Решение № 7467 от 14.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4152/2016 г.

Решение № 7467 от 14.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4152/2016 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Г., чрез процесуален представител адв. Н. Д., против решение № 52 от 19.02.2016 г., постановено по адм. дело № 265/2015 г. по описа на Административен съд - С. С тора решение е прекратено производството по адм. дело № 265/2015 г. по описа на Административен съд - С., в частта за заплащане на сумата в размер на 50.00 лв., преведени на 14.05.2015 г. по банков път на О. М., във връзка с получена Покана за доброволно изпълнение, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление № 3/4.03.2015 г., издадено от Кмета на О. М., и делото е изпратено по подсъдност в тази част на Районен съд - гр. М. Със същото решение е отхвърлена предявената от ищеца искова молба срещу О. М., претенция за присъждане на обезщетение в размер на 150 лв., обезвреда за причинени на ищеца имуществени вреди, представляващи направените разходи за адвокатско възнаграждение в съдебно производство по обжалване на наказателно постановление НП-3 от 4.03.2015 г. издадено от Кмета на О. М. Излагат се доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, поради което е поискано отмяната му като съответно исковата претенция бъде уважена. Направено е искане за присъждане на разноски по делото. Ответната страна - О. М., представлявана от Ф. А. М. - Кмет на О. М. в депозиран писмен отговор, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Направено е искане за присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Съгласно чл. 229, ал. 1 АПК на обжалване с частна жалба подлежат разпорежданията и определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на производството и за които законът предвижда изрично обжалване. В конкретния случай в частта, с която е прекратено производството за заплащане на сумата в размер на 50 лв., преведени на 14.05.2015 г. по банков път на О. М. е изпратено по подсъдност на Районен съд - гр. М. за продължаване на съдопроизводствените действия и не прегражда по нататъшното развитие на делото. В тази част постановеното решение не подлежи на обжалване и видно от съдържанието на касационната жалба решението в така постановената част не е предмет на обжалване. Разгледана по същество, жалбата е основателна в останалата част по следните съображения: С решението в обжалваната му част, в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ, съдът е отхвърлил исковата молба на М. Г. Г. против О. М., досежно предявената претенция за сумата 150 лв., представляваща имуществени вреди - разноски за адвокатско възнаграждение, направени в производството по обжалваното и отменено от съда незаконосъобразно Наказателно постановление № 3/4.03.2015 г., издадено от Кмета на О. М. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че не са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за реализиране отговорността на държавата в лицето на О. М., и е отхвърлил исковата претенция като неоснователна. Решението в обжалваната му част е неправилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка, но е необосновано, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. По делото не е имало спор за фактите и те накратко се свеждат до следното: С наказателно постановление НП-3 от 4.03.2015 г. издадено от Кмета на О. М., на М. Г. Г. е наложено административно наказание "имуществена санкция" - глоба в размер на 50 лв., за нарушение на чл. 4, ал. 1 от Наредба № 1 на Общински съвет гр. М. за осигуряване на обществения ред и безопасността на движение, поддържане на чистотата и защита на имуществото на територията на О. М. Впоследствие ищеца е обжалвал пред съда горепосоченото НП, като е образувано НАХД № 52/2015 г. по описа на Районен съд - М., приключило с Решение № 69/27.05.2015 г., влязло в законна сила на 16.06.2015 г., с което е обжалваното наказателно постановление е отменено. С решение № 52 от 19.02.2016 г., постановено по адм. дело № 265/2015 г. по описа на Административен съд - С. е отхвърлена исковата претенция на жалбоподателя М. Г. Г. за изплащане на обезщетение по ЗОДОВ причинени имуществени вреди от отменено като незаконосъобразно НП в размер на 150 лв. - заплатени от ищеца за водене на съдебното дело. За защитата си по образуваното и водено дело по обжалването на наказателното постановление ищецът е ангажирал адвокат, като по делото са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение по ДПЗС № 78/2.04.2015 г. Настоящата инстанция не споделя извода на първостепенния съд, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не съставлява вреда, причинена пряко от административен акт. Съгласно диспозитива на приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ. В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпроса какво е съдържанието на употребените в чл. 4 от ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал нито в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, нито в чл. 51 от действащия Закон за задълженията и договорите, към който препраща § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, нито в действалия от 1893 до 1950 г. Закон за задълженията и договорите, нито в други нормативни актове от действащото право. Както правната теория, така и съдебната практика, обаче, е приела критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, според която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката на Върховния касационен съд, изразена в Решение № 81/27.01.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 гражданско отделение на ВКС, Решение № 129/25.07.2005 г. по гр. д. № 2439/2003 г. на същото отделение на ВКС и други е възприето разбирането, че "... непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите". Основавайки се на това разбиране, гражданските съдилища и Върховния касационен съд безпротиворечиво приемат като вреди по смисъла на чл. 45 във връзка с чл. 51 от ЗЗД платените от гражданин с телесно увреждане хонорари за преглед и лечение от лекар и зъболекар, платените от собственик на увредена вещ хонорари за нейното възстановяване от съответен специалист, и други подобни, макар и да няма законово задължение да бъде потърсено съдействие от специалист в съответната област. Това е така, тъй като се приема, че разходите за хонорари на тези специалисти са неотменно свързани с увреждането, че без тяхна помощ увреденото лице не би се справило адекватно с последиците от това увреждане, и че те са породени единствено и само от това увреждане, и ако то не беше налице, те не биха били направени. Водени от това разбиране, гражданските съдилища и Върховният касационен съд безпротиворечиво приемат като пряка и непосредствена последица от увреждането по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ и платените от гражданите хонорари за адвокатска защита в хипотезите на т. 1-7 на ал. 1 на чл. 2 от ЗОДОВ, макар и адвокатската защита да не е задължителна, тъй като според тези съдилища "... разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерното задържане, чието пряко следствие е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето, с оглед повдигнатото обвинение. "В този смисъл са Решение № 81/27.01.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 отделение на ВКС, Решение № 843/23.12.2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 126/10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 355/3.08.2010 г. по гр. Д. № 1651/2009 г. на 3 гр. отд. на ВКС, Решение № 433/23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 781/30.11.2010 г. по гр. д. № 511/2010 г. на 4 гр. отд. на ВКС и много други. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Р. Б. и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за всеки един чужденец, български гражданин без юридическо образование, а още повече за неграмотен или гражданин с начално или основно образование, би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справи със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти. Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане, институт, познат от римското право и е бил прилаган още в българското обичайно право. Той стои в основата и на чл. 45 и следващите от действащия Закон за задълженията и договорите и изцяло на него е базиран и Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Член 4 от този закон предвижда, че "държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. "Едно от условията на чл. 204, ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по "съответния ред", който е обжалване по административен или /и/ съдебен ред. Това обжалване, във всичките му фази, включително и чрез касация - за индивидуалните административни актове пред ВАС и за наказателните постановления пред административните съдилища, не е задължително да бъде осъществено с помощта на адвокат, но както бе отбелязано по-горе, гражданина изключително трудно, почти невъзможно би се справил със съдебното обжалване без неговата помощ. В подкрепа на това становище е въведеното с чл. 284, ал. 2 от ГПК задължително приподписване на касационната жалба до ВКС от адвокат, необяснимо защо не възпроизведено и в АПК. Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт /в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Неразделната взаимовръзка между издаденото наказателно постановление и потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие-гражданина не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. Безспорно, потърсената адвокатска помощ и платения адвокатски хонорар е пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В тази връзка нелогично е да се твърди, че лицето безпричинно е платило хонорар на адвокат, без да е мотивирано от издаденото срещу него наказателно постановление, с цел то да бъде отменено по предвидения от закона ред, който изисква специални познания, каквито имат адвокатите. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условие на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този закон. С оглед на гореизложеното и разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, съгласно която тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че атакуваното съдебно решение следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго с което да бъде осъдена О. М. да заплати на М. Г. Г. сумата 150 лв., съставляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди (заплатено адвокатско възнаграждение), причинени от отменено по съдебен ред Наказателно постановление № НП-3 от 4.03.2015 г. издадено от Кмета на О. М., ведно със законната лихва от 16.06.2015 г. до окончателното й изплащане. Предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, претенцията на касатора М. Г. Г. за присъждане на адвокатско възнаграждение, се явява основателна. О. М. следва да бъде осъдена да заплати на М. Г. Г. деловодни разноски в размер на общо 655 лв. - адвокатско възнаграждение за двете инстанции и заплатена държавна такса. (300 лв. адвокатски хонорар и 50 лв. държавна такса пред първоинстанционния съд и 300 лв. адвокатски хонорар и 5 лв. държавна такса в настоящата инстанция). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение