Решение № 6981 от 23.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4369/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Е. А. О., гражданин на Турция, подадена чрез адв. К.Вачев и адв. И.Вачев, срещу решение №6247 от 16.02.2026г., постановено по адм. дело №13454/2025г. на Административен съд – София-град. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се неговата отмяна. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Представя писмена молба. Ответникът – За началника на отдел "Миграция" – Столична дирекция на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт И.Иванов, в открито съдебно заседание е заявил, че оспорва касационната жалба, счита че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен, поради което прави искане да бъде потвърден. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по жалба на Е. А. О., гражданин на Турция, срещу заповед рег. №513з-14208/27.11.2025г. на За началник отдел „Миграция“ – СДВР за отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, в съответствие с целта на закона, като са спазени материалноправните разпоредби и без да са налице съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Административният съд е приел, че правилно административния орган е постановил отказа, тъй като е установено, че чужденецът е декларирал неверни данни. От представеното по делото уверение №517/04.11.2025г. на Технически университет София, е удостоверено, че чужденецът е завършил срока на обучение с невзети изпити, но има право да положи оставащите му изпити в период от три години. А съгласно чл. 24в, ал.1 от ЗЧРБ е предвидено, че разрешение за продължително пребиваване до една година могат да получат чужденците, които притежават виза по чл. 15, ал.1 и са приети като студенти в редовна форма на обучение във висше училище в Република България, като разрешението се издава за срок 18 месеца, когато се отнася за последната година от обучението. По повод депозираното от чужденеца заявление за издаване на разрешение за придобиване право на продължително пребиваване е извършена проверка на декларирания от чужденеца адрес в гр. София, [жк], [адрес]. От докладна записка отразено, че домоуправителя на сградата е заявила, че не познава Е.О., никога не го е виждала и същият не е регистриран в домовата книга и до колкото знае в жилището живее само собственикът. По делото са събрани и гласни доказателства. Разпитана е С. – М. Е., която е заявила, че познава чужденеца като същия е адресно регистриран в жилището, което собственост на баща й. Същата е посочила, че чужденецът живее в Турция, а когато идва в България, преспива в жилището на баща й, поради приятелските си отношения. Заявено е, че Е.О. идва в България един път да си поднови документите. Въз основа на събраните доказателства по делото, административния съд е обосновал извода, че Е.О. не живее на посочения от него адрес, за който е заявил, че ще пребивава в Р. България. Това обстоятелство е подкрепено и от представената справка за пътуванията на чужденеца, от която е видно, че влизането и излизането от страната е в рамките на един ден. Въз основа на което съдът е приел, че безспорно чужденецът е декларирал неверни данни и в тази връзка правилно е постановен отказа. Решението е правилно. В постановения съдебен акт вярно е установена фактическата обстановка, като подробно са анализирани и обсъдени всички твърдения и възражения на страните и представените по делото доказателства. На база изяснената фактическа обстановка и относимата правна уредба са изложени обосновани правни изводи. Мотивите в съдебното решение са формирани след анализ на възприетите факти като настоящата инстанция напълно ги споделя, поради което не следва да ги преповтаря. С оспорения пред административния съд отказ на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ е отказано предоставяне право на продължително пребиваване в Република България на Е. А. О. – тъй като е декларирал неверни данни. Според чл. 26, ал. 1 от ЗЧРБ се отказва предоставяне право на продължително пребиваване в посочените случаи, сред които е този по чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ - когато чужденецът е декларирал неверни данни. Като такива неверни данни са счетени заявеният от чужденеца адрес на пребивава, а именно в гр. София, [жк], [адрес] като при извършена проверка е установено, че същия не живее на адреса. Този извод е обоснован от административния орган с това, че при извършена проверка от служители на отдел „Миграция“ - СДВР за достоверността на адреса, на място не е установен никого. А е бил проведен разговор с Л. В. съсед от [адрес] и домоуправител, която е заявила, че не познава Е.О. и че в апартамент [адрес] живее само собственика. Същата е посочила, че апликантът не е записан в домовата книга и не живее на адреса. След проведен разговор с М.Х. е заявила, че чужденецът се намира в Турция, но преспива на адреса, когато се намира в София. Била е извършена и справка в информационните масиви на МВР, от която е установено, че Е.О. е влизал и излизал в страната многократно, като почти всеки път е напускал страната в рамките на същия ден. Посочено е, че последното регистрирано пътуване е излизане на 25.11.2025г. и към момента същия се намира извън територията на страната. Обстоятелствата посочени в оспорения отказ се подкрепят от становище №513р-127629 от 26.11.2025г. и докладна записка с рег. №513р-125645 от 21.11.2025г. на Отдел „Миграция“ – СДВР. Настоящият съдебен състав с оглед изложеното обосновава извода, че чужденецът не пребивава на посочения в заявлението адрес в страната, следователно е декларирал неверни данни, като е заявил адрес, на който физически не пребивава. Обстоятелството, че чуждият гражданин е представил доказателства за осигурено жилище, не означава че не е изпълнена хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, защото приложените документи имат за цел единствено да получи право на продължително пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока. Тук е мястото да се посочи, че в ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, в каквато връзка е наведения довод, но е необходимо да установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. В случая е установено само формалното изпълнение на изискването по чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ, тъй като чужденецът не само не е посещавал имота, същия не е записан в домовата книга и не живее на адреса, а и по данни от преписката, на същия адрес живее собственика Х.. От събраните гласни доказателства се потвърждава обстоятелството, че апликантът не живее на адреса, а спорадично остава да пренощува там. А от представената справка е видно, че чуждия гражданин преминава на територията на Р.България и в рамките на същия ден напуска страната. В тази връзка, неоснователни се явяват основните оплаквания в касационната жалба. Целта на наложеното нормативно изискване за наличие на жилище за чужденеца, кандидатстващ за получаване на право на продължително пребиваване или продължаване на срока на пребиваване в Република България е по време на престоя си той да не натоварва социалната и финансова системи на страната, в която връзка са въведени и изискванията за представяне на съответни доказателства. Фиктивното изпълнение на въведените от законодателя изисквания противоречи на целта на закона, като във всеки различен случай административният орган следва да извършва обстойна, задълбочена и обоснована преценка на тези обстоятелства. Несъстоятелен е довода на касационния жалбоподател, че не е била достатъчна извършената от административният орган само една проверка за постановяване на административният акт. От доказателствата по делото, в това число становището на миграционните органи за извършена проверка по заявление за предоставяне право на продължително пребиваване и справка за пътуване на лице е видно, че действително е извършена една проверка, от която е установено, че лицето не живее на адреса, но дори да са били извършвани допълнителни проверки от страна на административния орган, същите не биха били с друго съдържание, тъй като с оглед информацията съдържаща се в справката за пътуване на лице – чужд гражданин е видно, че апликантът в по – голямата си част от влизанията на територията на Р.България, напуска същата в рамките на същия ден. С оглед на изложеното съдът счита, че първоинстанционният съд правилно е установил приложимия закон и е преценил, че отказът на административния орган е законосъобразен, поради което решението му, с което жалбата на Е. О. е отхвърлена, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 102.26 евро, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,