Решение № 9 от 13.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1551/2021 г.

Решение № 9 от 13.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1551/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба, подадена от "Ултима" ЕООД, представлявано от управителя С. С. против въззивно решение № 191/14.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 281/2020 г. по описа на Окръжен съд - Шумен, с което е обезсилено решение № 107/06.02.2020 г. по гр. д. № 3609/2018 г. на Районен съд - Шумен, с което са отхвърлени предявените от "Ултима" ЕООД против В. Н. М. искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 20 584,80 лева – главница и 6171,12 лева – лихви за забава за периода 30.12.2015 г. – 17.12.2018 г. по договор за заем от 30.12.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.12.2018 г., като недопустимо и е прекратено производството по делото. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото въпрос: "Следва ли да се приеме, че е преклудирана възможността на кредитор да предяви иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за дължимите му се по договор за заем, който е обезпечен със запис на заповед, суми при положение, че е налице влязло в сила съдебно решение, по което искът за същите суми, предявен на основание записа на заповед е отхвърлен". Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, съобрази следното: С атакуваното в настоящото производство въззивно решение съдът е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е постановено при наличие на процесуална пречка за наличието на правото на иск. Изложил е, че производството е образувано по подадена от "Ултима" ЕООД срещу В. Н. М. искова молба, с която ищеца излага, че с Договор за потребителски кредит, сключен под формата на заем № 11915 от 30.12.2009 г. предоставил на ответника парична сума в размер на 28 000 лева при уговорени лихва и условия. Срокът за издължаване на кредита бил 48 месеца. Ищецът изпълнил задължението за предаване на сумата, а ответника първоначално заплащал изискуемите вноски, но в последствие преустановил плащанията към м. 05. 2010 г. Към предявяване на иска задължението му възлизало на 20 584, 80 лева – главница и 6171, 12 лева – обезщетение за забава за периода 30.12.2015 г. – 17.12.2018 г. С отговора на исковата молба ответната страна е направила възражение за наличие на сила на пресъдено нещо по отношение на процесното вземане, доколкото за същото правоотношение, между страните по същия договор за кредит № 11915-4381/30.12.2009 г. има влязло в сила съдебно решение по т. д. № 768/2012 г. на Окръжен съд Шумен, по което е признато, че не се дължи сумата по този договор за заем. От приложеното по делото съдебно решение, потвърдено с решение № 271/17.10.2013 г. по в. т. д. № 422/2013 г. на Апелативен съд - Варна, последното недопуснато до касационно обжалване с определение № 10/07.01.2015 г. по т. д. № 86/2014 г. на ВКС, І т. о. е видно, че е отхвърлен предявения от ищеца по настоящото дело, положителен установителен иск по чл. 415 ГПК, за признаване за установено, че ищецът има изискуемо вземане при условията на солидарност срещу ответниците В. Н. М. и П. Н. М. в размер на 28 000 евро, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на завеждане на иска - 05.12.2012 г., което вземане произтича от непогасено менителнично задължение по запис на заповед от 30.12.2009 г., издаден от първия ответник, обезпечен с менителнично поръчителство от страна на втория ответник, който запис на заповед е предявен на 30.01.2010 година, вследствие на неизпълнение на сключен Договор за потребителски кредит под формата на Договор за заем № 11915 - 4381/30.12.2009 г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3346/2012 г. на Районен съд - Шумен, по който изпълнителен лист е образувано изп. д. № 20128760400687, по описа на ЧСИ Д. З., рег. № *** на КЧСИ. В това производство, съдът е приел за установена връзката между ценната книга и въведеното от ищеца каузално правоотношение – обезпечаване на процесния договор за заем, и поради неосъществен фактически състав на реалния договор – липса на установено предаване на конкретна сума парични средства е прието, че не е установено каузалното правоотношение, обезпечено със записа, което е обусловило и извода за неоснователност на предявения установителен иск. При така установеното въззивният съд е приел, че постановеното решение по т. д. № 768/2012 г. на Окръжен съд Шумен е формирало сила на пресъдено нещо и по отношение на разгледаното от съда каузално правоотношение, като е недопустимо пререшаване на вече разрешен правен спор. Касаторът релевира доводи за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените искове. Претендира разноски. Ответникът поддържа становище за неоснователност на касационната жалба, а въззивното решение за правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Отговорът на поставения въпрос следва да се съобрази със задължителната практика на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия състав, а именно: Договорът за заем и записа на заповед са две самостоятелни сделки, всяка една, от които поражда самостоятелно задължение. Самият запис на заповед е абстрактна сделка и законът не се интересува от основанието, на което същият е издаден. Затова съществува възможност в случаите, когато записът на заповед е издаден като обезпечение на задължение по каузално правоотношение, кредиторът да предяви вземането си само на основание записа на заповед, без да посочва обезпеченото каузално правоотношение. В този случай както е посочено в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година ОСГТК на ВКС предмет на иска е вземането по записа на заповед. При направено общо оспорване на вземането от ответника, както и в случай, че е оспорена само редовността на записа на заповед, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. В този случай със сила на пресъдено нещо ще се разреши само спора за съществуването или не на вземането по записа на заповед, но не и на каузалното правоотношение, което той евентуално обезпечава. Последното ще бъде обхванато от силата на пресъдено нещо само в случай че бъде въведено в спора било, чрез позоваване на него в исковата молба от самия ищец било чрез направено от ответника по иска оспорване. Поради самостоятелния си характер, обезпеченото със записа на заповед каузално задължение може да бъде предявено в отделно исково производство. В този случай са налице две различни основания, въз основа на които кредиторът може да реализира вземането си по отношение на длъжника. При това за разлика от длъжника, който е задължен да изчерпи всичките си възражения по предявения срещу него иск, кредиторът не е длъжен да изчерпи всичките основания, на които може да претендира вземането. Затова силата на пресъдено нещо се разпростира само по отношение на предявеното с исковата молба основание, но не и за останалите такива. Поради това не се преклудира възможността на кредитора да предяви иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за дължимите му се по договор за заем, който е обезпечен със запис на заповед, суми при положение, че е налице влязло в сила съдебно решение, по което искът за същите суми, предявен на основание записа на заповед е отхвърлен, без в предмета на исковото производство да са били включени каузалните отношения по обезпечения договор за заем. Релевираните касационни доводи за неправилност на решението са основателни. Предвид отговора на правния въпрос застъпеното обратно становище в мотивите на въззивното решение е в нарушение на материалния закон, поради което обжалваното решение следва да бъде касирано на основание чл. 293, ал. 3 ГПК и делото върнато на въззивния съд за произнасяне по същество. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в производството пред Върховния касационен съд, съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК. Водим от гореизложеното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение