Решение № 7969 от 23.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13669/2019 г.

Решение № 7969 от 23.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13669/2019 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Агенция за хората с увреждания, подадена чрез гл. юрисконсулт Б. Балашев, против решение № 6027 от 16.10.2019 г., постановено по адм. дело № 8005/2019 г. по описа на Административен съд – София - град, с което е осъдена да заплати на "Здраве 22" ЕООД сумата общо от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди и разноски в размер на 325 лв. Касаторът твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно. Предвид изложеното се иска отмяна на решението, алтернативно, намаляване на претенцията, както и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна – "Здраве 22" ЕООД, чрез адв. Терзиев оспорва касационната жалба и моли за присъждане на разноски за адвокатско представителство. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна. С посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. АПК във вр. с чл. 1 ЗОДОВ Агенция за хората с увреждания е осъдена да заплати на "Здраве 22" ЕООД сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от отменено незаконосъобразно наказателно постановление НП № 100/0023-4354/23.07.2018 г., издадено от изпълнителен директор на АХУ, ведно със законната лихва върху сумата от 11.04.2019 г. до окончателното й изплащане. За да уважи исковата претенция административният съд приел, че са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за реализиране отговорността на АХУ. Пред първоинстанционния съд е установено, че с наказателно постановление НП № 100/0023-4354/23.07.2018 г., издадено от изпълнителен директор на АХУ, на "Здраве 22" ЕООД е наложено административно наказание имуществена санкция в размер на 10 000 лева на основание чл. 54а, ал. 1 ЗИХУ за нарушение чл. 12, ал. 2, т. 1 от Наредбата за условията и реда за осъществяване и контрол на дейностите по предоставяне на помощни средства, приспособления и съоръжения за хората с увреждания и медицински изделия, посочени в списъците по чл. 35г, ал. 1 ЗИХУ /Наредбата/. С Решение № 537736/18.11.2018 г., постановено по АНД № 14285/2018 г. по описа на Софийски районен съд, посоченото наказателно постановление е отменено. Решението на районния съд е оставено в сила с Решение № 2513/11.04.2019 г., постановено по КАНД № 13585/2018 г. по описа на Административен съд София - град. Приложен по АНД № 14285/2018 г. по описа на Софийски районен съд е Договор за правна защита и съдействие от 08.08.2018 г. със страни "Здраве 22" ЕООД и адвокат Терзиев, като уговореното и заплатено по сметка адвокатско възнаграждение е в размер на 500 лева. На стр. 11 по КАНД № 13585/2018 г. по описа на Административен съд София – град е представен Договор за правна защита и съдействие от 14.03.2019 г. със страни "Здраве 22" ЕООД и адвокат Терзиев, като уговореното и заплатено по сметка адвокатско възнаграждение е в размер на 500 лева. Представени са доказателства, от които се установява плащането по банкова сметка на адв. Терзиев. Касационната жалба е частично основателна. Съгласно т. 1 от ТП № 2 от 19.05.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2014 г., ОСГК и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, действия и бездействия по налагане на административни наказания, включително и такива за присъждане на разноски в производството по обжалване, са подсъдни на административните съдилища. В мотивите към посоченото тълкувателно постановление бе прието, че: "За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. ". При съобразяване със задължителната сила на тълкувателното постановление, следва да се приеме, че съдът правилно е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и е провел производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК. Размерът на адвокатския хонорар не е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делата и с обема на извършените процесуални действия. Съдебните производства по административно-наказателните дела са с минимална сложност, като в първоинстанционното производство са проведени две съдебни заседание, а в касационното – едно заседание с продължителност една минута. По първоинстанционното дело е приета административно-наказателната преписка и са разпитани двама свидетели, а по касационното дело не са събирани доказателства. В Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован". Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне обаче в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Съгласно чл. 18 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), в редакцията му към момента на съставяне на договора, а и в настоящата редакция, адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от тежестта на съответната глоба или имуществена санкция. По този начин, Наредбата приравнява тежестта на делата в зависимост от материалния интерес по спора, а не спрямо вида на делото и извършените по него процесуални действия и противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв. размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. № 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: " В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. " Изложеното потвърждава тезата, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА, тъй като определените съобразно Наредбата възнаграждения не биха могли да са справедливи и обосновани. Противоречието на подзаконов нормативен акт със закона води до приложение на чл. 15, ал. 3 ЗНА и определяне на дължимите възнаграждения по справедливост. Страните по договорите за правна защита и съдействие естествено са свободни да уговарят какъвто желаят размер на адвокатските възнаграждения, независимо в каква степен той надхвърля минималния размер по наредбата и независимо от това, дали той е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делата. Адвокатският труд е от изключителна важност за правната сигурност в правовата държава и целта на настоящото решение в никакъв случай не е той да бъде омаловажен. Свободната воля на страните обаче не може да се противопостави на лицето, спрямо което се реализира отговорността за разноски или отговорността на държавата за вреди и не може да бъде основание за злоупотреба с право. При реализиране на тези отговорности, тежестта, която загубилата делото страна или съответната държавна или общинска администрация понасят, трябва да отговаря на критериите за пропорционалност и справедливост. Тези критерии трябва да залегнат по подходящ и обоснован начин в съответна наредба на Висшия адвокатски съвет, както посочват и Върховния административен съд, и Съдът на Европейския съюз в цитираните по-горе решения. Това ще гарантира принципа на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като принцип на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на материалната справедливост. Въз основа на изложеното, следва обжалваното решение да бъде отменено в частта, с която е осъдена Агенция за хората с увреждания да заплати на "Здраве 22" ЕООД сума над 800 лв. за разликата до 1000 лв. Размерът от 800 лв., от които 500 лв. за първоинстанционното производство по обжалване на наказателното постановление и 300 лв. за касационното производство е обоснован и справедлив спрямо действителната правна и фактическа тежест на спора. При този изход от спора, на ответника в касационното производство следва да се присъдят разноски. Касаторът е направил възражение относно размера на адвокатското възнаграждение, изтъквайки, че няма основание за присъждане на повече от 200 лв. Ответникът представя доказателства и списък на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. Възражението за прекомерност, предвид фактическата и правна сложност на настоящото дело, материалния интерес и положения труд, е неоснователно. Поради това, на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение