Решение № 15653 от 19.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3215/2014 г.

Решение № 15653 от 19.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3215/2014 г., V о., докладчик председателят Боян Магдалинчев Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на кмета на район Надежда при Столична община, против Решение № 41 от 6.01.2014 г. по адм. д. № 7616/2011 на Административен съд София-град. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост на съдебния акт - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за неправилно приетото от първоинстанционния съд, че общината следва да изплати пълния размер на обезщетението, отразен в изготвената съдебно-счетоводна експертиза, като не е взел предвид обстоятелството, че със заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е предвидено и фактически е извършено плащане на обезщетение по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл в размер на една пълна брутна заплата. По тази причина според касатора, съдът при изчисляване на обезщетението е следвало да извърши прихващане с изплатено на ищеца обезщетение с правно основание чл. 106, ал. 4 ЗДСл в размер на 506.00 лв. за прекратяване на правоотношението при неспазено предизвестие. Посочва също, че присъденото адвокатско възнаграждение на ищеца е прекомерно, предвид правната и фактическа сложност на делото. Моли решението да бъде отменено. Ответникът - Галин Найденов Зарков, чрез процесуален представител, в писмен отговор и съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 600 лева, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, V отделение, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба на Галин Найденов Зарков с искане да бъде осъдена Столична община (СтО) да му заплати обезщетение в размер на 3041.28 лв., на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл, за период от 6 месеца, през който не е заемал държавна служба, а именно от 24.06.2011 г. до 24.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на прекратяване на служебното правоотношение. Служебното правоотношение на ищеца е било прекратено със Заповед № РД-15-142 от 23.06.2011 г. на кмета на район "Надежда" - СтО, която впоследствие е отменена с Решение № 4543/24.10.2011 г. по адм. д. № 6043/2011 г. на АССГ, оставено в сила с Решение № 12346 от 8.10.2012 г. по адм. д. № 15481/2011 г. на тричленен състав на ВАС. С обжалваното пред настоящата инстанция решение АССГ е осъдил СтО да заплати на ищеца претендираната от него сума, както и деловодни разноски в размер на 1500 лева, от които адвокатски хонорар в размер на 1350 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 150 лв. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че правото на обезщетение на ищеца възниква с влизане в сила на съдебното решение, с което се отменя заповед № РД-15-142 от 23.06.2011 г., т. е. на 8.10.2012 г., поради което относно размера му е приложима редакцията на нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл след изменението в ДВ, бр. 38/2012 г., според която правото на обезщетение се определя според основната заплата на служителя, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но за срок не повече от 6 месеца. Съдът е установил, че в посочения 6-месечен период от прекратяване на правоотношението, служителят не е бил трудово зает и не е получавал доходи, поради което е налице основание за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Съобразно изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза от 27.11.201З г., е приел, че към 8.10.2012 г. минималният размер на индивидуалната основна месечна заплата, която е допустимо да се определи на ищеца съобразно § 2, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, ал. 2 и ал. 4 от ПЗР на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация е в размер на 506.88 лв., като за посочения шестмесечен период следва да му се присъди обезщетение в размер на 3041.28 лв. Така постановеното решение е правилно, като настоящият състав напълно споделя приетото в мотивната част на обжалваното решение. По повод възражението за прихващане с изплатеното на ищеца обезщетение с правно основание чл. 106, ал. 4 ЗДСл, следва да се отбележи, че АССГ е изложил правилни доводи и в тази насока, които се споделят от настоящия състав. Характерът на обезщетението по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл е различен от този по чл. 104, ал. 1 от същия закон, тъй като се обезщетяват различни вредни последици и няма основание за извършване на прихващане. Обезщетението по чл. 106, ал. 1 от ЗДСл обезщетява неспазването на предвидения едномесечен срок, след изтичане на който органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с държавния служител и е негативна последица за органа, който не е изпълнил законовото задължение да спази едномесечния срок за предизвестие. Ако това задължение беше изпълнено, ищецът би полагал труд още един месец и би получил съответното трудово възнаграждение. Неизпълнението му го е лишило от това месечно възнаграждение, поради което той е получил обезщетението. Последното няма връзка с дължимото такова по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, за да се приеме за основателно възражението за прихващане. По изложените съображения възражението на касатора за прихващане с изплатено на ищеца обезщетение по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл е неоснователно. Колкото до възражението за прекомерност на изплатено адвокатско възнаграждение, настоящият състав счита същото за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. С приемането на действащия ГПК отпада правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С цитираната разпоредба от ГПК е изрично предвидено, че само страна по делото може да сезира съда с искане за намаляване на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, като възражението за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение може да се направи най-късно до приключване на заседанието по съществото на спора. В конкретния случай касационния жалбоподател, ответник в първоинстанционното производство, не е направил възражение пред административния съд за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Това за първи път се прави с касационната жалба. При това положение Върховният административен съд намира, че оспореното решение на административния съд е постановено при съобразяване с направеното пред него искане и с приложените доказателства за сторени разноски, в това число и договорено и изплатено адвокатско възнаграждение. В този смисъл решението не страда от наведените в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора на ответника по касация Галин Найденов Зарков следва да бъдат присъдени и претендираните от него разноски в касационното производство за един адвокат в размер на 600 лв. По отношение на тях касационния жалбоподател е направил възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът намира за неоснователно. Съгласно § 2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случаите по чл. 78, ал. 5 от ГПК, присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от двукратния размер на възнагражденията, посочени в наредбата. Следва да се има предвид, че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, съгласно своевременно представен Договор за правна защита и съдействие (л. 11), не надвишава двукратния размер на минимално установеното възнаграждение по чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредбата, приложима в случая, поради което следва да бъде присъдено в цялост в полза на ответника. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, V отделение