Решение № 7220 от 1.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10723/2009 г.

Решение № 7220 от 1.06.2010 г. на ВАС по адм. д. № 10723/2009 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано на основание чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс /АПК/ по касационна жалба на Красимир Спасов Кацарски от гр. София против решение от 15.06.2009 г., постановено по адм. дело № 80/2009 г. на Административен съд /АС/ - град Хасково. Оплакванията в касационната жалба са за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - директорът на Областна дирекция /ОД/ на МВР - град Хасково, не е взел становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. АС - Хасково е установил, че със заповед № 2005013945/05.12.2005 г., на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност /ЗБДС/, директорът на РДВР - Хасково е наложил на Красимир Спасов Кацарски забрана за напускане на страната поради наличието на парични задължения в големи размери към Георги Тодоров Георгиев като ЕТ "20 - април 1876 г. - Георги Георгиев" - с. Брястово, Хасковска област, установени по съдебен ред и задължението не е обезпечено. Заповедта е била издадена въз основа на писмо на съдия - изпълнител с район на действие Хасковския окръжен съд № 387/16.11.2005 г., с което се установява, че по силата на издаден изпълнителен лист по гр. дело № 1609/2003 г. на Хасковския районен съд жалбоподателят е осъден да заплати на Георги Тодоров Георгиев като ЕТ "20 - април 1876 г. - Георги Георгиев" - с. Брястово, Хасковска област сумата от 7000 лева, както и 105 лева разноски по делото. На основание на посоченото писмо е изготвено предложение за налагане на ограничение за пътуване и е издадена обжалваната заповед. По същество съдът е приел, че административният акт е законосъобразен, като постановен от компетентен орган и в предвидената от закона форма. Спазени са административнопроизводствените правила, тъй като преценката на административния орган дали да наложи предвидената принудителна административна мярка по чл. 76, т. 3 е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Съдът е приел и наличие на материалноправните предпоставки за издаване на обжалваната заповед - наличие на парично задължение в големи размери към физическо лице, установено по съдебен ред и липса на доказателства за лично имущество, което да покрива задължението или представено надлежно обезпечение. Касационната инстанция намира така постановеното решение за допустимо и правилно. Разпоредбата на чл. 76, т. 3 от ЗБДС изисква наличието на две кумулативни предпоставки, за да бъде наложена принудителна административна мярка: 1. парични задължения в големи размери към български физически или юридически лица или чуждестранни такива, установени по съдебен ред и 2. липса на лично имущество, което да покрива задължението или липса на надлежно обезпечение. По отношение на жалбоподателя са налице и двете кумулативни предпоставки - наличие на парично задължение към юридическо лице в големи размери, установено по съдебен ред. Неоснователни са оплакванията му в касационната жалба, че задължението му не е в големи размери, тъй като размерът на дължимата сума е 4000 лева. Съгласно писмото на съдия-изпълнител при РС - Хасково с дата 16.11.2005 г. до директора на РДВР - Хасково и приложения към него изпълнителен лист, основание за налагане на процесната ПАМ е наличието на парично задължение на жалбоподателя в размер на 7 000 лева, установено по гр. дело № 1809/2003 г. по описа на РС - Хасково, а не парично задължение в размер на 4000 лева, каквото видно от представения изпълнителен лист от 16.02.2004 г., е било установено по друго дело - № 1118/2003 г., водено срещу същото лице. Ето защо правилно решаващият съдебен състав е преценил този изпълнителен лист като ирелевантен при преценката на законосъобразността на оспорения административен акт. Без правно значение е и твърдението на касатора, че според него дългът му произтичал именно от този изпълнителен лист. Неоснователно е и оплакването, за неправилно определяне от АС на характера на срока по чл. 61, ал. 1 от АПК за връчване на административния акт като инструктивен за административния орган. Правилен е изводът на съда, че приложим в случая е бил чл. 17, ал. 1 от ЗАП (отм.), на който съответства чл. 61, ал. 1 от АПК. Макар и насочен към дисциплиниране на административния орган и осигуряване на своевременно уведомяване на заинтересуваните лица за издадения административен акт, срокът по чл. 17, ал. 1 от ЗАП е инструктивен по своя характер и като касаещ фактически действия, които се извършват след издаването на акта, неговото спазване или неспазване не се отразява по никакъв начин на законосъобразността на този акт. Що се отнася до неизпълнението на изискването на чл. 17, ал. 1 от ЗАП за уведомяване на заинтересуваните лица, в частност на жалбоподателя, за започналото административно производство, същото не представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като последният е имал възможност да защити своите права и интереси като изложи всичките си възражения и доводи против акта и представи относимите доказателства в производството по съдебно обжалване. Направените от лицето възражения и доводи в това производство, повторени и в касационната жалба, са неоснователни, а доказателства за липса на материалноправните предпоставки на чл. 76, т. 3 от ЗБДС в приложимата редакция, не са представени. Предвид на изложеното, обжалваното решение като обосновано, постановено при спазване разпоредбите на материалния закон и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила. Разноски от касационния ответник не са претендирани, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение