Решение № 12225 от 13.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7263/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с § 9 ПР на Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по касационна жалба от Й. П. И. от гр. София, чрез процесуалния й представител адв. Костова, против Решение 2563 от 17.04.2024г., постановено по адм. дело 4406/2023г. по описа на Административен съд София град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата й против изричен отказ за отмяна отчуждаването на недвижим имот пл. 241, кв. 14, кв. Левски, зона В , находящ се на ул. 565 16, обективиран в Писмо изх. СОА23 ГР94 1155/1 от 04.04.2023г. на Кмета на Столична община /СО/, издаден на основание § 9, ал. 2 от ПР на ЗУТ. С решението жалбоподателката е осъдена да заплати разноските по делото. С касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено при неправилното приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Излага съображения за наличието на предпоставките по § 9 ал. 2 ПР на ЗУТ, тъй като отчуждаването на имота е недовършено, тъй като макар и отчуждения собственик Г. Д., наследодател на жалбоподателката, да е била въведена във владение на жилището, определено й като обезщетение за отчуждения имот, не й е била изплатена пълната сума, определена за обезщетение и отчужденият от нея имот не е завзет от общината до датата 30.10.1998г. Навежда съображения, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като без да отменя определение за допуснати при режим на довеждане двама свидетели, не е отложил делото, при направено такова искане и е оставил без уважение искането за изслушването им. Навежда съображения, че не им е дадена възможност да вземат становище по представени писмени доказателства, както и че не е събрал всички относими към спора доказателства. Твърди и че оспореното решение е необосновано, тъй като не е постановено въз основа на всички относими към спора доказателства, за събирането на които, включително при направени доказателствени искания, съдът не е положил усилия да установи. Иска оспореното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АССГ. Ответникът Кметът на СО, чрез процесуалния си представител юрк. Лялев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че отказът е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия и в съответствие с изискванията за форма, мотивиран е съобразно чл. 59 ал. 2 АПК и съдържа фактическите и правните основания, както и че при издаването му не са допуснати нарушения на административно производствените правила. Приел е и че отказът е материално законосъобразен, тъй като нормата на § 9 ал. 2 във връзка с ал. 1 ПР на ЗУТ се отнася за започнали, но незавършени отчуждителни производства, като в хипотезата на ал. 2 законът изисква да е започнало отчуждително производство, да е определено обезщетение, но то да не е изплатено и имотът да не е завзет до определената в закона дата. Приел е, че в случая със заповед по чл. 100 ЗТСУ /отм./, като обезщетение за отчуждения имот е определено жилище, което е било предадено и отчужденият собственик Г. Д., наследодател на жалбоподателката, е била въведена във владение. Направил е извод, че с факта на получаване на обезщетението, отчуждителното производство е приключило, съответно не е налице висящо отчуждително производство. Поради това е обоснова извод за липса на първата предпоставка за приложение на § 9 ал. 2 ПР на ЗУТ, а именно наличието на висящо отчуждително производство. Посочил е, че е неоснователно възражението, че отчуждаването не е приключило, тъй като първоначално е била определено обезщетение за отчуждения имот в размер на 10 064лв., завишено след съдебно оспорване на 12 913 лв. Посочил е, че оценката на определения за обезщетение апартамент [ адрес]в [жк] е в размер на 11 259 лв. Приел е, че от доказателствата /представено удостоверение от Банка ДСК / се установява, че на 16.05.1990г. по сметка на Г. Д. е преведена сума в размер на 12 913 лв., а на 07.05.1991г. е преведена сума в размер на 11 259 лв. по сметка на Столичен народен съвет /СНС/ за заплащане на получения в обезщетение апартамент, като остатъка от сумата е изплатен в същия ден на титуляра на сметката. Поради това е обосновал извод за липса на предпоставките по § 9 ал. 2 ПР на ЗУТ за отмяна на отчуждаването, съответно за законосъобразност на оспорения отказ за отмяната му и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. Съгласно § 9 ал. 1 ПР на ЗУТ За отчуждителните производства, започнали при действието на отменените (ДВ, бр. 124 от 1998 г.) разпоредби на глава пета, раздел I от Закона за териториално и селищно устройство, по които е издадена заповед за отчуждаване и недвижимият имот е завзет до 30 октомври 1998 г., се прилагат отменените разпоредби на Закона за териториално и селищно устройство и отмененият чл. 102 от Закона за собствеността . Ал. 2 на § 9 ПР на ЗУТ, която е относимата към настоящото производство предвижда, че В случаите, когато недвижимият имот не е завзет до 30 октомври 1998 г., заповедта за отчуждаване и за обезщетяване се отменя и производството се прекратява от кмета на общината със заповед . По делото не е спорно, а и от доказателствата се установява, че недвижимият имот, предмет на отчуждителното производство не е завзет не само до 30.10.1998г., а и до настоящия момент. Разпоредбата на § 9, ал. 2 от ПР на ЗУТ предвижда, че за отчуждителните производства, започнали при действието на отменените разпоредби на Глава пета, Раздел I от ЗТСУ, по които е издадена заповед за отчуждаване, но недвижимият имот не е завзет до 30.10.1998г., заповедта за отчуждаване и за обезщетяване се отменя и производството се прекратява от кмета на общината със заповед. В случая всички посочени в нормата предпоставки не са налице, както правилно е приел и първоинстанционния съд. В случая е налице заповед за отчуждаване на целия имот пл. 241, а именно заповед РД 40 235 от 11.02.1987г., издадена на основание чл. 95 от ЗТСУ (отм.) - т. е., по реда на Глава пета, Раздел I от ЗТСУ (отм.). Втората предпоставка, за да е налице тази хипотеза е необходимо отчуждителното производство да не е завършено. То е незавършено тогава, когато или не е била издадена заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.), когато е било предвидено имотно обезщетение, или макар и да е издадена такава заповед, конкретизираният имот реално не може да се предаде на правоимащия по независещи от органа обективни причини. Т. е. когато не е получено реално определеното обезщетение. Третата предпоставка е имотът да не е завзет до посочения в нормата срок. В случая процесният имот не е завзет, което не е спорно между страните, като се установява и от приетата по делото СТЕ, както и другите доказателства по делото. Не е налице обаче втората предпоставка, тъй като от доказателствата се установява, че отчуждителното производството е завършено, тъй от наследодателката на жалбоподателаката е получено реално определеното й имотно обезщетение за отчуждения имот, а именно [адрес] на [жк], съгласно заповед РД 41 1957 от 26.10.1989г. В случая спорният по делото въпрос е дали е завършило отчуждителното производство при положение, че след съдебно оспорване определената оценка на отчуждавания имот е определена в размер на 12913 лв., а стойността на определения за обезщетение имот е в размер на 11259 лв., като жалбоподателката твърди, че разликата между тези суми не е била изплатена на наследодателката й и съответно не е завършена отчуждителната процедура. Това възражение е неоснователно, тъй като напротив от представените по делото доказателства се установява, че на отчуждения собственик Г. Д. е изплатена сумата от 12913лв., а именно от писмо изх. 35 00 159 от 04.05.1990г. на отдел Финанси на Общински народен съвет Кремиковци, както и писмо изх. 14 ИСК 15408/3 от 03.01.2024г. от Централно управление на Банка ДСК , от което се установява, както е приел и първоинстанционния съд, че на Г. И. Д. е открит влог с постъпила сума в размер на 12 913 лв. на 16.05.1990г., от който на 07.05.1991г. е преведена сума в размер на 11 259 лв. по сметка на Столичен народен съвет, а разликата между двете суми е изплатена на Г. Д. и сметката е закрита. Предвид посоченото е обоснован извода на съда, че в случая не е налице висящо и неприключило отчуждително производство, съответно не е налице втората предпоставка за уважаване на искането по § 9 ал. 2 ПР на ЗУТ. Поради това е правилен извода на АССГ, че оспореният отказ е материално законосъобразен. Неоснователни са възраженията наведени в касционната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Напротив съдът е установил и е събрал относимите доказателства досежно спорните по делото обстоятелства, като е формирал извод съответен на събраните доказателства. При спазване на процесуалните правила съдът е постановил определение, с което не е допуснал до разпит поисканите свидетели от жалбоподателката, като е мотивирал това свое определение с това, че свидетелските показания няма да спомогнат за разрешаване на правния спор. Предвид това, че с жалбата е поискано при режим на довеждане да бъдат разпитани двама свидетели, които да установява, че отчуждения имот и преди и след отчуждаването и до момента на подаване на жалбата се ползва от жалбоподателката, а преди това от майка й, то правилно съдът е приел, че разпита на свидетели не е необходим. Това е така, тъй като посочените обстоятелства не са спорни по делото, както и не е спорно и от другите доказателства се установява, че имотът не е бил завзет от общината, а и до момента се владее от жалбоподателката. Т.е. правилно и в съответствие със закона съдът не е допуснал до разпит поисканите свидетели. Неоснователно е и възражението за допуснато съществено нарушение, тъй като делото е гледано в последното заседание без присъствието на процесуалния представител на жалбоподателката, тъй като видно от подадена молба, не е направено възражение делото да бъде гледано, а напротив. По изложените съображения оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е основателно искането на ответника по касация за присъждане на разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 143 ал. 3 АПК, което съобразно чл. 37 от закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да бъде определено в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение