Решение № 185 от 15.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 52/2010 г.

Решение № 185 от 15.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 52/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Лиляна Методиева Производството по чл. 346, т. 1 НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия Т. И. П. против въззивно решение № 236 от 11.11.2009 г. постановено по ВНОХ дело № 435/2009 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата и в съдебно заседание от жалбоподателя и служебно назначения му защитник се поддържа касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, като се излага съображение, че при индивидуализацията на наказанието не е преценена относителната тежест на процесуалното му поведение. По същество се иска наказанието да бъде намалено по размер. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 122 от 18.09.2009 г. постановена по НОХ дело № 1532/2009 г. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия Т. И. П. за виновен в това, че на 13.03.2009 г. в с. Л. обл. Пловдивска, в условията на опасен рецидив, отнел от владението на Д. А. Варадинова мобилен телефон на стойност 159 лв, без нейно съгласие и с намерение да го присвои, като употребил сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1, чл. 29, ал. 1 б. "а" и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК във вр. с чл. 373, ал. 2 НПК го е осъдил на четири години и единадесет месеца лишаване от свобода, което да се изтърпи при строг първоначален режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. С въззивно решение № 236 от 11.11.2009 г. постановено по ВНОХ дело № 435/2009 г. Пловдивският апелативен съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, което се мотивира с неправилна оценка на относителната тежест на процесуалното му поведение, като обстоятелство от значение за определяне размера на наказанието, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Наложеното от първоинстанционния съд с присъдата наказание е индивидуализирано в рамките на закона, под предвидения за престъплението минимум, в съответствие с процесуалния ред по който делото е решено, като точно е преценена относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 НК. Въззивната инстанция при проверката на правилността на присъдата във връзка с единственото релевирано оплакване за явна несправедливост на наказанието, мотивирано е приела, че липсват основания за коригирането му. Не са преценени превратно данните за степента на обществената опасност на дееца, в това число и процесуалното му поведение, на което жалбоподателят в настоящата инстанция основава искането си за намаляване на наказанието по размер. Процесуалното му поведение в съдебната фаза на процеса, с признаване изцяло на фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласието да не се събират доказателства за тях, е предопределило рамките, в които може да бъде индивидуализирано наказанието, а именно под предвидения минимум от пет години лишаване от свобода. Критичното отношение към извършеното има по-скоро декларативен характер и цели смекчаването на наказателната отговорност, а не е израз на действително настъпили положителни промени в съзнанието му с преосмисляне на извършеното и съпричасност към съдбата на пострадалата. То не може повторно да се преценява като смекчаващо наказателното положение, доколкото не е оказало решаващо значение за доказване авторството и начина на извършване на деянието в досъдебната фаза на процеса. По същество в тази фаза на процеса не е имал процесуално поведение, което в значителна степен да е улеснило разкриването на престъплението, защото при първите два разпита не се е признал за виновен, а при третия формално е признал вината си, но по същество е отказал да даде обяснение. Налице е протокол за доброволно предаване на отнетата вещ, но са събрани доказателства, че това е станало едва след като полицейските органи са били информирани за извършителя на деянието и по този повод са го потърсили в дома му и са възприели къде точно я е скрил. Освен със своето процесуално поведение, деецът се характеризира и чрез извършеното деяние. Нанасянето на тежък побой, на публично място, в центъра на селото и на лице, което поради своите анатомични особености не е било в състояние да се защити, завишава личната му обществена опасност. Телесното увреждане на пострадалата, наложило медицинско лечение, надхвърля необходимото за сломяване на нейната воля с оглед прекъсването на владението върху отнетата при грабежа вещ. Повторно нанесеният побой, след като вече е установил фактическа власт върху вещта, изразил се в събарянето й на земята, удрянето и ритането с ръце и крака по цялото й тяло, стискането на шията, който е преустановен едва след появата на жители на селото, сам по себе си е съставомерно деяние, доколкото по своята същност представлява хулиганско поведение. За него не му е предявено обвинение, но следва да бъде отчетен като данна за личността му, характеризираща го като жесток човек. Личната му обществена опасност е завишена и предвид проявеното престъпно упорито незачитане на чуждото имущество, извод за което са данните в приложеното свидетелство за съдимост. Подсъдимият е на двадесет и две години, а има осем влезли в сила присъди за престъпления против собствеността. Очевидно налаганите му с тях наказания не са се оказали достатъчни за поправянето и превъзпитанието му, с оглед постигане целите по чл. 36 НК. При тази престъпна упоритост и степента на обществената опасност на конкретно извършеното деяние намаляването на наказанието би било проява на неоправдан либерализъм. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд не е допуснато поддържаното от жалбоподателя нарушение и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК