Решение № 1302 от 30.01.2009 г. на ВАС по адм. д. № 10599/2008 г.

Решение № 1302 от 30.01.2009 г. на ВАС по адм. д. № 10599/2008 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на ДОУИ - София против решение № 443/9.05.2008 г. постановено от Административен съд София-град по адм. д. № 5809/2007 г. с което по жалба на "Ти Ти Груп" АД е отменен РА № 20002391/30.03.2007 г. издаден от ТД на НАП-София, потвърден с решение № 1735/22.10.2007 г. на директор на ДОУИ-София, в частта относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 78 640,80 лв. по фактура № 60/19.07.2006 г. издадена от "София Стар Пропъртис" АД за данъчен период м. 07.2006 г. В касационната жалба се твърди неправилност на решението, като релевираното касационно основание е неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяна на решението, отхвърляне на жалбата срещу тази част от РА и присъждане на разноски. Ответникът по касация- "Ти ти груп" АД чрез процесуалния си представител по делото оспорва жалбата, като се иска потвърждаване на решението. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за основателност на жалбата. Според прокурора, спорната фактура удостоверява получена като обезпечение сума, а не авансово плащане по предварителен договор за покупко-продажба. Върховният административен съд, първо отделение на първа колегия след като прецени жалбата като допустима, приема, че тя е неоснователна. Предмет на спора пред първоинстанционния съд е било правото на данъчен кредит за жалбоподателя по фактура № 0. . . 60/19.07.2006 г. издадена от "София Стар Пропъртис" АД с предмет на стопанската операция- плащане съгласно предварителен договор за продажба на недвижим имот от 27.06.2006 г., раздел III, чл. 16, т. 1 с данъчна основа - 393 204 лева и ДДС - 78 640, 80 лв. С РА правото на данъчен кредит е отказано, тъй като е прието, че фактурата не удостоверява данъчно събитие. Мотивите на данъчния орган са, че плащането представлява задатък, който има обезпечителна функция до изпълнението на сделката, а едва при изпълнението и се приспада от стойността на самата сделка и дотогава не може да бъде възприето като авансово плащане. За да уважи жалбата, първоинстанционният съд е приел, че плащането по въпросната фактура е част от договорената цена по сделката и тъй като е извършено преди самата доставка представлява авансово плащане. Прието е от съда също така, че след като не съществува законова забрана, задатък може да бъде част от парично задължение по договор и всяко авансово плащане може да изпълнява функцията на задатък при наличие на подобна уговорка между страните. Според първоинстанционния съд, за данъчни цели извършеното плащане, имащо характер и на задатък би било правно значимо в случай на неизпълнение на сделката, тъй като в тази хипотеза платената сума би представлявала обезщетение, което би било основание за размера на начисления данък да се издаде данъчно кредитно известие на осн. чл. 95, ал. 3 от ЗДДС (отм.). Решението е правилно. Анализирайки съдържанието на договорните клаузи между страните, първоинстанционният съд е достигнал до основателния и верен извод, че платената сума по фактурата е част от договорената стойност на сделката, като едновременно с това осъществява и функцията на задатък. След като в закона - чл. 25, ал. 1 т. 2 ЗДДС (отм.) не съществува ограничение в подобен смисъл, а именно, че авансово платената сума не може или, не следва да има характер и на задатък, то подобно тълкуване е неуместно, тъй като създава ограничения, каквито в закона не са предвидени. Предвид тези съображения и с оглед на това, че между страните по спора не съществува спор относно фактите, а именно, че сумата по фактурата е платена към датата на издаването и, основателно първоинстанционният съд е приел, че тя удостоверява реално настъпило данъчно събитие. Решението като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 1 и ал. 2 хипотеза първа от АПК, Върховният административен съд