Решение № 5944 от 4.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2761/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на ЕТ В. И. К., ЕИК 126158211, подадена чрез процесуалния му представител адв. Хаджиева, против Решение 10427 от 27.11.2024 г., постановено по адм.дело 954/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив /АС-Пловдив/, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ 126-1 от 16.01.2023 г., издаден от главен инспектор в Отдел Събиране и контрол на Дирекция Местни данъци и такси в Община Пловдив, потвърден с Решение 13/08.04.2024 г. на директор на Дирекция МДТ при Община Пловдив и ЕТ е осъден за разноски. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че АУЗД е нищожен, тъй като е издаден на основание чл. 106, ал. 1 ДОПК без да е подадена декларация от лицето, като е следвало да се образува ревизионно производство. Твърди, че след като декларацията има действие занапред не се допуска ретроактивно действие особено когато е подадена от административния орган след изтичане на концесионния договор. Според касатора актът е бил издаден при неизяснена фактическа обстановка. По подробни съображения моли за отмяна на първоинстанционното решение и отмяна на процесния АУЗД, с присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът Директорът на Дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив, чрез процесуалния си представител юрк. Янкова, оспорва касационната жалба по подробно изложени съображения в депозиран писмен отговор. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество е частично основателна. Предмет на съдебен контрол пред АС - Пловдив е бил АУЗД 126-1 от 16.01.2023 г., издаден от главен инспектор в Отдел Събиране и контрол на Дирекция Местни данъци и такси в Община Пловдив, потвърден с Решение 13/08.04.2024 г. на директор на Дирекция МДТ при Община Пловдив, с която на ЕТ в качеството му на концесионер на недвижим имот, находящ се в гр.Пловдив, [улица]са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса за битови отпадъци (ТБО) за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2021 г. и лихви за просрочие към 16.01.2023 г. в общ размер на 14 841.47лв. За да отхвърли жалбата на лицето, действащо в качеството му на ЕТ, първоинстанционният съд след като подробно е описал установената фактическа обстановка, становищата на страните и дадените експертни заключения по допуснатата комплексна съдебно техническа и счетоводна експертиза, е пристъпил към изграждане на собствените си изводи от фактическа и правна страна. От фактическа страна се установява, че с декларация по чл.14 ЗМДТ вх. 6609001094/21.01.2014 г., подадена от Община Пловдив, ЕТ В.-И. К. е декларирана като ползвател на недвижим имот, представляващ сграда на адрес гр.Пловдив, [улица], посочена като "обществена тоалетна", с идентификатор 56784.521.1471.7, РЗП 17.00 кв.м., за която е открита партида 6609F64397. Към декларацията са били подадени акт за частна общинска собственост 1546/08.11.2013 година, Скица на сграда 25984/21.08.2013г. с идентификатор 56784.521.1471.7 от СГКК-Пловдив. Установено е, че от страна на ЕТ В.-И. К. са заплащани задължения за ДНИ и ТБО за обществената тоалетна с идентификатор 56784.521.1471.7, по партида 6609F64397. С Декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх. 66090001473/21.01.2022г., подадена от Община Пловдив ЕТ В.-И. К. е деклариран като ползвател (концесионер) на общински имот, представляващ сграда, находяща се в гр.Пловдив, [улица], определена като Търговски обект - Лятно кино Христо Смирненски с идентификатор 56784.521.1471.6, с РЗП на обекта 138.00 кв.м. Към подадената декларация са приложени: Акт за публична общинска собственост 1928/28.12.2018г.; Скица на сграда 15-284534-09.05.2018 г. с идентификатор 56784.521.1471.6, издадена от СГКК - гр. Пловдив. Приложен е Договор за концесия от 03.12.2001г., сключен между Община Пловдив и ЕТ В.-И. К. и допълнителни споразумения към него от 11.07.2006г. от 05.03.2021г.; Решение 325, Прот. 17 от 09.11.2021г. на Общински съвет Пловдив; Приемо-предавателен протокол от 09.12.2021г.; Заповед 210А-3262/07.12.2021г. на кмета на Община Пловдив; Характеристики на дълготраен актив 310543. Откритата партида за имота е с партиден 6609F447006. От приложените към подадената Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 66090001473/21.01.2022г. документи е констатирано, че Лятно кино Христо Смирненски, представлява сграда с идентификатор 56784.521.1471.6 с площ по КК 948.00 кв.м, брой етажи 1, предназначение: Сграда за култура и изкуство (лятно кино), разположена в ПИ с идентификатор 56784.521.1471, УПИ 1-521.1621, за озеленяване и природна защита - парк Данов хълм, кв. 65 по плана на ЦГЧ. Така посочения ПИ е публична общинска собственост, видно от съставения АОС 1926/2018г. Съгласно геодезическо заснемане от юли 2018г. застроената площ на актуваната страда е - 138.00 кв.м., а останалата част от сградата с площ 810.00 кв.м. по КК представлява трибуни, сцена и екран. Съгласно Договор за концесия от 03.12.2001г., концедентът е учредил на концесионера особено право на ползване концесия, чрез издаване на разрешение за извършване на културна, сценична и търговска дейност, пряко свързана с функционирането му като лятно кино, касаеща трайно задоволяване на потребности от общинско значение върху обект, публична общинска собственост представляващ недвижим имот - лятно кино Христо Смирненски с площ 930.00 кв.м., попадащо в терена на хълм В. Коларов, кв. 65 - нов по плана на ЦЕЧ, одобрен със Заповед 1155/29.11.1982г. на Община Пловдив, при граници на имота, както следва: на север - хълма В. Коларов; на юг - хълма В. Коларов; на изток - хълма В. Коларов; на запад - [улица]. Договорът е сключен за срок от 15 години, с възможност за продължаване на срока с още 10 години, при приемане на такова решение от Общинския съвет. Във връзка с приложение на чл. 11, ал. 4 ЗМДТ и чл. 64. ал. 1 от ЗМДТ, от органите на данъчната администрация е извършена проверка спрямо ЕТ В.-И. К. като данъчнозадължено лице /в качеството му на концесионер на недвижим имот, представляващ публична общинска собственост/ за данък недвижими имоти и ТБО. За концесионираният търговски обект сграда с РЗП 138.00 кв.м., находящ се на административен адрес гр. Пловдив, [улица], е установено, че до подаването на Декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх 66090001473/21.01.2022г., не е бил деклариран нито от Община Пловдив, нито от ЕТ В.- И. К., респ. за него не са били заплащани задължения за ДНИ и ТБО. От извършена проверка на ЕТ В.-И. К. са установени задължения на ЕТ за ДНИ и ТБО, в която връзка е издаден оспорваният АУЗД. Съгласно същият на ЕТ са установени задължения за ДНИ и ТБО за периода 01.01.2017г.-31.12.2021г. и лихви за просрочие към 16.01.2023г., в общ размер на 14 841,47лв., по партида 6609F447006, както следва: за ДНИ, в общ размер на 2 801,20лв. и лихви за просрочие към 16.01.2023г., в общ размер на 961,45лв.; за ТБО, в общ размер на 8 247,90лв. и лихви за просрочие към 16.01.2023г., в общ размер на 2 830,92лв. С обжалваното пред настоящия касационен състав решение, първоинстанционният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, съдържа фактически основания по обстоятелствата, въз основа на които е издаден, при липса на съществени нарушения, които да обосновават неговата нищожност. За да стигне до извод, че административният акт е законосъобразен съдът е приел, съответните публични общински задължения не са платени, което по смисъла чл.107, ал.3 от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, е самостоятелно и достатъчно фактическо основание за издаване на АУЗД. Посочил е, че жалбоподателят е бил концесионер на посочения имот и не са налице обстоятелствата за освобождаваното му от задължението за заплащане на ДНИ. АС - Пловдив е приел за неоснователно възражението, че едва две години след прекратяване на концесионния договор, на жалбоподателя е издаден и връчен АУЗД, предвид променени първоначално декларирани данни от Община Пловдив. Според първостепенния съд от представените по делото доказателства се установявало, че жалбоподателят е концесионер на площ от 138 кв.м., а е заплащал ТБО само за 17.00 кв.м. от общо 930 кв.м. площ на процесния недвижим имот, което означава, че е задължено лице по чл.11 от ЗМДТ във връзка с чл.64 от ЗМДТ за такса битови отпадъци за ползваната от него част от имота, в качеството му на концесионер. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно. Противно на твърденията в касационната жалба адм. производство е протекло по реда на чл. 107, ал. 3, а не по реда на чл. 106, ал. 1 ДОПК. Оплакванията за нищожност на акта са в противоречие с разпоредбата на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Аргументите на касатора по този пункт не са правно издържани, тъй като законът не предвижда забрана за установяване нови факти и обстоятелства в производството по издаване на АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК, нито пък абсолютно изискване това да става само в хода на възложена ревизия. С оглед на фактите по делото, правилно съдът е тълкувал и приложил изискванията на чл. 107, ал. 3 ДОПК, според които актът може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. В различните хипотези това правомощие може да бъде упражнено при кумулативното наличие на изброените предпоставки. В случая по делото не са налице данни за това и касаторът не оспорва обстоятелствата, че задълженията за ДНИ и ТБО не са платени в срок и че от органите на местната данъчна администрация не е била извършвана ревизия на ЕТ със същия предметен обхват. Следователно не е необходимо провеждане на ревизия по реда на Глава петнадесета, раздел II ДОПК. В този смисъл е практиката на ВАС, а и на настоящия касационен състав (например Решение 2762 от 18.03.2025 г. по адм. дело 11103/2024 г. по описа на ВАС, VIII о., Решение 11320 от 22.10.2024 г. на ВАС по адм. д. 4082/2024 г., I о. и др.). Основателно обаче е възражението на касатора за недължимост на местните данъци и такси за 2017 г. и 2018 г. АУЗД е издаден на основание Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 66090001473/21.01.2022г. от Община Пловдив, с която е деклариран търговски обект към лятно кино с РЗП от 138 кв.м. и отчетна стойност 311 242лв. Същият е деклариран на база АПОС 1928/28.12.2018 г. Предвид датата на актуване, а именно 28.12.2018 г., периодът, за който е относима тази декларация, не включва 2017 г. и 2018 г., а се касае за периода 2019 г., 2020 г. и 2021 г. По делото липсват каквито и да било доказателства до момента на нейното геодезично заснемане, респ. актуване от Община Пловдив, въпросната сграда и то в този й точно вид, обем и характеристики е съществувала в обекта. Тя не е описана в предходно съставения Акт за общинска собственост, не е индивидуализирана в концесионния договор, допълнителното споразумение и прочие документи по концесията. Няма данни и да е била заведена като ДМА от Община Пловдив, като в приложената на л. 118 от адм. дело 954/2024 г. характеристика на дълготраен актив като месец на придобиване е визиран 12.20218 г., респ. дата на въвеждане в експлоатация 28.12.2018 г. В обобщение няма как в настоящото производство такова по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, да бъдат установявани задължения за ДНИ и ТБО касателно същата тази сграда и за периоди предхождащи посочената дата. Не се споделят останалите възражения, изложени в касационната жалба. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, ал. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Хипотезите, при които имоти не се облагат с ДНИ са посочени в чл. 10, ал. 1, 2 и 3 ЗМДТ, а случаите, при които данъчнозадължените лица са освободени от заплащането на ДНИ са лимитативно изброени в чл. 24, ал. 1, т. 1 т. 19 от ЗМДТ. Както удачно е посочил възприел ответникът при упражняването на административния контрол по отношение на АУЗ по чл. 107, ал.3 от ДОПК, съобразно чл. 60 от Конституцията на Република България данъчните задължения и задълженията за такси във всички случаи следва да са установени със закон. Както изрично е прието и в мотивите на Тълкувателно решение 3 от 6.06.2008 г. на ВАС по т. д. 2/2008 г., ОСКС С Решение 3/9 февруари 1996 г. по к. д. 2/1996 г. Конституционният съд е приел, че принципът за законоустановеност на данъчните задължения се отнася до всички елементи, определящи размера на данъка - данъчния субект, данъчната основа, данъчна ставка и пр. От изискванията на чл. 60 от Конституцията на Република България следва, че определяне на данъчно задължените лица не може да се извършва по тълкувателен път, а само с изричен законов текст.. Касаторът се позовава на правилото но чл. 24, ал. 1, т. 10 от ЗМДТ, като настоява, че процесната сграда е в обхвата на легалното определение, дадено с § 1, т.68, б. б от ДР на ЗУТ, съгласно което "Открити обекти" са: а) . б) за културни дейности - терени (площадки) и оборудване за концертни естради, летни амфитеатри, изложбени площи, циркови представления и други подобни, включващи и необходимите спомагателни постройки и съоръжения, свързани с тяхното функциониране - санитарни възли, съблекални, монтажни трибуни, преместваеми сезонни покрития и други.. Не може обаче да се приеме тезата, че въпросната сграда (а само тя е обект на облагане), вкл. съобразно нейните характеристики установени и от вещите лица по допусната комплексна съдебна експертиза, попада в обхвата на понятията спомагателни постройки и съоръжения. Както се посочи по-горе нормите, въвеждащи данъчното облекчение, няма как да бъдат тълкувани разширително. Видно от приложените декларации по чл. 14 от ЗМДТ, недвижимият имот, ползван на концесия от жалбоподателя се намира в очертанията на населено място - гр. Пловдив, в рамките на строителните му граници, поради което данъкът се явява дължим. Данъчно задължен за заплащането му, съгласно чл. 11, ал. 4 от ЗМДТ е концесионерът - ЕТ В.-И. К.. Съгласно чл. 64 от ЗМДТ таксата по чл. 62 ТБО се заплаща от лицата по чл. 11 за имотите на територията на общината. В тази връзка и предвид липсата на конкретни оплаквания в частта за ТБО настоящият касационен състав след извършена проверка по чл. 218, ал. 2 АПК преценява, че правилно съдът е установил, че услугите по чл. 62 ЗМДТ са извършени, като препраща към мотивите на първата съдебна инстанция в тази им част на основание чл. 221, ал.2, изр. второ от АПК. Предвид горното решението като неправилно следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлена жалбата на ЕТ срещу АУЗД, в частта на установените задължения за ДНИ и ТБО за 2017 г. и 2018 г. и вместо това следва да се постанови отмяна на АУЗД в частта на установените задължения за ДНИ за периода 2017 г. и 2018 г, както и в частта за ТБО за периода 2017 г. и 2018 г. В останалата си част решението е правилно постановено и следва да бъде оставено в сила. АС - Пловдив е изложил подробни, верни и убедителни мотиви, които този съд споделя и към които препраща, съгл. чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. Решението се отменя и в частта на разноските за сумата над 1 123,20 лева, която ЕТ е осъдено да заплати. На касационния жалбоподател се дължат общо разноски за двете инстанции в размер на 1 291 лева съобразно отменената част от решението. На Община Пловдив се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационна инстанция в размер на 1 123,20 лева. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение