Решение № 40 от 13.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 384/2010 г.

Решение № 40 от 13.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 384/2010 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Радостина Караколева Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК . Образувано е по касационна жалба на ЕТ А. Г. С. от [населено място] срещу решение № 16 от 12.01.2010 г. по гр. дело № 1157/2009 г. на Софийския апелативен съд, с което е отхвърлен искът му срещу [фирма] със седалище в [населено място] за сумата от 80 356.79 лв. представляваща договорна неустойка по чл. 19.1 от договор от 14.04.2005 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно - за решаване на спора по същество, като бъде уважен изцяло предявения иск. В открито съдебно заседание и представени в съдебно заседание писмени бележки касаторът поддържа искането ВКС да се произнесе по съществото на спора на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Касаторът претендира за направените по делото разноски. Представен е списък на разноските и фактура за заплатено адвокатско възнаграждение. В писмен отговор [фирма] поддържа становище, че при постановяване на въззивното решение САС не е допуснал нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, в контекста на приетото във въззивната инстанция споразумение от 19.04.2006 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 870 от 23.12.2010 г., постановено по делото, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: до кой момент в съдебното производство е допустимо да се представят доказателства от ответника, които не са нововъзникнали, а той разполагал с тях преди подаването на отговора на исковата молба и какви са правомощията на въззивния съд, когато ответникът е пропуснал срока по чл. 133 ГПК и е представил доказателството след постановяване на първоинстанционното решение и какво се разбира под "губи право". Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания, становището на страните и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С първоинстанционното решение е уважен иск по чл. 92 ЗЗД на касатора - ищец срещу ответника за сумата от 80 356.79 лв. договорно обезщетение за вреди / неустойка/ по чл. 19.1 за неизпълнение в срок на договор от 14.04.2006 г. за изграждане на обект "Реконструкция на животновъден комплекс в [населено място]. Въззивният съд е отхвърлил иска за неустойка, като е приел наличието на изменение в договора относно срока на предаване обекта на възложителя, материализирано със съгласието на двете страни в споразумение от 19.04.2006 г., съгласно което, считано от 14.10.2005 г. срокът за изграждане на обекта е удължен от 19.11.2005 г. до 30.06.2006 г. Направен е извод, че след като обектът е предаден в договорения срок с приемателно - предавателен протокол от 13.06.2006 г. задължението на изпълнителя да заплати неустойка за забава е отпаднало. Споразумението от 19.04.2006г, на което съдът е обосновал изводите си за неоснователност на иска по чл. 92 ЗЗД, е прието като доказателство по делото във въззивното производство. Съгласно чл. 133 ГПК, ДВ бр. 50 от 2008 г., в сила към момента на постановяване на въззивното решение, когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи доказателства, не представи писмени доказателства, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът не се дължи на особени непредвидени обстоятелства. От разпоредбата на закона следва, че правото на ответника да представи писмени доказателства, които са съществували към момента на подаване на писмения отговор, се преклудира с изтичане на срока за подаване на отговор. Страната "да загуби" правото си на представяне на писмени доказателства, означава първоинстанционният съд да откаже тяхното допускане и приемане, защото ответникът не може да се позовава на писмени доказателства за установяване на твърдяни от него факти с правно значение за предявения иск или възражения срещу иска, след като е изтекъл срока за тяхното представяне. На още по - голямо основание правото на доказателства не може да бъде упражнено пред въззивната инстанция за доказателства, които ответникът е могъл да представи в срок пред първата инстанция / чл. 266, ал. 1 ГПК/. Правото не се губи за онези доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения/ чл. 266, ал. 3 ГПК/, т. е. невключването им в делото не е по вина на ответника, както и в случаите когато ответникът докаже пред съда, че не представянето на писмените доказателства се дължи на обстоятелства, които са независещи от него. С изменението на чл. 133 и чл. 146, ал. 3 ГПК ДВ бр. 100 от 2010 г. срокът за доказателствени искания е първото по делото съдебно заседание, респ. до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция в случаите на чл. 147 ГПК. Това е отговорът на поставените правни въпроси с определението за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В този смисъл е решение № 274 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 673/2009 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. В нарушение на разпоредбата на чл. 133 и чл. 266, ал. 1 ГПК САС е приел като доказателство споразумение от 26.04.2006 г. Това писмено доказателство е било представено пред Софийския окръжен съд с молба от 20.11.2008 г. след приключване на първоинстанционното производство с постановяване на съдебно решение на 6.10.2008 г. С нова молба от 19.06.2009 г. ЕТ Л. Т. е поискал от въззивният съд да се приеме за доказателство цитираното споразумение, без да са налице предпоставките на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. В получения от първоинстанционния съд писмен отговор на 7.05.2008 г. ответникът е оспорил предявения иск и е твърдял, че между страните е налице устна уговорка за удължаване на срока на договора до 15.04.2006 г. и писмен договор - анекс не е подписван между страните. Поискал е допускането на свидетел при довеждане за установяване на това обстоятелство. Тъй като споразумението от 26.04.2006 г. е съществуващо писмено доказателство към датата на подаване на исковата молба - 14.04.2008 г. и то не е било представено с писмения отговор, съгласно разпоредбата на чл. 133 ГПК ДВ бр. 50 от 2008 г. правото на страната да го представи пред САС е преклудирано. При съществуващата забрана на чл. 266, ал. 1 ГПК, САС неправилно е приел споразумението като доказателство и като е обосновал изводите си за неоснователност на иска за неустойка с това писмено доказателство, е постановил решение при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 24, т. 2, раздел ХII на договора измененията и допълненията по договора се извършват с анекс /писмени споразумения/, подписан от двете страни. Тъй като споразумението следва да се изключи от доказателствата по делото, настоящият състав на ВКС, ТК не намира за необходимо да се произнася по доводите в касационната жалба отнасящи се до достоверността на датата на споразумението от 26.04.2006 г. и за порок във волята на ищеца при подписването му. Предявеният от ищеца иск намира правното си основание в чл. 92, ал. 1 ЗЗД - претенцията е за договорна неустойка по чл. 19.1 на договора. Клаузата гласи, че при неизпълнение на поетите с договора задължения по сроковете за изпълнение, изпълнителят - ответник дължи на възложителя - ищец неустойка в размер на 0.2% на ден не повече от 10% от договорената сума. В чл. 3.1 общата стойност на договора за изграждането на обект "Реконструкция на животновъден комплекс в [населено място]" е 803 567.90 лв., от която ищецът претендира 10% в размер на 80 356.79 лв. Не се спори и от представеният приемателно - предавателен протокол, подписан от страните по договора за строителство, че обектът е предаден на възложителя на 13.06.2008 г., при уговорен в договора срок на изпълнение 19.11.2005 г. При тези доказателства се явява основателно искането на ищеца за заплащане на договорна неустойка по чл. 19.1 в размер на 10% от договорената цена в размер на 80 356.79 лв. Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Ищецът е осъществил задължението си да докаже претенцията си - съществуването на клауза за неустойка, неизпълнението на договора, което се обезпечава с клаузата за неустойка / забава в срока на изпълнение/ и размера на неустойката. В случая забавата е с повече от 50 дни, поради което ответникът дължи максимално уговорения размер неустойка от 10% от цената на договора 803 567.90 лв. без ДДС. В отговора си към исковата молба ответникът е направил следните възражения по предявения срещу него иск: налице е устна уговорка за удължаване на срока, обемът на възложените работи е бил увеличен от ищеца, възложителят не е изпълнил задължението си по чл. 13, т. 5 да осигури инвеститорски контрол, не е осигурено финансиране на обекта / чл. 13.1/, не са били представени актуални и точни проекти. По делото е установено, че ищецът е изпълнил задължението си да заплати уговорения аванс на 19.05.2005 г., от която дата е започнал да тече шестмесечния срок за изпълнение на договора за ответника, изтекъл на 19.11.2005 г. Представени са от ищеца писмени доказателства - платежни нареждания за финансиране на обекта. Ищецът с представената заповедна книга от 2.05.2005 г. и договор за упражняване на строителен надзор от 10.05.2005 г. е доказал изпълнение на задълженията си по чл. 13, т. 5 от договора. Възражението на ответника за продължаване на срока за изпълнение не е доказано съобразно чл. 24.2 от договора от 14.04.2005 г. Порода изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение ще следва да бъде отменено и постановено друго, с което да се уважи предявения на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД иск. С оглед на резултата от касационното обжалване на ищеца ще следва да бъдат присъдени документираните заплатени разноски в размер общо на 6976 лв., съгласно разпоредбата на 78, ал. 1 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение