Решение № 159 от 6.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7822/2020 г.

Решение № 159 от 6.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7822/2020 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). Образувано е по касационна жалба на Й. Петрова, чрез процесуален представител адвокат Ц. Георгиева от САК, срещу Решение № 1954/9.04.2020 г., постановено по адм. дело № 11822/2019 г. по описа на Административен съд – София – град, с което е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане № 4505-40-1281 от 25.06.2019 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – гр. София, с което на жалбоподателката е отпуснато гарантирано вземане на основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 4 от ЗГВРСНР, в частта за разликата на определения размер за изплащане на парично обезщетение от 4 378, 75 лева (четири хиляди триста седемдесет и осем лева и 75 ст.) до размера от 5 600 лева (пет хиляди и шестстотин лева) на отпуснатото гарантирано вземане. Наведените възражения за неправилно приложение на нормите на чл. 22, ал. 2 ЗГВРСНР, във вр. чл. 10, ал. 3, т. 4 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя (НРНИРСОИГВНР) и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Релевирани са доводи относно нарушение на материалния закон и несъобразяване с разпоредбите на чл. 65, ал. 11 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) и чл. 7, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалваното разпореждане, като преписката се върне на директора на фонд "Гарантиране вземанията на работниците и служителите" – гр. София за ново произнасяне по същество с указание да се заплати на оспорващата остатъкът до пълния дължим размер на гарантираното вземане – 1 221, 25 лева (хиляда двеста двадесет и един лева и 25 ст.). Претендира се присъждане на съдебни разноски за двете инстанции. Ответникът - директор на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – гр. София, чрез процесуален представител юрисконсулт Георгиева, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Намира първоинстанционният съдебен акт за постановен в противоречие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби при формиране на изводите досежно размера на гарантираното вземане. Счита, че оплакването за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК намира опора в данните по делото и следва да бъде уважено. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е разпореждане № 4505-40-1281 от 25.06.2019 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" - гр. София, с което на жалбоподателката, с оглед начислени, но неизплатени брутни трудови възнаграждения за периода месец ноември 2016 г. до месец февруари 2017 г., включително в размер на 8 671, 60 лева е отпуснато гарантирано вземане за трудово възнаграждение, на основание чл. 26, ал. 1 ЗГВРСНР, във връзка с чл. 4 и чл. 22, ал. 1 ЗГВРСНР в размер на 5 600 лева, като след удържани суми за осигурителни вноски и данък върху дохода на физическите лица е изплатена сума в размер на 4 378, 75 лева. Въз основа на приложената към административната преписка работна справка първоинстанционният съд намира, че облагаемият доход съгласно чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ за всеки един от месеците е 1400 лв. (максималният размер на гарантирано вземане, съгласно чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР във връзка с чл. 15, ал. 2 от ЗБДОО). Посочено е, че месечната данъчна основа, съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗДДФЛ за месеците от м. ноември, декември 2016 г. е 1219, 40 лв., за месеците януари и февруари 2017 г. е 1213, 24 лв. Развити са съображения, че в съответствие с чл. 42, ал. 3 от ЗДДФЛ данъчната основа се определя като облагаемият доход по чл. 24, начислен за съответния месец, се намалява с удържаните от работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице, по реда на Кодекса за социално осигуряване и Закона за здравното осигуряване. Първоинстанционният съд намира, че осигурителните вноски, които са за сметка на лицето са в размер на по 180, 60 лв. за месеците от 2017 г., съответно по 186, 76 лв. за месеците от 2017 г. С оглед изложеното общата сума на данъчната основа за целия период от 4 месеца е в размер на 4865, 28 лв. Формиран е решаващ мотив, съобразно който в съответствие с чл. 42 от ЗДДФЛ данъкът върху данъчна основа от 4865, 28 лв. е 486, 53 лв., т. е. общата сума за изплащане от 4 378, 75 лв. е определена правилно. По делото е прието като доказателство удостоверение изх. № 2544-00-269#1/09.03.2020 г., издадено от и. д. директор на дирекция "Средни данъкоплатци и осигурители" при ТД на НАП – гр. София, от което се установява че от дружеството "Макс Телеком" ООД за лицето Й. Петрова за периода от месец ноември 2016 г. до месец февруари 2017 г. данъкът и осигурителните вноски са внесени в пълен размер. Въпреки горното, първоинстанционният съд намира, че е неотносимо дали работодателят е начислил и превел по сметка на НОИ/НАП суми за данък по чл. 42 от ЗДДФЛ и задължителни осигурителни вноски, тъй като ако това е сторено за неизплатено трудово възнаграждение, такова едно действие и плащане от страна на работодателя се явява недължимо, което обстоятелство не освобождава фонда от задължението му сам да начисли и преведе данъка и задължителните осигурителни вноски при изплащане на гарантираното вземане. Върховният административен съд – шесто отделение намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо, но неправилно. По делото е безспорно установено от удостоверение изх. № 2544-00-269#1/9.03.2020 г., издадено от и. д. директор на дирекция "Средни данъкоплатци и осигурители" при ТД на НАП – гр. София, с приложена Справка - Данни за осигурени лица по ЕГН (Образец 1) за период 1.11.2016 г. до 31.12.2016 г. и период 1.01.2017 г. до 29.02.2017 г., че за лицето Й. Петрова от дружеството – работодател "Макс Телеком" ООД, за процесния период от месец ноември 2016 г. до месец февруари 2017 г., данъкът и осигурителните вноски са внесени в пълен размер. При неправилно приложение на материалния закон, първоинстанционният съд не отчита, че оспорващата не твърди, че претендираното от нея вземане има характера на необлагаем доход, а че доходът вече веднъж е обложен с данък. В случая е налице стълкновение на две норми – чл. 65, ал. 11 ЗДДФЛ и чл. 27, ал. 2 ЗГВРСНР, във вр. чл. 10, ал. 3, т. 4 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, при което следва да се съобрази характерът им, като се отчете поредността на възникването на съответното задължение за облагане на доходите на физическите лица по време. Съгласно новелата на чл. 65, ал. 11 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), данъкът, който работодателят е задължен да удържа по чл. 42, се внася до 25-о число на месеца, следващ месеца, през който данъкът е удържан или през който са направени частичните плащания в случаите по чл. 42, ал. 6. Работодателят по основното трудово правоотношение внася данъка по чл. 49, ал. 5 в срок до 25 февруари на следващата година. Предвид изложеното, изводът на първоинстанционния съд, че внесеният от работодателя данък се явява недължимо платен, е неправилен. Фактът на начисляване на трудово възнаграждение и съответни обезщетения, обуславя възникването на задължението на конкретния работодател. Съгласно чл. 65, ал. 11 ЗДДФЛ, съответно чл. 7, ал 1 КСО осигурителят - работодател е задължен да извърши съответните плащания до 25-то число на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът. Неизпълнението на горното задължение, в нарушение по чл. 65, ал. 11 е скрепено със санкция по чл. 81 ДДФЛ, съгласно която лице - платец на доход, което, като е задължено, не удържи или не внесе в срок данък, се наказва с глоба или имуществена санкция в размер до 1000 лв., ако не подлежи на по-тежко наказание. При повторно нарушение по ал. 1 глобата или имуществената санкция е в размер до 2000 лв. Горното налага извода, че извършените от работодателя – осигурител плащания за лицето Й. Петрова са извършени при наличие на установено в закона изискуемо данъчно задължение, дължимо за внасяне до определен срок, пропускането на който влече административно наказателна отговорност. Предвид изложеното, същото следва да бъде съобразено от административния орган при определяне размера на гарантираното вземане при несъстоятелност на работодателя. В разпоредбата на чл. 10, ал. 3, т. 4 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, законодателят установява, като задължителен реквизит на акта, в разпореждането за изплащане на гарантираните вземания да се посочи размерът на данъка върху доходите и запорите. Същата касае съдържанието на разпореждането, посредством което се отпуска гарантираното вземане. По силата на чл. 27, ал. 2 ЗГВРСНР, едновременно с изплащането на гарантираното вземане на правоимащите лица, в 7-дневен срок от получаване на разпореждането на директора на фонда, съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт превежда данъка върху доходите и запорите. Предвид изложеното, доводите на ответника по касация относно наличието на обективна невъзможност за установяване дали дължимият данък върху доходите и запорите са внесени от работодателя, са неоснователни. Представеното удостоверение изх. № 2544-00-269#1/9.03.2020 г., установяващо, че данъкът и осигурителните вноски за лицето Й. Петрова са внесени в пълен размер, е издадено от и. д. директор на дирекция "Средни данъкоплатци и осигурители" при ТД на НАП – гр. София. Развитите съображения, с които лицето се препраща да търси правата си по исков ред са в нарушение на принципа за съразмерност по чл. 6, ал. 5 АПК, в съответствие с който административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Повторното удържане на осигурителните вноски и данък общ доход, които вече са внесени във фиска от работодателя е в противоречие и с Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател. Принципът на процесуална автономия на държавите-членки, очертан от принципите на равностойност, ефективност и пропорционалност в контекста на преследваната с чл. 151 и чл. 153 от ДФЕС и Директива 2008/94/ЕО социална цел са въведени с оглед осигуряване от държавата на закрила на работника и служителя. Съгласно Решение на Съда (пети състав) от 18 април 2013 година по дело C-247/12 (М. Мустафа срещу Директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" към Националния осигурителен институт), Директива 2008/94/ЕО се тълкува в смисъл, че държавите членки следва да гарантират вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя. Обхватът на защита за дължими трудови вземания на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател е подложен на тълкуване и в Решение на Съда (седми състав) от 25 юли 2018 г. (преюдициално запитване от Върховен административен съд — България) — В. Гиго/Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" (Дело C-338/17), като в т. 34 се извежда, че случаите, в които е позволено да се ограничи задължението за изплащане от гарантиращите институции, каквито са предвидени в член 4 от Директива 2008/94, трябва да бъдат тълкувани стеснително (вж. по аналогия решения от 17 ноември 2011 г., Van Ardennen, C-435/10, EU: C: 2011: 751, т. 34 и от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C-309/12, EU: C: 2013: 774, т. 31). При все това, такова стеснително тълкуване не може като резултат да лиши от съдържание изрично предоставената на държавите-членки възможност да ограничат посоченото задължение за изплащане (вж. в този смисъл решение от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C-309/12, EU: C: 2013: 774, т. 32). По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че жалбата е основателна и следва да се уважи. Оспореният отказ, в частта за разликата над определения размер за изплащане на парично обезщетение от 4 378, 75 лева (четири хиляди триста седемдесет и осем лева и 75 ст.) до пълния размер от 5 600 лева (пет хиляди и шестстотин лева) на отпуснатото гарантирано вземане следва да се отмени като незаконосъобразен. На основание чл. 173, ал. 2 АПК преписката следва да се изпрати на компетентния орган – директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – гр. София, който при издаване на ново разпореждане следва да се произнесе относно остатъка от 1 221, 25 лева (хиляда двеста двадесет и един лева и 25 ст.) до пълния размер на гарантираното вземане от 5 600 лева (пет хиляди и шестстотин лева), като съотнесе действителното фактическо положение, с оглед извършеното заплащане, на основание чл. 65, ал. 11 ЗДДФЛ на осигурителни вноски и ДДФЛ от "Макс Телеком" ООД за лицето Й. Петрова за периода от месец ноември 2016 г. до месец февруари 2017 г., към приложимата правна уредба, установена в чл. 27, ал. 2 ЗГВРСНР и чл. 22, ал. 1 ЗГВРСНР, във вр. с чл. 10, ал. 3, т. 4 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, от бюджета на органа – издател на отменения акт на жалбоподателката Й. Петрова следва да бъде възстановена сума в размер на 9, 77 лева (девет лева и 77 ст.), представляваща заплатена държавна такса за касационното производство. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, във връзка с чл. 221, ал. 2, пр. 2 АПК, Върховният административен съд – шесто отделение,