Решение № 4303 от 27.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7174/2012 г.

Решение № 4303 от 27.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7174/2012 г., III о., докладчик съдията Сребрина Христова Производството по чл. 208 и сл. от АПК е образувано по касационна жалба на Али Саади Хамид срещу решение № 1743 от 2.04.2012 г. по адм. д. № 786/2012 г. на Административен съд София - град с доводи, че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, и затова следва да бъде отменено със законните последици. Ответникът - Председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, чрез юрк. Т. Кулинова, с писмено становище оспорва касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че не са налице касационни основания и затова решението следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С посоченото решение е отхвърлена, като неоснователна, жалбата на Али Саади Хамид, гражданин на Ирак, срещу Решение № 14/10.01.2012 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ е отхвърлена молбата му за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови посочения резултат, съдът подробно е анализирал събраните доказателства и при изяснена фактическа обстановка е направил обосновани и законосъобразни изводи. По делото е установено, че Али Саади Хамид е напуснал Ирак през 2011 г., легално с паспорт и виза за Турция. Останал е в Истанбул 12 дни, след което с помощта на трафиканти е преминал нелегално в България. Правилно Административен съд София - град приема, че представената бежанска история е неправдоподобна и противоречива. В проведените с него интервюта дава различни обяснения. Посочва като причина да напусне Ирак няколко индиректни заплахи от Армията на Махди, поради това, че е работил в американската база като чистач. В интервютата е посочил, че не е арестуван, нито осъждан, не е членувал в политическа партия или организация, и че не е имал проблеми с властите и полицията. Правилно в решението е посочено, че липсват каквито и да било доказателства, въз основа на които да бъде направено обосновано предположение за това, че в Ирак жалбоподателят е бил подложен на преследване. По тези съображения, жалбата в частта относно отказа за предоставяне статут на бежанец е неоснователна и правилно е отхвърлена. Обосновани са изводите на АССГ и за това, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на Али Саади Хамид за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервютата на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Доказателство, че такива заплахи лисват е това, че още когато жалбоподателят е бил нападнат в дома си от маскирани мъже, ако те наистина са имали намерение да го убият са щели да го сторят тогава, а не по-късно, "когато и да го видят на улицата." Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е разгледал подробно данните от последната официална справка и е мотивирал решението си съобразно актуалното положение в Ирак на фона на това, описано в предходните официални справки. На това основание, съдът обосновано е приел, че в Ирак към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07, по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Правилно е прието и това, че не е налице тежко посегателство по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ и чл. 15 буква "в" от Директива 83/2004. По отношение на жалбоподателя не са налице сериозни и потвърдени основания да се приеме, че самото му присъствие в Ирак вече създава опасност за живота и здравето му. Също така видно от бежанската история на Али Саади Хамид е живял в гр. Мосул необезпокояван няколко месеца, а съгласно чл. 9, ал. 5 от ЗУБ има възможност да не бъде предоставен хуманитарен статут, когато в една част на държавата по произход не съществува реален риск чужденецът да понесе тежки посегателства, при което той може безпрепятствено и трайно да се ползва от ефективна закрила там. Решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо и правилно и затова следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение