Решение № 61 от 11.02.2014 г. на ВКС по н. д. № 2307/2013 г.

Решение № 61 от 11.02.2014 г. на ВКС по н. д. № 2307/2013 г., I н. о., НК, докладчик председателят Блага Иванова Касационното производство е образувано по протест на Военно-апелативна прокуратура срещу решение на Военно-апелативен съд № 36 от 30.10.13 г., по ВНОХД № 34/13, с което е потвърдена присъда на Софийски военен съд № 194 от 15.12.11 г., по НОХД № 194/11.

С първоинстанционната присъда е постановено следното:

• подсъдимите Е. В. М. и С. Н. Д. са признати за невиновни в това, че на 1.08.2005 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители, и двамата в качеството на длъжностни лица и лица от състава на полицията /полицейски органи/, М. като Началник група "Престъпления по пътищата" при РДВР, Благоевград, и Д. като старши инспектор в същото звено, по повод изпълнение на службата си, са причинили на В. Н. С. средна телесна повреда, изразяваща се в постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, и трайно отслабване на слуха на лявото ухо, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, са оправдани по обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК,

• същите подсъдими са признати за невиновни в това, че по същото време и на същото място, в съучастие като съизвършители, в същото длъжностно качество, са извършили противозаконни принудителни действия спрямо В. Н. С. в качеството му ни свидетел по ДП № 548/05 по описа на РПУ -Сандански, пр. пр. № 1804/05 по описа на Районна прокуратура, гр. Сандански, като са му нанесли удари с ръце по главата и тялото, за да изтръгнат признание и показание, че е извършил престъпление кражба, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, са оправдани по обвинението по чл. 287 вр. чл. 20, ал. 2 НК.

Със същата присъда е отхвърлен предявеният от пострадалия С. срещу подсъдимите М. и Д. граждански иск обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 10 000 лв., заедно със законните последици.

С протеста се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Твърди се, че не са изпълнени задължителните указания, дадени в две отменителни решения на касационната инстанция, а именно: решение № 280 от 11.07.13 г., по н. д. № 865/13, и решение № 496 от 6.02.13 г., по н. д. № 1729/12, че отново е допуснат превратен анализ на доказателствените източници, че невярно са интерпретирани показанията на св. С., че неправилно са ползвани данните, изводими от жалбата на С. и сведението, подадени до полицейските органи, че в отклонение от НПК са кредитирани показанията на св. И. и св. П., че са игнорирани показанията на св. П. и св. А., че не са обсъдени показанията на св. Д., че са неправилни изводите относно несъставомерност на деянието по чл. 287 НК. С протеста се иска делото да бъде решено по същество, като подсъдимите бъдат признати за виновни по предявените им обвинения и им бъдат наложени наказания около средните размери на предвидените в закона санкции.

В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП пледира за уважаване на протеста.

Защитата на подсъдимите М. и Д. пледира за оставяне на протеста без уважение.

Подсъдимите молят да бъде оставено в сила въззивното решение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Настоящето производство е трето по ред касационно такова.

С решение на ВКС № 496 от 6.02.2013 г., по н. д. № 1729/12, е отменено решение на Военно-апелативния съд № 20 от 30.07.12 г., по ВНОХД № 12/12, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Указано е било да бъдат отстранени констатираните от ВКС съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата.

При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция е постановено решение на Военно-апелативния съд № 16 от 26.03.13 г., по ВНОХД № 14/13, отменено с решение на ВКС № 280 от 11.07.13 г., по н. д. № 865/13. С отменителното решение са дадени указания за отстраняване на съществени процесуални нарушения, касаещи оценката на събраните доказателства.

При поредното разглеждане на делото във въззивната инстанция е постановено решението, предмет на настоящата касационна проверка.

ВКС намери, че атакуваното пред настоящия състав решение на Военно-апелативния съд № 36 от 30.10.13 г., по ВНОХД № 34/13, не страда от релевираните пороци.

Въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС, дадени в отменителното решение, като е подложил на цялостен задълбочен анализ събраните доказателствени източници и е достигнал до верни изводи по релевантните факти.

Военно-апелативният съд е анализирал показанията на св. В. С., дадени от него в съдебната фаза, както и тези от досъдебното производство, надлежно приобщени по делото. Правилно е прието, че показанията на пострадалия не могат да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда, тъй като твърденията на свидетеля се отличават с вътрешна-противоречивост, непоследователност и тенденциозност. Така например, в съдебната фаза, пострадалият е категоричен, че е ударен с шамар по главата от подсъдимия Д., с уточнението, че шамарът е попаднал в областта на лявото ухо. В такъв смисъл /че е получил само един удар/ е оплакването на пострадалия пред баща му, св. Н. С. Следователно, в тези показания не се съдържа твърдение за удар, нанесен от подсъдимия М. В приобщените показания от досъдебното производство обаче пострадалият е заявил точно обратното: че е ударен от "мъжа с брадата" /от подсъдимия М./, като ударът е нанесен странично, в резултат от който свидетелят залитнал и паднал. За другия подсъдим / поименно посочен от пострадалия като С. Д./ е заявил, че само го е полял по главата с вода от пластмасово шише. В хода на допълнително задаваните му въпроси в съдебно заседание св. С. е съобщил следното: "И двамата подсъдими ми удариха по един шамар. Не помня от кой шамар ме заболя ухото. Пръв ме удари С. Д. След това ме удари другият /подсъдим/, сигурно пак на същото място, но не помня". Видно е, че при тази непоследователна позиция на пострадалия относно инкриминираните събития, въззивният съд не е имал основание да кредитира неговите показания и да ги постави в основата на осъдителна присъда. В същото време, от другите, събрани по делото доказателства, не се формира надлежна доказателствена основа за осъждане на подсъдимите. Налице е разминаване между твърденията на св. В. С., който не е съобщил за удар по лицето, и казаното от св. Н. С., заявил, че е видял по лицето на сина си "отпечатъци от пръсти". Що се отнася до жалбата на пострадалия до полицията и изготвеното по този повод сведение, те нямат доказателствена стойност и не могат да послужат при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Позоваването на тези данни, което е недопустимо, обаче не променя изведените от въззивния съд доказателствени изводи. Това е така, защото фактите, изяснени чрез доказателствените източници, събрани и проверени по реда на НПК, не разкриват извършено престъпление, от страна на подсъдимите. Показанията на св. И. и св. П. не допринасят за разкриване на обективната истина, доколкото цитираните свидетели установяват обстоятелствата, свързани с жалбата и сведението, тоест, касаят събития от предпроцесуална дейност, без доказателствено значение. На следващо място, вярно са интерпретирани показанията на св. П. и св. А. Същите обаче не подкрепят обвинителната теза. Тези свидетели са установили, че на инкриминираната дата пострадалият е споделил с тях, че има рана в ухото, но не и това, че раната е прясно получена. Казаното от тях кореспондира на заключението на СМЕ, съгласно което е възможно давността на увреждането да бъде отпреди няколко дни. В показанията си св. Д. е заявил: "В. каза на баща си, че е бит. А. щом е бил в полицията, значи там е бит". Следователно, св. Д. не е узнал от пострадалия къде е бит, а сам е стигнал до извода, че това се е случило в полицията /известно е, че мнение на свидетеля или негово умозаключение нямат доказателствена стойност/. Казано обобщено, липсата на несъмнени и категорични доказателства, че подсъдимите са извършили неправомерни действия по отношение на пострадалия, не дава основание за постановяване на осъдителна присъда. Не е налице и релевираното неправилно приложение на материалния закон, тъй като правилно изяснените релевантни факти не обвързват подсъдимите с престъпленията, за които са предадени на съд.

При тези съображения, ВКС намери, че въззивният акт е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде оставен в сила, а искането на прокурора за пререшаване на въпросите относно наказателната отговорност на подсъдимите е неоснователно и не може да бъде уважено.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I НО,