила съдебни решения по чл. 115, ал. 2 ЗС е юридически акт с гражданскоправно действие, с което се дава гласност на решението и защита на притежателите на един недвижим имот или на ограничено вещно право. Като правно действие отбелязването е без отношение към съдържанието на гражданскоправния спор. Съдът и без искане, когато решението му подлежи на отбелязване – уважен е иск по искова молба, подлежаща на вписване по чл. 114 ЗС, указва на ищеца да извърши това. При пропуск да го стори, ищецът не е лишен от възможността да го направи, като шестмесечният срок пак тече от влизане в сила на решенето, без значение дали съдът е дал указания или не. Следователно, отбелязването по чл. 115, ал. 2 ЗС на съдебното решение не съставлява произнасяне по материалноправен спор, а е функция на уважен иск. Когато искът бъде отхвърлен, решението не подлежи на отбелязване по чл. 115, ал. 2 ЗС, поради което съдът няма и какво да указва относно отбелязването на съдебния акт. Заявлението за отбелязване на решението се предявява в съответната Служба по вписвания, а не пред съда по материалноправния спор, така че той не "уважава" или "отхвърля" подобно искане. По касационните оплаквания: Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли обжалваното решение да бъде отменено в цялост, като предявените от него искове бъдат уважени. Претендира направените по делото разноски. Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на Област Стара Загора, от главен юрисконсулт В. П., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. К. К. и Г. К., чрез адв. М. Г. от АК Стара Загора, изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: В обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил предявените от Д. Д. Д. искове против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, К. К. и Г. К., за прогласяване на нищожност на договор от 18.06.2004 г., в частта му, с който областният управител продал 200 кв. м. на К. К. от дворно място с площ от 760 кв. м., представляващо УПИ..... /идентификатор..... / по плана на Старозагорски бани относно 200 кв. м., съгласно Заповед №.... от..... г. на Изпълнителния директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър и съгласно влязлото в сила решение № 126 от 26 октомври 2006 г. по гр. д. № 294/2006 г. по описа на РС Стара Загора, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и за преместване на съществуващата ограда между УПИ.... и УПИ.... на законното й място, на осн. чл. 109 ЗС. За да постанови този резултат, окръжният съд е установил, че с договор от 18.06.2004 г., сключен по реда на § 27 от ПЗР на ЗИНД на ЗС във вр. с ПМС № 235/1996 г. и ППЗДС, Областният управител на област Стара Загора продал на К. К., по време на брака й с Г. К., дворно място с площ от 760 кв. м. – частна държавна собственост. Този имот съгласно действащия от 1993 г. регулационен план е със 760 кв. м., урегулиран в УПИ... в кв..... по плана на [населено място] минерални бани, [община], област Стара Загора, при граници на УПИ: изток-УПИ...., юг-улица, север..., запад УПИ.... Сделката е слючен на основание Заповед № 502 от 25.05.2004 г. на Областния управител на Област Стара Загора. С влязло в сила съдебно решение № 126/2006 г. по гр. д. № 294/2006 г., по отношение на К., е признато за установено, на осн. чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.); , че Д. Д., към момента на влизане в сила на регулационния план от 1993 г., притежава право на строеж върху държавно урегулирано дворно място, цялото от 1370 кв. м., съставляващо УПИ.... по плана на Старозагорските минерални бани. Суперфицията е придобита от праводателите му с договор от 1.01.1972 г. по чл. 15 ЗС (отм.); Въз основа на това решение, с акт № 33 от 06.03.2013 г. за непълноти и грешки в поземлен имот №.... по кадастралната карта на [населено място] бани, Агенцията по геодезия, картография и кадастър излизат със становище, че за достигане на площ от.... кв. м., площта на поземлен имот с идентификатор.... се увеличава с 220 кв. м. за сметка на площта на поземлен имот с идентификатор.... В резултат на това е изменена кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] бани по чл. 53, ал. 1, т. 2 ЗКИР, със заповед от 29.03.2013 г. Жалбата на К. против тази заповед е оставена без уважение. Във връзка с допустимостта на исковете, въззивният съд посочил, че правото на строеж върху държавна земя е придобито от наследодателите на ищеца по чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); , което включва ползването и на незастроената част от земята, предвидено изрично и в договора от 1972 г. По тази сделка за държавата остава "голата собственост" върху терена и поради това, всеки акт, с който се намаляват границите на парцела, върху който ищецът притежава правото на ползване, засяга неговите права. Изрично е прието, че е без значение това, че нормата е отменена, защото тя е материалноправна и отмяната й действа занапред. В същото време, при постановяване на решението по съществото на спора, съдът направил извод, че след като чл. 15 ЗС е отменен, "правото да се ползва целия имот следва да се счита погасено". Съдът посочил, че в договора от 1972 г. не е налице клауза, която да предвижда някакво специално право; законът ограничава правото на собственост върху постройката от това върху земята като две отделни права, като следващият чл. 64 ЗС посочва, че собственикът на постройката може да се ползва от земята само дотолкова, доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен, ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Прието, е още, че към момента на извършване на сделката имотът, придобит от ответниците, е с отразена по скица площ от 760 кв. м., като документът е официален удостоверителен, издаден по надлежен ред от оправомощен за това орган. Съдът посочил, че за преценка законосъобразност на даден акт следва да се вземат предвид единствено фактите и обстоятелствата, които са налице към момента на неговото постановяване и поради това заповед №..... г. на Областния управител е законосъобразна и правилна, както и сключеният въз основа на нея договор за продажба от 18.06.2004 г. Към момента на договора държавата е собственик на земята и е имала право да се разпорежда с имота в полза на К. Дори да има грешка в скицата, това няма отношение към договора, а "грешката е основание, но за нищожност на договора при наличие на правен интерес от това, но в конкретния случай основанията за това не са налице". Следва контролноотменителна част във въззивното решение, в която се коментират действията, изводите и заключенията на първостепенния съд. Относно иска по чл. 109 ЗС е прието, че е неоснователен, защото по делото не са събрани доказателства кое е "законното място" на оградата между двата имота, не са събрани доказателства къде фактически е изградена оградата, кой я е изградил и къде следва да бъде поставена. Постановен е и изричен диспозитив от първостепенния съд, нарочно потвърден и от въззивния, с който е отхвърлено "искане за определяне на ищеца 6-месечен срок от влизане в сила на решението за отбелязването му на осн чл. 115, ал. 2 ЗС. При служебно извършената проверка, касационната инстанция намира, че "отхвърлянето" на искане по чл. 115, ал. 2 ЗС с нарочен диспозитив е недопустимо. Съдът изобщо не дължи даване на указания за отбелязване на влязло в сила решение, с което искът по чл. 114 ЗС се отхвърля; задължението по чл. 115, ал. 2 ЗС е законова последица, а не произнасяне по искане на ищеца. Въззивното решение е неправилно в останалата част – разрешенията по разгледаните по-горе правни въпроси е в противоречие с даденото тълкуване на закона; мотивите на съдебния акт в една част са вътрешно противоречиви, в друга – контролноотменителни, а също и необосновани в изводите. От една страна въззивният съд приел, че отмяната на чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); действа занапред, а от друга, че придобитото въз основа на нея право да се ползва целия имот, е погасено. Мотивите са взаимноизключващи се, а и във втората си част противоречат на материалния закон. Напълно си противоречат и съображенията, изложени от въззивния съд относно съдържанието на придобитите по чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); права. При преценка допустимостта на иска е възпроизведено тълкуването, дадено в определение № 877/2016 г. по ч. гр. д. № 1363/2016 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е отменено определението на първостепенния съд по делото за прекратяване на производството. По съществото на спора в обжалваното въззивно решение съдът е тълкувал материалния закон напълно диаметрално – приел, че в резултат на отстъпеното право на строеж по чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); , след реализиране на строежа, приобретателят може да ползва само незастроената част от терена и то единствено за обслужване на сградата, който извод е незаконосъобразен. Необоснован и в противоречие на материалния закон е и изводът на въззивния съд за установени права на собственост в полза на държавата с оглед отразената по скица площ на продадения имот. Вярно е, че скицата е официален и удостоверителен документ, но не удостоверява действителните материални права, а удостоверява какви са записванията по съответния план, съответно каква е площта по плана на даден имот. Скицата не създава, нито променя или отнема материални права. Собственост се придобива по способите по чл. 77 ЗС и с оглед твърденията на страните по исков спор, съдът трябва да установи дали са се осъществили обстоятелствата, обуславящи извод за придобито право на собственост. Нещо повече, в случая няма спор, че продадената земя е държавна, спорът е дали върху нея ищецът е имал правата по чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); , съответно държавата можела ли е да се разпореди по реда на § 1 ПМС № 235/1996 г. и в полза на субекти, извън адресатите по цитираната разпоредба. Също така, сам съдът е приел, че обсъжданата от него скица е съставена при грешка в кадастралната карта, а никога не е имало съмнение, че грешката в кадастралната карта няма отчуждително действие. В противоречие с материалния закон е и изводът на въззивния съд, че държавата е продала валидно спорната част от земята по реда на § 3, ал. 2 ПМС № 235/1996 г. По цитирания текст правоимащи са отново само лицата, придобили правото на строеж върху държавна или общинска земя, съответно техните универсални и частни правоприемници, а обект на продажбата е единствено земята, върху която те притежават вещното право на строеж. Не е възможно по цитираната разпоредба да се закупи държавна земя върху която държавата вече се е разпоредила в полза на друго лице в обема на правата по чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.);. Както бе изяснено по-горе, държавата е останала притежател на "голата собственост", но без право да строи върху земята и да я ползва, вкл. и незастроената й част. Относно иска по чл. 109 ЗС съдът трябва да установи дали съществуващата към настоящия момент ограда съответства на действително установените права на страните, а за това са необходими специални знания. Както е разпоредено в чл. 195 ГПК, съдът в този случай назначава вещо лице по искане на страната или служебно. В доклада по чл. 146 ГПК е длъжен да посочи на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения (спорните релевантни обстоятелства, предмет на изследване по делото), как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и конкретно, ясно и поотделно, за кои от конкретно твърдените факти, за които страната носи доказателствена тежест, тя не сочи доказателства. Щом за установяване на спорен по делото факт се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, съдът в доклада по чл. 146 ГПК, изяснявайки, че фактът е спорен и релевантен, следва да допусне служебно съдебна експертиза и без искане на страна. Съдът посочва задачата и избира специалист с нужните знания и умения, като указва кой, в какъв размер и в какъв срок следва да внесе депозит, съответно страните или трети лица трябва ли и какви допълнителни данни, документи, вещи и пр. да представят за ползване на вещото лице. По настоящото дело първостепенният съд е възпроизвел дословно съдържанието на исковата молба и отговорите на ответниците на два пъти – в закрито заседание и в открито съдебно заседание, като е наименовал тази си дейност като "проекто-доклад" и "доклад", но по същество без да е изпълнил задълженията си ясно, кратко и точно да сочи на страните кои са релевантните обстоятелства, от които всеки от тях черпи права, да определи правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника – именно материалните норми сочат как се разпределя тежестта на доказване, квалификацията на иска/исковете не винаги изчерпва дейността по чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК (напр. в случая ищецът черпи права за защитаваното от него субективно материално право от чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); и в негова защита е предявил искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 109 ЗС). Съдът не е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, съответно не е дал и указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, вкл. относно необходимостта за назначаване на съдебна експертиза, не е посочил на страните за кои релевантни за спора факти не сочат доказателства. Въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 109 ЗС, както поради липса на активна материалноправна легитимация, така и поради недоказана пасивна материалноправна легитимация, вкл. неустановено местонахождение на оградата между двата имота. Изводът е направен при неизяснено дело поради допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция. Както стана ясно, първостепенният съд нито е дал указания за подлежащите за доказване факти, нито за необходимостта да се ползват специални знания. В своята въззивна жалба ищецът Д. Д. е направил искане за допускане на съдебна експертиза със задача да отговори съществува ли ограда между имотите, къде е поставена, съответства ли на мястото й, определено със заповед № КД-14-47/29.03.2013 г. на Агенцията по кадастъра, което е отказано от въззивния съд поради несвоевременното поискване, което е в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК, както е изяснено по-горе във връзка с правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване. Нещо повече, дори и без искане, предвид оплакванията във въззивната жалба на Д., въззивният съд е бил длъжен и служебно да възложи експертиза, като укаже на ищеца да поеме разноските по извършването й. В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано. Относно иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД не е необходимо да се поправят или извършват нови съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен от касационната инстанция, като искът бъде уважен. С влязло в сила решение № 126/26.10.2006 г. на Старозагорския районен съд по гр. д. № 294/2006 г., на осн. чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ е признато за установено по отношение на К. К. К. и Г. И. К., че Д. Д. Д. притежава право на строеж по чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); върху земята, оцветена в жълто и заключена между линиите, пунктирани т. т. 1 а, 2, 3, 5, 6 и 7 на скица – приложение № 1 на тройната СТЕ, приета в с. з. на 18.09.2006 г., която скица се счита за неразделна част от решението. Спорната земя е част от терен с обща площ от 1370 кв. м. Въз основа на това решение и развило се административно производство, със заповед на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър е одобрено изменение в границите на съседните имоти, притежавани съответно от Д. Д. и К.. Този на Д. е с идентификатор...., а на К. –...... Жалбата на К. против тази заповед е оставена без уважение с влязло в сила решение от административния съд. Няма спор, че земята, предмет на иска по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм.); и индивидуализирана с помощта на скица в съдебното решение, е част от продадената на 18.06.2004 г. от Държавата на К. и Г. К. По изложените вече съображения, в тази й част продажбата е нищожна. Тук не става реч за прехвърляне на чужди права, в който случай сделката е валидна между съконтрахентите, но непротивопоставима на действителния притежател. Касае се за нарушение на императивна правна норма, като продавачът – държавата, е собственик на земята, но не може да се разпорежда се нея в полза на лице, различно от суперфициарния собственик по чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.); , съответно негов универсален или частен правоприемник. Това решение – в частта, с който е уважен иска с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, подлежи на отбелязване по чл. 115, ал. 2 ЗС – постановено е по иск от посочените в чл. 114, ал. 1, б. "а" ЗС – за признаване нищожността на договор за продажба на недвижим имот – акт от вида по чл. 112, б. "а" ЗС. Активната материалноправна легитимация на ищеца по иска с правно осн. чл. 109 ЗС е установена с оглед резултата по горния иск. За установяване на спорни релевантни факти относно местонахождението на съществуващата между двата имота ограда са нужни специални знания. Експертиза не е възложена поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд. Касационната инстанция не може да реши сама спора – чл. 293, ал. 2 ГПК, като в тази част делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. По разноските по делото за всички инстанции ще следва да се произнесе въззивната инстанция, вкл. и по тези, сторени по иска с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение