Решение № 472 от 23.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 550/2010 г.

Решение № 472 от 23.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 550/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 472/27.04.2010 г. на Върховният касационен съд, IV г. о., по гр. д. № 550/2010 г. по жалба на В. Г. В. е допуснато до касационно обжалване решение на Хасковски окръжен съд № 293 от 23.10.2009 г. по гр. д. № 442/2009 г. С допуснатото до касация въззивно решение са отхвърлени предявените от касатора против "В" А. искове с правно основание чл. 200, ал. 1 и 3 от КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване в размер 5 286,53 лв - разлика между неполучено трудово възнаграждение и получена пенсия, 1 425,16 лв - средства за специален хранителен режим и 1 080 лв - средства за закупуване на лекарства. На 08.01.2010 г. Хасковски окръжен съд е постановил определение, с което на основание чл. 248 от ГПК касаторът е осъден да заплати на "В" А. сумата 800 лв. разноски. Това определение също е обжалвано от В. Г. В. Обжалването е допуснато поради противоречивото решаване от съдилищата на въпроса дали страдащ от професионално заболяване работник с 50 % трайно намалена работоспособност има право на обезщетение по чл. 200 от КТ. На този въпрос вече е отговорено положително с решения на ВКС, III г. о. № 128 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 268/2009 г., № 230/20.05.2010 г. по гр. д. № 2487/2008 г., № 323/27.04.2010 г. по гр. д. № 483/2009 г. Цитираните решения са постановени на основание чл. 290 вр. чл. 291 от ГПК, т. е. служат за уеднаквяване на практиката на съдилищата, които трябва да се съобразяват с тълкуването в тях. Настоящият съдебен състав също приема, че когато на работник бъде призната с решение на ТЕЛК трайно намалена работоспособност от 50 % в резултат на трудова злополука и професионално заболяване, то той има право на обезщетение по чл. 200, ал. 1 от КТ и след изменението на разпоредбата, направено с измененията в кодекса ДВ, бр. 52/2004 г., включително след измененията, извършени с ДВ, бр. 15 от 2010 г. След така приетия отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу атакуваното въззивно решение за основателна. Това решение е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е отказал да присъди обезщетение на ищеца по съображения, че трайно намалената негова работоспособност в резултат на професионално заболяване е под 50 %. Извършил е тълкуване на нормата на чл. 200, ал. 1 от КТ, според което работодателят дължи обезщетение за вреди само ако трайно намалената работоспособност е повече от 50 %, в противен случай липсва елемент от състава, водещ до възникване на задължението за обезвреда. По реда на чл. 291 от ГПК обаче Върховният касационен съд е уеднаквил практиката по същия въпрос, изяснявайки съдържанието на закона в противоположен смисъл. И когато трайно намалената работоспособност е под 50 %, работодателят дължи обезщетение за вредите, които стоят в причинна връзка с професионалното заболяване или ексцесът от него. Тъй като в обжалваното решение е прието друго, то следва да бъде касирано, като при липса на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че ищецът В. Г. В., работещ при ответника "В" А., гр. Д. по трудово правоотношение, е получил професионално заболяване "А", за което с решение на ТЕЛК от 01.12.2003 г. му е определена намалена работоспособност 50 % за срок до 01.12.2006 г. С влязло в сила решение на Пловдивски апелативен съд по гр. д. № 69/2008 г. "В" А. е осъдено да заплати на В. обезщетение за имуществените вреди, търпени в резултат на това заболяване, за период от 01.05.2000 г. до 31.03.2005 г. В настоящето производство със заключение на вещо лице е потвърдено професионалното заболяване на ищеца. Не съществуват лекарствени средства за дефинитивна терапия на това заболяване. Лечението е симптоматично и се прилага само при нужда. За това заболяване е необходим специфичен хранителен режим, който изисква дневно допълнителни средства от 1,01 лв. за 2005 г., 1,14 лв. за 2006 г., 1,46 лв. за 2007 г. и 1,51 лв. за 2008 г. За времето от август 2005 г. до юли 2008 г. включително ищецът е получил доходи от пенсия в размер 4 149,87 лв. За същия период би получил възнаграждение, ако е заемал длъжността на която е заболял в ответното дружество, в размер с 5 286,53 лв. повече. При тези факти искът за заплащане на имуществени вреди в размер 5 286,53 лв. - разлика между получавана пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал ако не беше пенсиониран, е основателен. Невъзможността ищецът да реализира доходи от труд за периода е в причинна зависимост от определената му трайна неработоспособност, следователно ползите, които е пропуснал да реализира трябва да бъдат обезщетени от работодателя. Основателен е и искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за поддържане на специфичен хранителен режим. И те са в пряка причинна връзка с професионалното заболяване, тъй като поддържането на такъв режим не би се наложило, ако работникът не страда от такова. За исковия период тези разходи са в размер 1 425,16 лв, в който размер искът следва да бъде уважен. Неоснователен обаче е искът за обезщетяване на имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства. Такива разходи не са доказани по делото. Липсват документи, установяващи за исковия период ищецът да е закупувал лекарства. Не е установено и да е имало необходимост да ползва лекарствени средства. Вещото лице, което е дало заключение за професионалното заболяване на ищеца, отговаря отрицателно на въпроса необходимо ли е медикаментозно лечение. Според него при настъпили остри състояния ищецът е трябвало да ползва лекарства, но няма такава постоянна необходимост. Няма и данни при ищецът да е имало влошаване на здравословното състояние, което да е налагало използване на медикаменти. Следователно остава недоказано по делото той да е претърпял вреди, изразяващи се в разходване на парични суми за закупуване на лекарства, съответно искът за обезщетяване на такива вреди следва да бъде отхвърлен. Предвид изложеното решението на въззивния съд следва да бъде отменено частично, след което исковете за обезщетяване на имуществени вреди в размер 5 286,53 лв и 1 425,16 лв да бъдат уважени. В частта, в която е отхвърлен искът за обезщетяване на имуществени вреди от 1 080 лв, обжалваното въззивно решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е и жалбата срещу определението на окръжния съд от 08.01.2010 г., с което касаторът е осъден да заплати на ответника разноските по делото. Това определение следва да бъде отменено, а отговорността на страните за разноски следва да се разпредели съгласно чл. 78 от ГПК - ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част от исковете (56,5 % от общо направени разходи 800 лв), а ответникът - пропорционално на отхвърлената част (43,5 % от общо 956 лв). След компенсация остава да се присъдят на ищеца 36,14 лв. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на държавата всички дължими за трите инстанции в производството такси и разноски по делото по исковете, които са уважени. По изложените съображения съдът