Решение № 9461 от 19.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14610/2018 г.

Решение № 9461 от 19.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14610/2018 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Димитров от [населено място ] против Решение № 5744/11.10.2018 г., постановено по адм. дело № 33/2018 г. по описа на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 4506 – 40 - 88/01.12.2017 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при Национален осигурителен институт (НОИ) и е осъден да заплати на ответната страна разноски в размер на 100 лева. В касационната жалба са развити конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, които съставляват касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК, като се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на жабата срещу разпореждането. Ответникът - директорът на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при Национален осигурителен институт, чрез юрисконсулт Р. Милева изразява писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14 - дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационната жалба и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Пред Административен съд София - град е било оспорено от В. Димитров Разпореждане № 4506 – 40 - 88/01.12.2017 г., издадено от директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" при НОИ, с което е отказано изплащане на гарантирано вземане, което жалбоподателят твърди, че има към "Подземно строителство" ЕООД (дружество с открито производство по несъстоятелност, съгласно Решение от 17.02.2006 г. ), по съображения, че молбата – декларация е подадена след изтичане на преклузивния срок по чл. 6 от Закона за гарантиране вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя. От установените по делото факти пред административния съд е прието, че В. Димитров със свое заявление № 4502 – 21 – 103/13.11.2017 г. е отправил искане до компетентния орган, за отпускане на гарантирано вземане съгласно Закона за гарантиране на вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). Представя справка за начислените, но неизплатени трудови възнаграждения от работодателя "Подземно Строителство" ЕООД за периода м. 08 - м. 12. 2003 г., м. 01 - м. 05. 2004 г. и м. 07- м. 12. 2004 г., както и Експертно решение № 0441 от 08.03.2013 г., издадено от Университетска болница - МБАЛ "Св. Иван Рилски" ЕАД, с което пожизнено му е призната 92 % трайно намалена работоспособност. От приетите с административната преписка доказателства се установява, че с Решение от 07.02.2006 г. на Софийски градски съд, TO, Vl-3 състав по търг. дело № 1099/03 г. и на основание чл. 711 от Търговския закон дружество "Подземно Строителство" ЕООД е обявено в несъстоятелност. С Решение № 876 от 29.05.2015 г. на СГС, TO, Vl-3 състав по търг. дело № 1099/2003 г. е прекратено производството по несъстоятелност, а длъжникът "Подземно Строителство" ЕООД е заличен от Търговския регистър. При обсъждането на относимите за спора доказателства поотделно и в своята съвкупност съдът е приел, че гарантирани вземания по смисъла на чл. 3, т. 1 ЗГВРСНР са трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори, които следва да бъдат предявени в законоустановения за това срок. Изложил е мотиви, че в случая молбата – декларация за отпускане на гарантираното вземане е подадена на 13.11.2017 г., което е след изтичане на 30 дни от датата на обнародване в "Държавен вестник" на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя по чл. 6 ЗГВРСНР. На това основание е отхвърил жалбата срещу оспорения административен акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съобразно чл. 4, ал. 1 (Изм. - ДВ, бр. 34 от 2006 г., в сила от 01.01.2008 г., изм. - ДВ, бр. 48 от 2006 г., в сила от 01.07.2006 г.) ЗГВРСНР, относим към датата на подаване на заявлението, право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от срока му и от продължителността на работното време, и на които правоотношението: не е прекратено към датата на обнародване на решението по чл. 6; респ. е прекратено през последните три месеца преди датата на обнародване на решението по чл. 6. Според втората алинея на чл. 4, лицата по ал. 1 могат да ползват права по този закон, при условие че работодателят е осъществявал дейност най-малко 6 месеца преди началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, посочена в решението по чл. 6. По делото предмет на съдебен контрол е Разпореждане № 4506 – 40 - 88/01.12.2017 г. и неговото съответствие с материалния закон, който се преценява към момента на издаването му (чл. 142, ал. 1 АПК). Видно от приетото като доказателство писмо изх. № 94 – В – 605/04.12.2007 г. издадено от директора на Териториално дирекция на НАП – София – град, осигурителят "Подземно строителство " ЕООД е изплатил трудови възнаграждения на работниците и служителите до м. 07. 2003 година. За периода м. 08 - 12. 2003 г., 01- 05. 2004 г. и от м. 07 – 12. 2004 г. заплатите са начислени, но не са изплатени. За м. 06. 2004 г. са изплатени заплатите на част от персонала, вкл. и на жалбоподателя. Съгласно текста на чл. 22, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 от ЗГВРСНР от Фонда се дължат на правоимащите само трудови възнаграждения и парични обезщетения от последните 6 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението за откриване на несъстоятелността, съответно преди месеца на прекратяването на трудовото правоотношение. По делото не е било спорно обстоятелството, че В. Димитров е бил в трудово правоотношение с дружеството до 01.11.2004 г., а съдебното решение, с което е открито производството по несъстоятелност на дружеството - работодател е обнародвано в ДВ, бр. 63/20.07.2004 г., като към тази дата трудовото правоотношение на лицето не е прекратено (чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗГВРСНР). Субективното право на гарантирано вземане, което жалбоподателят е притежавал, е могъл да упражни с подаване на молба – декларация, като срокът, в който същото може да се реализира е 30 дни от датата на обнародване на решението по чл. 6. По силата на цитираната императивна разпоредба срокът започва да тече от момента на възникване на субективното право, съобразно редакцията на чл. 25 ЗГВРСНР към датата на обнародване на решението по чл. 6 от същия закон. В трайната съдебна практика на Върховен административен съд по сходни казуси се приема, че срокът е преклузивен, като пропускането му води до погасяване правото на лицето да получи гарантираното вземане. В случая жалбоподателят е пропуснал този срок, поради което няма право да иска изплащане на вземанията, които произтичат от трудовите му права с работодателя, по реда на ЗГВРСНР. Достигайки до същите правни изводи, административният съд е постановил правилно съдебно решение, което при липса на изтъкнатото от касатора основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК, следва да бъде потвърдено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение