Решение № 5087 от 24.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11474/2016 г.

Решение № 5087 от 24.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11474/2016 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ф. Н., гражданин на Афганистан, подадена чрез адв. Андреева - БХК, срещу решение № 5351 от 22.07.2016 г. по адм. д. № 2882/2016 г. на Административен съд С.-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу Отказ с рег. № УРИ 5364 Р-59262/08.12.2015 г. на директора на дирекция "Миграция" - МВР за издаване на разрешение за дългосрочно пребиваване в Р. Б.. Касаторът счита, че след като е пребивавал 5 години на територията на една държава-членка и след като е получил разрешение за дългосрочно пребиваване на територията на тази държава - чл. на ЕС, в случая Италия, то същият би следвало при поискване да получи разрешение за дългосрочно пребиваване във всяка друга държава-членка, без да се налага да пребивава във втората държава-членка в рамките на период от 5 години. Иска се отмяна на съдебното решение като неправилно и незаконосъобразно. Ответникът - директорът на дирекция "Миграция" - МВР, чрез своя процесуален представител в писмен отговор оспорва жалба. Прокурорът дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, като обсъди данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли жалбата на Ф. Н. като неоснователна решаващият съд е приел, че оспореният отказ е законосъобразен, тъй като чужденецът не е пребивавал на територията на Р. Б. в рамките на период от 5 години преди подаване на молбата. Следователно не е изпълнена основната предпоставка на хипотезата на чл. 24г, ал. 1, ЗЧРБ, съответстваща на чл. 4, § 1 и от Директива 2003/109/ЕО на Съвета, за предоставяне на статут на дългосрочно пребиваващ на чужденеца, а именно - съответна продължителност на пребиваване - пет години преди подаване на молбата за статут на дългосрочно пребиваващ в държава членка. Съдът е приел, че в случая е без значение пребиваването на лицето на територията на друга държава членка, без значение е и обстоятелството, че лицето е получило разрешение за дългосрочно пребиваване на територията на друга държава-членка, в случая Италия. Обосновал е извод, че за да получи разрешение за дългосрочно пребиваване на територията на Р. Б. е необходимо да е пребивавал и на територията на България в рамките на 5 годишен период. Решението е правилно. Спорният по делото въпрос е дали изпълнението на условията за предоставяне на дългосрочно пребиваване на територията на първата държава членка на ЕС води до предоставяне дългосрочно пребиваване във всяка друга държава - членка на ЕС или във всяка следваща държава, в която лицето кандидатства за пребиваване следва да има непрекъснат законен престой от нови 5 години. Съгласно чл. 24г, ал. 1 ЗЧРБ статут на дългосрочно пребиваване се предоставя на чужденец, който е пребивавал законно и без прекъсване на територията на Р. Б. в рамките на 5 години преди подаване на заявлението за разрешаване на дългосрочно пребиваване. Предвид разпоредбата на чл. 1 § 2 б. "г" от Директива2011/51/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2011 г. за изменение на Директива 2003/109/ЕО на Съвета за разширяване на обхвата и до лица, ползващи се с международна закрила Директива 2003/109/ЕО се прилага и за лицата, ползващи се с международна закрила, каквото лице е и касатора. Следователно цитираната директива е приложима и в конкретния случай. Редът и условията за получаване на разрешение за дългосрочно пребиваване на гражданин на трета държава в държава членка са разписани в чл. 4 - чл. 7 от Директивата, а редът за придобиване на дългосрочно пребиваване във втора държава - членка е регламентиран в чл. 23 от Директивата. Разпоредбата на чл. 23 от директивата предвижда, че предоставянето на дългосрочно пребиване във втора държава-членка на ЕС на гражданин на трета страна, притежаващ вече статут на дългосрочно пребиваващ в друга държава- членка, става при условията на чл. 3, 4, 5, и 6 от Директивата т. е. при същите условия, при които се получава разрешението за пребиваване и в първата държава членка. Съгласно разпоредбата на чл. 4, § 1 от Д. Д.-членки предоставят статут на дългосрочно пребиваващ на граждани на трети страни, които са пребивавали легално и без прекъсване на територията в рамките на пет години преди подаване на въпросната молба. В чл. 5 са разписани останалите условия, свързани с получаването на статут на дългосрочнопребиваващ н държава -членка. В чл. 6 са посочени предпоставки, свързани с обществения ред и обществената сигурност, при наличието на които държавите-членки могат да откажат предоставяне на статут на дългосрочно пребиваващ. В чл. 15 - чл. 19 от директивата са регламентирани реда и условията за получаване на разрешение за пребиваване / но не за дългосрочно пребиваване/ във втора държава-членка. Съгласно § 6 от съображенията за приемане на Директива 2003/109/ЕО Основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна. Анализът на цитираните разпоредби води до извод, че когато едно лице, получило статут на дългосрочно пребиваващ в държава членка, кандидатства за придобиване на статут на дългосрочно пребиваващ във друга държава членка, то същото трябва да отговаря на всички условия, регламентирани в чл. 3, 4, 5 и 6 от Директивата, включително и на условието за продължителност на пребиваването в рамките на 5 години във втората държава-членка. Това е така, защото разпоредбата на чл. 23 от директивата препраща и към условието на чл. 4 от директивата. Ако волята на Европейският законодател е била да се изключи продължителността на пребиваването като условие за придобиване на статут на дългосрочно пребиваващ във втората държава-членка, то същият е нямало да предвиди в чл. 23 препращане и към чл. 4, регламентиращ именно продължителността на пребиваването в съответната държава-членка. По делото не е спорно, че чужденецът се ползва с маждународна закрила, както и че е получил статут на дългосрочно пребиваващ на територията на Италия. Не е спорно и че същият не е пребивавал на територията на Р. Б. в рамките на 5 годишен период, предхождащ молбата за получаване на разрешение за дългосрочно пребиваване. Безспорно е също така, че чужденецът има сключен брак с български гражданин, както и че има дете - български гражданин. Следователно за Ф. Н. не са били налице предпоставките на чл. 23 във вр. чл. 4, § 1 от Директивата за придобиване на статут на дългосрочно пребиваващ в Р. Б., която в случая се явява втора държава-членка. Следва да бъде отбелязано, че предвид разпоредбата на чл. 15 от Директивата и чл. 24, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ касаторът може да получи разрешение за продължително пребиваване на територията на Р. Б., тъй като е чл. на семейството на български граждани. Горното разрешение е със срок от 1 г. и може да бъде подновявано всяка година до навършване на 5 години, когато би могъл да кандидатства за статут на дългосрочно пребиваващ на територията на Р. Б.. Изложеното до тук води до извод, че законосъобразно административният орган е отказал предоставяване на дългосрочно пребиваване на касатора. Като е стигнал до същия извод и е отхвърли жалбата АССГ е постановил правилен съдебен акт, който не страда от сочените в касационната жалба пороци и следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение