Решение № 5176 от 28.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1787/2016 г.

Решение № 5176 от 28.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1787/2016 г., VII о., докладчик председателят Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Х. Б., чрез адв. Д. Аврамова против решение по адм. д. № 9255/2015 г. по описа на Административен съд С.-град. И. отмяна на решението като неправилно, касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК поради необоснованост, материална незаконосъобразно и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Не са отчетени обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Р. Б. (ЗЧРБ) и решението е немотивирано. При издаване на заповедта не са взети предвид всички факти и обстоятелства от значение за случая и не са събрани всички относими доказателства. Съдът не е изследвал въпроса за пребиваване в Европейски съюз за посочения период. Претендира съдебни разноски и адвокатско възнаграждение. Ответната страна директорът на дирекция "Миграция" не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, VII отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решение № 7790/11.12.2015 г. по адм. д. № 9255/2015 г. по описа на АС - С.-град е отхвърлена жалбата на Х. Б., гражданин на Турция, с разрешение за постоянно пребиваване в Р. Б., срещу заповед УРИ 5364з-2927/24.06.2015 г. издадена от ВПД директор на Дирекция "Миграция" в МВР, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ му е отнето правото на постоянно пребиваване в РБ и на основание чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ му е определен 30-дневен срок за доброволно напускане на страната. Първоинстанцинният съд е приел от фактическа страна, че Х. Б., гражданин на Турция, въз основа на молба вх. № 2016/14.05.2015 г. е поискал да му бъде издадена карта на постоянно пребиваващ в Р. Б. чужденец, поради изтичане на предходния издаден документ за самоличност и пребиваване на чужденци в РБ. Във връзка с подадената молба, от страна на дирекция "Миграция" в МВР е извършена справка в информационните масиви на МВР, от която е установено, че чужденецът не е пребивавал на територията на Р. Б. или друга държава-членка на Европейския съюз, за период по-дълъг от 12 последователни месеца, считано от 18.08.2013 г. до 25.11.2014 г. На същата дата Бирсой е представил писмено обяснение, в което е посочил, че между 2013 г. и 2014 г. поради здравословни проблеми на съпругата и детето му е останал за срок повече от една година в Турция. Със съобщение № УРИ 536400-11086/21.05.2015 г. е поканен да представи писмени обяснения и доказателства за причините довели до отсъствието му от страната. На 22.06.2015 г. Х. Б. представя писмо от болница "Ирмет", Турция в което е посочено, че за периода 1.08.2014 г. - 31.10.2014 г. поради поставена диагноза "сервикална дискова херния 4-5" Бирсой не трябва да пътува. Изготвено е предложение УРИ5364р-28513/24.06.2015 г., съгласувано със зам. директор на Дирекция "Миграция", в което е посочено, че чужденецът попада в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ относно продължителността на пребиваването му извън страната. Отчетено е, че лицето не попада в категорията на уязвими лица, липсват данни за започнали производства по Закона за убежището и бежанците или разрешения, предоставящи право на пребиваване, както и културни, социални и семейни връзки в Р. Б.. След запознаване с документите по преписката от ВПД директор на дирекция "Миграция" в МВР е издал обжалваната заповед № УРИ 5364з-2927/24.06.2015 г. Съдът е приел, че заповедта е издадена в съответствие с изискванията за нейната законосъобразност. Анализирал е разпоредбите на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и чл. 9, § 1 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (Директива 2003/109/ЕО). Приел е, че жалбоподателят не отрича отсъствието си от страната за продължителния период от време, посочен в заповедта, противоречието между писмените обяснения и представеното писмено доказателство не обуславя обективна причина за отсъствието през целия период. Обстоятелството, че семейството му е в Турция и е предприел лечение там, доказват че не е трайно установен в РБ. Не са установени и уважителни причини, поради които Х. Б. не е могъл да пребивава в България или в друга държава-членка на Европейския съюз в продължение на повече от 12 месеца за периода от 18.08.2013 г. до 25.11.2014 г., а изложените от него съображения за незаконосъобразност на заповедта са неоснователни. Решението е правилно. Първоинстанционният съд правилно приема, че административен акт е законосъобразен. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ орган и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, включително фактическите основания за издаването и е постановена в съответствие с материалния закон. Определен е срок за напускане на страната от жалбоподателя, съгласно изискването на чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ. Спазен е чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Съгласно посочената разпоредба отнемане правото на пребиваване на чужденец в Р. Б. се налага, когато се установи, че чужденецът получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. С разпоредбата на чл. 9, § 3 от Директива 2003/109/ЕО, е предоставена възможност на държава-членка да дерогира правилото на чл. 9, § 1, б. "в", според което "дългосрочно пребиваващ" губи правото си на статут в случай на отсъствие от територията на Общността за период от 12 последователни месеца. Директивата е относима към статута на граждани на трети страни със статут на "дългосрочно пребиваващи". Дългосрочното пребиваване се предоставя за срок от 5 години, предвид определението на чл. 4, § 1 от Директивата (транспонирано в чл. 23, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ). Директивата не регламентира "постоянното пребиваване" като вид пребиваване за "неопределен срок", предвидено в националното ни законодателство с чл. 23, ал. 1, т. 1 - 4 от ЗЧРБ. Но съдът е обсъдил липсата на особени причини или извънредни обстоятелства с временен характер в националното ни законодателство по по чл. 4, § 3 от Директива 2003/109/ЕО, които да дерогират правилото на чл. 9, § 2, б."в" от Директива, както и спазеното от административиня орган задължение по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ за обсъждане и на други обстоятелства. Обосновано съдът приема за установено, че Х. Б., гражданин на Турция с предоставено право на постоянно пребиваване в Р. Б., е отсъствал от територията на РБ повече от 12 последователни месеца в периода от от 18.08.2013 г. до 25.11.2014 г. Не се твърди от страните правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е разрешено на основание чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на разпоредбата. Неоснователно е оплакването, че нито административният орган, нито съдът, са направили преценка за наличието на обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма семейство на територията на Р. Б., не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците. Противно на изложеното в касационната жалба, от обяснението на Бирсой дадено пред административния орган се установява наличието на семейни, културни и социални връзки с държавата му по произход Турция, където постоянно пребивават съпругата и детето му. Ако чужденецът е считал, че са налице други факти и обстоятелства или други доказателства от значение за случая, същият е следвало да ги посочи и представи пред административния орган, с даденото от него писмено обяснение. С оспорената заповед не са нарушени правата на Х. Б., тъй като съгласно Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна. Предвид изложеното настоящият състав намира, че при правилно установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод за законосъобразност на обжалвания административен акт. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, VII отделение