Решение № 11081 от 7.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6511/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Х. Х., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адв. А.Рамисова, срещу решение 743/2025г. постановено по адм. дело 43/2025 на Административен съд Търговище /с неправилно изписване в жалбата на номера на административното дело/. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209 т.3 от АПК. При изложени съображения се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго по съществото на спора. Ответникът Директор на Областна дирекция на МВР-Търговище, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Приема за обоснован извода на съда, че не са налице обстоятелствата, посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Счита, че решението на съда не страда от касационни пороци и предлага да бъде потвърдено. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Х. Х., против заповед 363з-2803 от 20.12.2024г. издадена от ВПД Директор на ОД МВР-Търговище, с която му е наложена принудителна административна мярка на основание чл. 39а, ал.1, т.1 във вр. с чл. 40, ал.1, т. 5 и чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ: отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България . Съдът е отхвърлил оспорването. За да стигне до правен извод за законосъобразност на оспорения акт, е прието от фактическа страна, че с решение 786534 от 19.11.2020г. издадено от дирекция Миграция гр. София, на Х.Х. е било разрешено право на постоянно пребиваване в Р.България на основание чл. 25, ал.1, т. 9 от Закона за чужденците в Република България. В ОД на МВР-Търговище е препратено по компетентност писмо с рег. М-19589 от 20.11.2024г. на Държавна агенция за Национална сигурност , в което се сочи, че във връзка с подадени документи за възстановяване на българско гражданство и извършена допълнителна проверка от страна на ДАНС е установено, че две лица, в това число Х.Х. са извършили адресни регистрации на територията на Р.България с цел заобикаляне на ЗЧРБ. Извършена е служебна проверка в АИС на МВР за пребиваването на чужденеца на територията на страната /влизания и излизания през ГКПП/ за периода от получаване на правото на постоянно пребиваване 01.01.2020г. до 02.12.2024г. Установено е, че през първата година е пребивавал общо 6 дни, през втората година общо 7 дни, през третата година общо 7 дни и през остатъка от периода общият срок на пребиваване е 33 дни или общо 51 дни. Извършени са фактически проверки на заявения от чужденеца адрес, от които се установява, че същия не пребивава там, а заявеното жилище се ползва единствено от дъщерята на наемодателя му, който от своя страна е заявил, че трайно е установен в Република Турция. От направената проверка е установено, че членовете на семейството му по смисъла на чл. 2, ал. 3от ЗЧРБ не се намират на територията на страната, както и че по отношение на чужденеца няма данни да е пребивавал на територията на страната на други адреси. Установено е, че съпругата на чужденеца е българска гражданка и двете им деца са с адресна регистрация в [населено място], общ. Омуртаг, обл. Търговище. Същата не е посещавала скоро адреса, тъй като е установена в Р.Турция, където осъществява трудова заетост. Административния орган е установил, че лицето не е било осигурявано по реда на КСО за периода на разрешеното му постоянно пребиваване. Същия единствено е бил здравно осигурен на осн. чл. 33, ал.1, т. 3 от ЗЗО, като задълженията му за здравно осигуряване са платени на три вноски през 2024г. На пощенската кутия на жилището по постоянен и настоящ адрес е било залепено съобщение, с което е дадена възможност да предостави възражения във връзка със започналото производство. Депозирано е обяснение, което впоследствие е декларирал в хода на проведеното интервю, че не работи в Р.България, а продължава да работи като пласьор на Кока кола в гр. Истанбул, Република Турция на постоянен трудов договор, съпругата му продължава да работи като инженер химик в лаборатория в гр. Истанбул, Република Турция. Имат две непълнолетни деца, които учат в гр. Истанбул. Цялото семейство живее в собствено жилище в гр. Истанбул. На 20.12.2024 г. ВПД директорът на ОД на МВР Търговище издал оспорената заповед, с която е наложена принудителна административна мярка на основание чл. 39, ал.1, т.1 във вр. с чл. 40, ал.1, т. 5 и чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ - Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България . Съгласно мотивите на заповедта административния орган е установил, че в едногодишен срок след разрешението за постоянно пребиваване чужденецът не се е установил и не е пребивавал на територията на страната. В периода от 19.11.2020г. до 02.12.2024г. е имал кратковременни пребивавания в страната общо 51 дни, като част от престоя му съвпадал с формални процедури във връзка с предоставеното му право на постоянно пребиваване, заплащане на такси, вписване в регистър на населението и др. За да отхвърли оспорването съдът е приел от правна страна, че заповедта не страда от пороците, визирани в чл. 146 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в страната се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членовете на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. От приобщените по делото доказателства е изведен извод, че чужденецът не се е установил на територията на страната, като в първата година след полученото право на постоянно пребиваване е бил на територията на страната ни общо 5 пъти, като е напускал Р.България в рамките на два дни след пристигането си, а следващите години е идвал по рядко. Съдът е установил, че е налице единствено регистриране на жалбоподателя на адрес в гр. Търговище, общ. Търговище, [адрес], като въз основа на доказателствата е установено, че същия не се е настанил трайно на адреса. А съпругата му и двете му деца са били регистрирани на друг адрес в Р.България, който също не са посещавали. От протокол- интервюто става ясно, че чужденецът и семейството му живеят и работят извън страната. Въз основа на установеното съдът е достигнал до извода, че административния орган правилно е приел, че чуждестранния гражданин не се е установил и не е пребивавал на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал.1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението. Така установеното се подкрепя и от обстоятелството, че чужденецът не е упражнявал трудова дейност в страната. В заключение съдът е, че при подаване на искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, чужденецът е заявил желанието да се устрои на територията на страната, но не е реализирал това си желание, нито в едногодишния срок нито към момента на постановяване на решението, поради което следва даденото разрешение да бъде отнето, тъй като нормата е императивна и отсъства възможността административния орган да я прилага по своя преценка. На следващо място съдът е приел, че правилно административния орган е приел, че не са налице обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. За неоснователно е приет довода за незаконосъобразност на заповедта, тъй като е издадена след изтичане на законоустановения едногодишен срок. Решението е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд, поради което и препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обжалваното съдебно решение е постановено при точно приложение и тълкуване на материалноправните норми, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, актът е обоснован с релевантните за спора доказателства, а фактическите установявания са правилно подведени под относимите разпоредби на закона. Правното основание, послужило за издаването на административния акт се съдържа в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и съобразно него се отнема правото на пребиваване ако в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16, за които изключения не се спори, че в случая не са налице. Разрешението за дългосрочно пребиваване е било издадено на 19.11.2020 г. като в периода от 01.01.2020г. до 02.12.2024г. е установено, че лицето е преминавало държавна граница, респ. установено пребиваване на територията на Р.България общо 51 дни. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. В ЗЧРБ не е дадено легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. От доказателствата по делото се установява, че Х.Х. не се е установил на територията на Р. България. За период от около четири години е пребивавал в България само 51 дни, като по-голямата част от пребиваванията са свързани с приключване на процедурата във връзка с предоставеното му право на пребиваване. Налице е единствено подписан договор за наем на имот с оспорващия на адрес в гр. Търговище, но по данни на собственика на имота, същия се ползва от дъщеря му, както и че не е наясно дали чужденеца действително е пребивавал на адреса, но е заявил, че същия е трайно установен в Р. Турция. От данните по делото се установява, че съпругата на чуждия гражданин /българска гражданка/ и двете им деца също са адресно регистрирани в Р.България, но на друг адрес в гр. Омуртаг, както и че същата не е посещавала скоро адреса, тъй като е осъществява трудова заетост в Р.Турция. От проведеното с чужденеца интервю е видно, че същия не работи в Р.България, а в гр. Истанбул като пласьор на Кока кола , съпругата му също работи в гр. Истанбул като химически инженер в лаборатория, а двете му деца учат в гр. Истанбул . На зададения въпрос защо не се е установил и не пребивава със семейството му в Р.България, чужденецът е отговорил, че пречка се явява обстоятелството, че и двамата работят в гр. Истанбул, както и че децата им учат там. При това положение инцидентните престои на Х.Х. в страната и обстоятелството, че цялото му семейство живее в Р.Турция, следва да се формира извод, че по делото не са събрани доказателства за намерението на касационния жалбоподател да се установи трайно на територията на Република България лично или със своите близки. Културните, социалните и семейните връзки на чужденеца са с Република Турция, където е обичайното му пребиваване и центърът на жизнените му интереси. По делото липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. Наведените едва с касационната жалба твърдения, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 40, ал.1, т. 6 от ЗЧРБ, както и направения сравнителен анализ на чл. 40, ал.1, т. 5 и чл. 40, ал.1, т. 6 от ЗЧРБ, не подлежат на установяване в настоящото производство с оглед забраната по чл. 220 от АПК за нови фактически установявания. Предвид гореописаното и при липсата на допуснати в хода на съдебното производство нарушения по смисъла на чл. 209 т.3 от АПК, оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение