Решение № 984 от 30.1.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал.7 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационната жалба на Карас ООД, [ЕИК] със седалище и адрес на управление: гр. Ахелой, ж.к. м. Пречиствателна, Свинеферма, подадена чрез пълномощника му адв. Найденова, против Решение 207/18.02.2022 г. на Административен съд (АС) Бургас, постановено по административно дело 1700/2021 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт (РА) Р-02000220006746-091-001/24.03.2021 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите (ТД на НАП) Бургас, потвърден от директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) Бургас с решение 92/14.06.2021 г., и в полза на ответникът са присъдени разноски в размер на 1 823 лв. В касационна жалба се твърди неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Претендира се неговата отмяна и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба директорът на Дирекция ОДОП Бургас при ЦУ на НАП - оспорва същата чрез пълномощника си юрк. Желязкова по съображения, изложени в писмени бележки. Иска да бъде оставено в сила решението на административния съд и да му се присъди юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, основателна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред АС Бургас е РА Р-02000220006746-091-001/24.03.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Бургас, с който на ревизираното дружество Карас ООД са установени задължения в размер на 43 117.38 лв. за корпоративен данък и лихви за периода 2016 г. 2019 г. (вкл.) в резултат на непризнато от приходните органи преотстъпване на корпоративен данък по реда на чл. 189б ЗКПО, с мотива, че не са изпълнени общите изискванията на чл. 167, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗКПО. За да отхвърли жалбата на дружеството против РА, първостепенният съд е обосновал изводи за валидност и материална законосъобразност на акта. Спорът между страните по делото се свежда до това представляват ли невнесените от дружеството авансови вноски за корпоративен данък за трето тримесечие на процесните години подлежащи на принудително изпълнение публични задължения по смисъла на чл. 167, ал. 1, т. 1 ЗКПО и представляват ли лихвите за забава върху невнесените в срок авансови вноски лихви, свързани с невнасянето в срок на задължения по т. 1. Съдът е дал положителни отговори на тези въпроси, като е изложил съображения за това, че чл. 167, ал. 1 ЗКПО изисква липсата на публични задължения към 31 декември на съответната година, а не към 01 януари на следващата. Правилно съдът е определил спорния между страните въпрос. Това е така, защото по делото е установено, в т.ч. чрез приетата без оспорване съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), че данъкът върху доходите на физическите лица е внесен към 31.12 на всяка процесна година с посочено основание на плащането и в противоречие с чл. 169, ал. 4 ДОПК приходните органи са отнесли плащанията за погасяване на авансовия корпоративен данък. Внесено е и задължението за ДДС по подадената справка декларация. Настоящият касационен състав намира за основателни доводите на касатора, че невнесените авансови вноски за корпоративен данък за трето тримесечие на всяка една от процесните години нямат характер на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения по смисъла на чл. 167, ал. 1, т. 1 ЗКПО. Това е така, защото след 31 декември на годината, в която следва да се внесат авансовите вноски, невнесените в срок вноски се трансформират в задължение за корпоративен данък. Това следва и от разпоредбата на чл. 175, ал. 2, т. 2 ДОПК, според която върху невнесената в предвидения в закона срок авансова вноска се дължи лихва от датата, на която авансовата вноска е станала изискуема, до датата на внасяне на авансовата вноска, но не по-късно от 31 декември на годината, за която се дължи авансовата вноска. Поради това задължения за авансови вноски на корпоративен данък не подлежат на установяване с РА, а с него се установяват задължения за корпоративен данък и лихви по чл. 175, ал. 2, т. 2 ДОПК върху невнесените в срок авансови вноски. Годишната данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО, с която се декларира размер на авансовите вноски по реда на чл. 87а от същия закон, както и декларацията по чл. 88 ЗКПО за промени на авансовите вноски, не са изпълнително основание по смисъла на чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК за принудително изпълнение на публично вземане, представляващо авансова вноска за корпоративен данък. Такива са само декларациите, подадени от задължено лице, с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. Поради това невнесената авансова вноска за корпоративен данък за третото тримесечие на всяка от процесните години не представлява подлежащо на принудително изпълнение публично задължение. Авансовите вноски попадат в определението на чл. 162, ал. 1, т. 1 ДОПК за публични вземания като други вноски за бюджета, но не са подлежащи на принудително изпълнение. В този смисъл са и постановените от Върховния административен съд решения 987/24.01.2019 г. по адм.д. 9160/2018 г. и 3006/28.02.2019 г. по адм.д. 6896/2018 г. Лихвите върху авансовите вноски също са публични вземания по определението на чл. 162, ал. 1, т. 9 ДОПК и подлежат на принудително изпълнение, но ако са установени по основание и размер. Това може да стане с РА, но не и въз основа на декларациите по чл. 92 и чл. 88 ЗКПО, определящи размер на дължимите авансови вноски, които, както беше посочено по-горе, не са изпълнително основание по отношение на авансовите вноски. Затова лихвите върху авансовите вноски не попадат в хипотезата на чл. 167, ал. 1, т. 1 ЗКПО. Те не попадат и в хипотезата на т. 3, тъй като не са лихви върху невнесени в срок задължения по т. 1, подлежащи на принудително изпълнение. Като е достигнал до различни правни изводи, административният съд е постановил решението си при неправилно приложение на материалния закон, поради което същото следва да се отмени и вместо него да се постанови решение по съществото на спора, с което да се отмени РА. При този резултат основателна се явява и претенцията на дружеството за присъждане на разноски в размер на 450 лв. за първоинстанционното производство и в размер на 344.94 лв. (ДТ) за настоящото. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение